ДРАГИ КОЛЕГИ, ЗДРАВЕЙТЕ!

 

Всички ние до един из от недрата си чувстваме и съзнаваме, че всяко българско сърце в Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност е способно да открива в себе си и да изрича из от себе си своите най-съкровени, най-искрени и най-лъчезарни слова на почит и на благодарност към делото на Светите братя Кирил и Методий –

„отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!“ (Ст. Михайловски)

 

Не се и съмняваме всички до един, че именно това е Празникът на нашето българско единение.

 

Съкровеното.

 

Святото.

 

 

Словата обаче в Химна на българската просвета, сътворен като поетичен текст от Стоян Михайловски (и като музика от Панайот Пипков) през 1892 г., се оказват не само най-съкровени, най-искрени и най-лъчезарни, но и пророчески насочени в наставленията си към нас да вървим „към мощната просвета!“... „с книжовността, таз сила нова“ – и като народ, и като поколения, и като личности в Духа на Народа ни – в нас!

 

Насочени са същите тези слова пророчески най-вече към нас, сегашните творци на българската книжовност и „на наший говор мил“, които вече навлизаме в епохата на Изкуствения Интелект и така фактически – в нова арена на „световните борби“.

 

„Върви към мощната просвета!...
В световните борби върви
от длъжност неизменно воден —
и Бог ще те благослови!...“

 

Политици, учени и писатели побързаха вече да обозначат това наше време като време на „постистината“. А то като такова или като време на „свят, който е преминал отвъд истината”, особено в политиката – няма как в условията на Изкуствения Интелект да не е и време на перфидни съблазни и изкушения в нас.

 

Някои вече се полакомиха (и се въодушевяват дори от това) да стават „творци“ („поети“, „писатели“, „художници“...) на базата Изкуствения Интелект, без да си дават сметка, заслепени от тщеславие и лекомислие, че тъкмо така не само изменят на човешкото в себе си (на откровението на Истината с любов в себе си; със сърце, с душа и с разум в себе си), но и подменят себе си.

 

Дори повече – игнорират и зачеркват сами себе си с „помощта“ на Изкуствения Интелект.

 

Дали пък следните думи на Спасителя от Евангелие на Матей (18:7) не са показателни като отправено предупреждение към нас отпреди 2000 години за същата тази (наша вече) съблазън: "Горко на света поради съблазните, защото съблазните трябва да дойдат; но горко на онзи човек, чрез когото идва съблазънта!"?

 

Впрочем искаме или не искаме Изкуственият Интелект вече заема място в живота ни. Така, както и всичко друго откривано и/или сътворявано досега от нас, е заемало място в живота ни с двояка природа (влагана от самите нас) – от една страна с възможността да го ползваме за добро (както ползваме ядрената енергия например за добив на електричество), от друга страна – за зло (както е възможно да се използват ядрените бомби например).

 

Изкуственият Интелект обаче е много по-мощен и много по-труден за овладяване като сила в сравнение със самата ядрена енергия, тъй като ние самите сме вложили в него идеята да ни заменя и да ни подменя дори.

 

И тъкмо затова той може да ни донесе както много, много големи добрини и постижения във всички приложно-практически и научни области в живота ни, така може и много, много големи поразии да нанесе в духовното ни лоно; в сърцата и в душите ни. А то е винаги лично, персонално; не е общо.

 

Затова и всъщност е речено: „горко на онзи човек, чрез когото идва съблазънта!“.

 

Другояче казано, опасността човек да се превърне в средство на Изкуствения Интелект, а не обратно – каквато всъщност е човешката ни цел, вложена в него, – е голяма.

 

Затова ние, поетите и писателите, които бездруго сме призвани да бъдем стражи на човешкото у човека, на откровението на Истината с Любов в нас не трябва по никакъв начин да се изкушаваме да заменяме или да подменяме себе си (като творци) с Изкуствения Интелект.

 

Нека той да постига целите ни за мир и за добруване в другите области на живота ни, но не и в поезията, в литературата, в изкуството.

 

Трябва всъщност сами да вършим своето из от собствените си духовни недра – да творим от сърце и душа с вяра в това, което вече го имаме като откровение на Истината с Любов в сърцето и в душата на поета и писателя Стоян Михайловски (в стихотворението му „Кирил и Методий“ от 1892 г.), а именно това – че няма в човешкия ни свят по-мощна сила от „мощната просвета!“.

 

И че „с книжовността, таз сила нова“, която винаги се ражда и възражда като нова из от сърцата и душите ни (с подновени наши съдбини – и като личности с уникални дарби за творчество, и като Народ в нас с уникални стилове на творчество), не може да се мери нито силата на ядрената енергия, нито тази на Изкуствения Интелект.

 

 

Стига, стига да сме водени от неизменната си „длъжност“ на поети и писатели да творим така, благословени от Бога, както всъщност ни упътва Стоян Михайловски в Химна на българската просвета.

„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови!

Върви към мощната просвета!...
В световните борби върви
от длъжност неизменно воден —
и Бог ще те благослови!“...
...

Честит да ни е, драги колеги, Празника на Светите наши братя-просветители Кирил и Методий!

И нека да бъдем живи и здрави заедно с близките си, за да творим.

Боговдъхновено!

 

Владимир Луков, председател на ССП, 23 май 2025 г.