Роден съм през септември, 1955 година, в живописното русенско село Кошов. Зодия „Везни”. Основното си и прогимназиално образование завърших в селското училище „Васил Левски”, където прописах първи стихове. Много неща видях и научих за първи път на село. Но още просветват в спомените ми онези вечери, когато мама след работа сядаше зад стана в долната стая и тъчеше онези красиви дълги черги, които днес още попиват стъпките ми в антрето и пищника. И оня омаен дъх на прясно изпечените самуни, който изпълваше пространството в саята, когато баба ги вадеше от пещта... Топлият дъх на газената лампа... Старият фенер, с който татко ходеше при кравичката Денка и малките теленца, които раждаше всяка година...Овцете и агънцата...Носенето на вода от селските кладенци...

Мечтата ми да строя блокове и да има жилища за хората, ме ответе в русенския Строителен техникум, където завърших „Строителство и архитектура”. Градът ме притисна. Аз, момчето от село, се усетих много малък. Може би татко и мама е трябвало да ме подготвят за срещата ми с него. Но тази работа я свърших сам, колкото и трудно да ми беше. Градът ме прие. Трябваше и аз да го приема. Да се впиша в неговите измерения. Но тайничко у себе си исках и той да ме забележи. В Средношколското общежитие срещнах един човек, който начерта една от пътеките в живота ми. Стефан Епитропов. Споделих с него стиховете, които пишех. Това беше първата ми стъпка в света на поезията. Този човек, с който после бяхме неразделни приятели, докато си отиде от този свят, беше моят духовен татко. По него време, когато живеех в Средношколското и учех в Строителния, започнах да печатам стихове и дописки в окръжния вестник „Дунавска правда”. Първият човек, който ме заведе тогава в една книжарница и ми купи няколко стихосбирки, беше Иван Харизанов - редактор на страница „Младост” във вестника. Той беше и първият редактор, който ми пусна първото стихотворение да види бял свят...

По-късно мечтата ми да строя жилища беше заменена от друга щура мечта – да карам влакове. След техникума завърших Полувисшия железопътен институт „Тодор Каблешков” в София. И трийсет години карах влакове. Тригодишният престой в София ми донесе много срещи с редактори, поети и вестници. Печатах в много централни издания стихове, дописки, очерци и репортажи. Имах предложение от един главен редактор на вестник да остана в София и да работя при него, като той щеше да уреди нещата с десетгодишния ми задължителен трудов договор да работя в железницата. И с квартира щеше да ме уреди. Беше доста влиятелен човек. И много добър приятел. Но столицата не ме изкуши. Не само това. Исках да карам влакове. Исках да съм по-близо до мама и татко. До селцето си. До Русе. До тези незаменими с нищо Неща. И се върнах. Моите влакове събираха и разделяха хората по пероните на много гари. Спираха за миг на малките селски спирки и пълнеха купетата на вагоните с големия свят на пътниците. През 1994 година отпечатах първата си книжка със стихове „Не може да ме е нямало”. После дойдоха и другите – „Крадец на време”, 1997г., „Молитва за вяра”, 1998 г., „В сезоните на моя бяг”, 2003г., „Измамна утеха”, 2006 г., след които и две книги с разкази – „Далечни светлини”, 2007 г. и „Малкият”, 2014г...
Работя по следващата си книга със стихове, като същевременно пиша и роман за вълшебния свят на двойка египетски лешояди в Поломието...

Поезия:

КРАСИМИР МАНЕВ – ОБГРЪЩА МЕ, ГОРИ МЕ ОГЪН И АНГЕЛИ КРАЙ МЕН ЛЕТЯТ...

КРАСИМИР МАНЕВ – АЗ ЧУВАМ ОЩЕ ТРЕПЕТНИТЕ ЗВУЦИ...