ПРОСЛЕДЯВАНЕТО НА НАШЕТО АЛТЕР ЕГО

На следващата година – 1993-та, една година след стихотворния прощъпалник с книгата си „Човекът с протези“ Владимир Луков събира нови 50 стихотворения, онасловени с малко необичайното заглавие „Съгледвачът“.

Кого изпраща поетът с тази мисия на съгледвач – да провери, да проследи пътя дали е чист и спрямо кого е тази предузнавателна цел? Знае се, че обективността е малко или много химера. Това, което се случва е предимно нашата рефлексия на реалността в умствения и емоционалния ни свят. Не е толкова важно какво се случва, а как ще възприемем случващото се в околните реалии. Едно е с какво се сблъскваме в обективния свят, друго е как ще го трансформираме и как ще отзвучи и рефлектира то у нас и как ще го пресъздадем, като наша фикция.

В този ред на мисли Аза ни е, който се сблъсква с действителността, но поетът, може би, проследява своето Алтер Его – другото ни Аз, което ражда фикцията, която излъчваме навън.

За тази си книга, Владимир Луков ми е споделял, че са наричали стихотворенията в нея „ювелирни“. С допълнението и пророчеството, че обаче с такива стихове не може да се направи „голяма литература.“

Аз наричам стихотворенията от „Съгледвачът“ филигранни и изящни. Но и много устойчиви, като фикция. И искам да припомня само един пример, че с подобна поетика и звучене, като „Тихият пролетен дъжд…“ Лилиев правеше голяма, висока литература. И много други примери могат да се приведат.

В стихосбирката Владимир Луков употребява това понятие съгледвачът пряко и конкретно само в две стихотворения. Ето първото:

Най-горе, на връхното клонче…
Златна ябълка тъкмо откъсвах –
вятър ме люшна – и рухнах надолу.

С очи неподвижни,
без въздух в гърдите…
Светът ме обсеби с Небето си синьо
и сливах се вече с дъха на Земята,
когато ме ръсна вживителна свежест.

Очите на баба ме вдигнаха…Плахо
поех от ръцете й пръстена стомна,
сякаш сърцето си с нея поемах…

(Обжарва ме още внезапния поглед
на спомена, в който открих съгледвача!)

Това е голямото изкуство и майсторство! От една случка в детството, от един житейски епизод, да сътвориш кратко стихотворение, макар че от такъв сюжет може да се напише дори цяла новела поне.

Този детски спомен говори на сърцата ни за много важни неща. Детето пада и се намира реално между Небето и Земята, по-близо до Небето, което всеки миг може да го обсеби със синьото си „без въздух в гърдите“ и… аха да се слее вече с дъха на Земята.

Да си спомним какво ни открива психоанализата. Детето играе, а възрастният писател фантазира. Това е неговата игра. Фройд в студията си „Поетът и фантазирането“ ще каже за генезиса на една творба: „Едно сегашно действие връща писателя в миналото, най-често в детството, и той създава една бъдеща творба. Така трите времена са нанизани на шнура на желанието“.

Сега, когато осъзнава случилото се творецът е в Съзнаваното, но когато се връща в детския спомен е в Несъзнаваното, когато сме най-близо до Несъзнаваното. А има и един нюанс. В това гранично състояние, което описва в стихотворението си поетът – детето в критичен момент между Небето и Земята, може би минава и в един лабилен, подвижен, нефиксиран статус на т. нар. Предсъзнавано. Ние по много пъти през деня минаваме в мисловното и емоционалното си състояние в тази формация. Тя е междинна между Несъзнаваното и Съзнаваното.

Можем да се доверим и на други прозрения на Фройд. В студията "Налудната идея и сънищата в новелата "Градива"“ срещаме израза: "Това той [писателят] е подслушал положително от самия живот." Както и „...писателите знаят твърде много за нещата между небето и земята, за които нашата школска мъдрост не е и сънувала".

Дали това не е нашият съгледвач – едно трудно назовимо логическо състояние, което е аморфно и подвижно. Което интуитивно ни подсказва, че с няколко глътки от живителната вода в пръстената стомна на баба няма още да се предадем на сливане с дъха на Земята. Че още няма да сме обсебени от синьото на Небето.

Да, може би това е съгледвачът на Владимир Луков и там някъде този съгледвач е проверил, проследил и подслушал, че сме още в Живота. Защото с интуицията си писателят знае много неща между Небето и Земята, за което логиката не знае и не е сънувала дори, но минаването и постоянното циркулиране между Несъзнавано и Съзнавано, минавайки през Предсъзнаваното между тях, дава увереността ни в този съгледвач.

А ето и второто стихотворение от стихосбирката, където отново пряко Владимир Луков ще назове съгледвачът:

С трепетен светлик вълните
на реката тук прииждат…

Ето ги – в брега утихват,
под върбите кротко дишат…
ала в мен така внезапно
своя път те продължават…

О, спаси ме, Съгледвачо,
бреговете очертавай!

Ето го това за което отворих дума в началото на текста. Едно е какво се случва – друго е как то рефлектира в душата ни. Вълните следват своя път и ритъм – прииждат, но вече кротко дишат под върбите. Но в душата на поета те не се укротяват и продължават да го вълнуват. И тогава Владимир Луков отново ще призове на помощ Съгледвача. Да очертае бреговете, да зададе маркерите, да обуздае този смут и вълнение в душата от безкрая в себе си. Да умиротвори вътрешния ни свят.

Дали тук творецът не призовава нашия Свръхаз – моралните ни норми и постулати. Те ще ни дадат опора, ще канализират емоциите, ще зададат правилната посока. Много още може да разсъждаваме към кого е този поетически вопъл: „О, спаси ме, Съгледвачо…“

Тук, в това стихотворение има и едно великолепно анимиране – вълните кротко „дишат“ под върбите. Това е като картина на импресиониста Реноар. Анимирането в поезията е един от най-често срещаните похвати. Защото за поета всичко е живо, всичко диша. Това анимиране идва още от зората на човечеството, когато праотецът е одухотворявал тотема. И е характерно предимно за примитивистите, невротиците и…децата.

В книгата на Фройд „Тотем и табу“ (1912-1913) има отделна глава „Анимиране, магия и могъщество на мислите“. В магията, човекът определя способността да променя реалността чрез мислене. Това съответства на най-ранния стадий от развитието на либидото, на етапа на нарцисизма в индивида. Анимизмът по този начин се основава на нарцистичното надмощие на собственото мислене.

Макар и съответстващо на първобитния начин на живот, в тезата за всемогъщество на мислите има голяма доза истина, защото случващото става първо в света на мислите и после се реализира във физическото измерение.

Това, което иска протагонистът в стихотворението да се усмирят прииждането на вълните на реката /разбирай – емоциите/ първо ще стане в менталното, на равнището на душевността и съзнанието, и тогава и логичното мислене ще го приеме.

Чудомир казваше, че сърцето и разумът са като съпружеска двойка, които нито се разбират, но не се и разделят. Може би ще се запитаме: а как да направим така, че умът и сърцето, чувствата и логиката да се погаждат и да са в синхрон. Въпрос, който стои пред човека откакто свят светува.
И тогава поетът Владимир Луков вика и се обръща за помощ към Съгледвача.

Пишейки тези редове аз може и да не стигна до отговор на въпроса кой всъщност е Съгледвача, дали, както аз си мисля, че това е нашата интуиция, нашето Алтер его, което и ни ревизира и опонира, и ни допълва, но по-важно е, че си задаваме този-правилния въпрос. Стихотворенията в тази книга са маркирани с разделението на четири части, означени с римски цифри. Като в първата и последна част видимо се акцентува на началото и края, като в тях са поместени само по едно стихотворение. Ще разгледаме тази обрамченост на съдържимото между двете корици.
Още с първото стихотворение от стихосбирката „При вълните“ Владимир Луков задава пътят, който съгледвачът в неговия поетичен свят ще следва:

По плажа, по бреговата ивица,
там където вълна приижда и вълна се отдръпва,
в прехода между вода и суша,
в мига между минало и бъдеще,
нозете на бродник сега върху пясъка,
споен от водата и пръхнещ от вятъра,
намират устойчивост.

Колко много дадености и скрити неща съдържа този ескиз. Само това да беше написал Владимир Луков би било повод за размисъл, опус, дори трактат върху казаното. Тук има две опорни точки, че това са нозе на бродник – ето още едно обогатяване на лирическия герой и че тези нозе намират устойчивост. Странно е, че там, където вълна с вълна се застигат и ерозират пясъка под краката ни, този бродник намира устойчивост. Тази устойчивост аз я виждам метафорично. Устойчивост между минало и бъдеще, както казва поетът и устойчивост, която, както знаем идва с това вкопаване на краката ни в пясъка и може би чрез душевното ни потъване в нашето Аз. Но много харесвам този субект, наречен бродник.

Какво ни пояснява етимологически речникът. Бродници, бродник – това е население с неясна етническа принадлежност, населявало Източна Европа през XII – XIII век. И още: мъж, който обикаля нощно време и прави различни магии, вещер. В някои тълкувания има дори негативни конотации към тази дума. Митичиският и магически нюанси, които обогатяват образа на съгледвача, че той е и бродник, (поне, аз го чувствам така) ни отвежда към още и още нишки и валенции. Не се знае може ли да сложим знак за равенство, че съгледвачът и бродникът в тази стихосбирка на Владимир Луков са един и същи образ.

Но нека видим накъде, в какви дълбочини и едновременно простори ни водят другите стихотворения.

Прави впечатление, че в стихосбирката най-често опоетизираната тема е за слънцето, с вариантите за светлината и опозицията на образи за тъмата. Темата за слънцето се среща в десет стихотворения. За животворящата и живодаряващата субстанция слънце Владимир Луков ще създаде следните образи: Дете, което протяга ръчички и иска да докосне Слънцето, „изгарят погледи и дремят лъчите слънчеви“, „на кладата, където вече дреме Слънцето в покой“ и още, и още.

Но ето две великолепни метафори, които ми се струва не съм срещала в българската Хелиоцентрична поетика.

С нозете си кървави
Слънцето крачи по хълма
на запад

и

Слънцето –
червена, огромна по залез зеница

И тези две зимни импресии, които са като музикална тема за скреж, сняг и слънце, ала Вивалди!

Утринно Слънце
и скреж по дърветата…
Капят кичури златни кристали.
Пътя застилат.
Страх ме обзема!
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Аз ли минавам?!

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Зимно утро.
Звън небесен.
Слънце по снега блести
И във сребърни одежди
Стих във стих сега реди.

Това са неописуемите чувства, едновременно и на страх, и възторг, когато се изправиш срещу Вселенската, Природна Тайнственост. Когато ти идва да разтвориш ръце, като криле и да преглъщаш сълзите, които стягат гърлото ти, от невъзможността да го изразиш.

Не мога да се въздържа да не спомена и този израз:

СвръхСлънчева
скорост
в покоя!

За такъв израз думите са слаби, това не се изяснява с анализи. Това само квантовата физика и Вселенското непонятно могат да разберат.

Ето и успоредици със стих от първата стихосбирка „Човекът с протези“ . На първата страница на „Човекът с протези“, като мото може да приемем следния стих:

Във вихрите на сините чертози,
където е покоят на звездите…
Щастлива опозиция на Бога
поетът е!
И неговите стихове!

Тук долавям, като че ли първият и последният ред са в диалог с Димчо Дебеляновите чертози от „Разблудната царкиня“ и неговата символика. Но си е и Владимир Луков покой и скоростно движение в едно непонятно единство, което не може да се обясни с земната ни Нютонова физика, а само може да се почувства.

Дали поетът по своему е опозиция на Бога или е и негов проводник, бродник и съгледвач. Това са все умоподбудителни въпроси, които поетът Владимир Луков ни „вменява“ деликатно.

А ето и как се надгражда стихотворението „Слънцето“ от „Човекът с протези“ с всичко онова, което Владимир Луков ще включи след една година за дневното ни светило във „Съгледвачът“ – втората стихосбирка:

От залеза да изгрева – такава близост
на полюсите още е търпима…
……
И Слънцето, залязвайки, изгря така
от гледната си точка,
че полюси на съществуват!                                             (“Слънцето“)

Опозицията за Слънцето и тъмата прибавят още повече дълбочина в тази тема в „Съгледвачът“:

Чертае непосилен пот
извивка, по която идват
викачите на радостта…

Но спуснали завеси тъмни
душите ни дори не чуват
как слънцето до изнемога
взривява пластове тъма!

И тези стихове ме изпълват с мълчание. Те само се чувстват. Ще кажа само, че това изпитвам, когато чета Емил Чоран или Чарлз Буковски.

В тези петдесетина стихотворения на „Съгледвачът“ темите на стиховете на Владимир Луков са още няколко. Мъглата, реката, птиците и най-вече гълъбът, есента. Повече стихове има посветени на есента и мъглата.

Това са теми и от първата стихосбирка „Човекът с протези“, но тук те се доразвиват във все повече и нови аспекти. Например, в „Човекът с протези“ едно стихотворение, наречено „Гълъбът“ започва така:

От цяло ято гълъби
един е бял,
Един е взет на прицел!

А в „Съгледвачът“ има две стихотворения с гълъб – човекът, който храни гълъбите на площада и другата – неочаквано се появява гълъб пред летящата по пътя кола. За птиците, като обобщение в „Съгледвачът“ е поместено едно от най-хубавите стихотворения в тази книга, което отново кореспондира с реалии и фикции като мигове, съдба, звезди и пространства:

Изпя се този мрачен ден
със грак на гарваново ято…
И запокитени над мен
абсурдни светове угасват.

И сипе се от Небесата
отново оня звезден дъжд,
под който зреят изведнъж
решенията на Съдбата!

И към края още едно съвсем в стила на Владимир Луков, което е като дзен философия и с дълбочината, и прозрението си ни учудва за умъдреността на тридесет и пет-годишният си автор, когато е било писано:

Гъстите вежди на мъглата изостриха погледа ми,
не за пътните знаци, а за Пътя!

Ето това е Съгледвачът, и ясен в Пътя си, и неясен за знаците, но с изострен поглед сред мъглата.
Стигаме и до четвъртата последна част от стихосбирката. Другата рамка.

Твърде много дърва хвърлих в усилващия се
пламък на огъня. Възторжено чувствах как
се развихря в гърдите ми, докато мама с благ
поглед ми каза: „Не усилвай огъня, синко, ще
напука пещта!“
А кой знае защо тя ми заприлича на сърце!

За втори път в този текст ще кажа, че талантът на Владимир Луков да изрази с един куплет само тема, която може да се развие в дълга белетристична творба, е впечатляващ. Това е картина. А се казва, че една картина струва повече от хиляда думи. Тук е и обичта, тук е и мъдростта, но тук са и страховете ни.

И всичко събрано в поантата на едно сърце.

***

Росица Чернокожева
ЖИВОТ ОТВЪТРЕ
Книга за творчеството на Владимир Луков

***

Росица Чернокожева е доктор на филологическите науки. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия и трета – Книгознание и Библиография. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“, групов аналитик, член на Института по психология на групите. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Работи като психотерапевт. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002, 2012), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019), „Енигмата на откривателството. Творчески портрет на Боян Биолчев“ (2023), „Играта. Антология на произведения за деца от сп. „Светулка“ и „Детска радост“(В съавт.) (2023), „Психотерапевтичен роман(с) (2024). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1283-2025-10-05-16-28-44 

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov