„Сиротна песен” е сред онези големи достижения на българската поезия, които събират в себе си биографичност и универсалност, задушевност и философска глъбина. Неслучайно е заключително в цикъла „ Тиха победа”, макар и подредбата да е дело на Дебеляновите съратници...

Стихотворение равносметка, бележещо усещане за екзистенциална изчерпаност, то е само по себе си шедьовър – не само с яснотата на житейската позиция, с категоричното обговаряне на личностното присъствие, но и с целеустремеността си ...Това е целеустремеността на най-големите поетични гласове в нашата литература...Всеки един от тях се „прощава” по един категорично целеустремен начин...Вглеждането в смъртта е не просто и единствено обвързано с ритуала на прощаването, а е устремено в съ-знанието за тукашност и отвъдност, за „днес” спрямо „утре”. Съпоставимостта на „Сиротна песен” с произведения като „Моите песни”, „Моята молитва”, „Предсмъртно” е видима точно чрез устремеността на съзнанието към категоричността на предела, като постижимо и непостижимо спрямо живота, принадлежащо и непринадлежащо на смъртта.

Равносметката, като плод на един интензивно устремен към познанието живот, има своя античен праобраз в Соломоновия Еклесиаст...Придобиването на знание е привикване с насищането и страданието...Целта е недостижима спрямо земното съществуване, знанието не насища душата, измамени са сетивата, но в това е мъдростта на усвоения опит ...

Старозаветният модел е реализиран в творбата на равнището на текста. „ Познавам” е ключовото понятие – то е центърът на творбата.

Познавам обаче е насочено към „пътя нерад”, не към света отвъд ...Това е познанието на скритото за „суетата”, на непринадлежащото към видимостта на света...т.е. онова познание, което е достижение за отреклия се вече от външното преживяване в името на вътрешното осъзнаване...”Горестите” и „радостите несподелени” са знак за един интезитет на духовно изживяване, чиято стойност е наградата за самоотричането от света...

Домът и песента са сред основните ключови поятия в творбата. Те са традиционни по отношение на българската поетична традиция. Модерността ги трансформира в знаци на универсалното...Така символиката в стихотворението съчетава родно и универсално, което от своя страна носи дълбоката самобитност на Дебеляновото поетично присъствие...

Това е магията на Дебеляновия глас – той звучи и в задушевното родно пространство, и в необозримостта на универсалиите...Той е едновременно и тукашен, и дълбинно обобщаващ - сякаш невидимо свързан с изначалното, с митологичното, с всепроникващото...

Двете понятия са неразривно свързани с Дебеляновия лирически човек ... Тук обаче те се явяват в неочаквана припокриваща се функционалност – домът – защита, домът – хармония е заместен от песента – приют, от песента – притежание... Това е и най-високото достигане до себе си, до своята собствена пълноценност за Дебеляновия човек...Лишеният е възнаграден...Изгубеният дом е намерен...

Битието, надмогнало бита, и песента, заменила ненамерената близост и хармония, въплъщават устойчивия мотив за драмата на твореца...

Дебеляновата трагична участ е една от големите загадки в нашата литературна история... Тя е една от свързващите в тиха смислова ос почти всички зрели творби на автора...Не са тайна мъчителните любовни изживявания на поета – сякаш тъмната предначертаност, видяна като поетичен образ, е и орисница на страдалческия му път и в сантименталното... ”А жена не найдох” е откровение, зад което има десетки, прекарани в мъчителни размисли и самообвинения часове...

До пречистената изповедност на цикъла „Тиха победа” или до самата победа: на прозрението над самоанализа; на себевглеждането над саморазрушението.

Ако проследим смисловите звена в Дебеляновата понятийна означеност: път, дом, песен, самота, бродене, любима, ще разберем неизбежността на финала, който не е просто «сиротна песен», а е всъщност сирачеството на самата песен, доколкото песента е знак за духовността на човека. Сиротен е духовно прогледналият, неговият път през материалното и видимото е мъчително самопознание...

Съпоставката със Славейковата поетична традиция е неизбежна, но докато Славейковият човек е монументално извисен над врявата на деня, Дебеляновият носи трагичния знак на неприютения, на скитащия сред отломките на свързаността с надбитийното...То означава и първите прояви на конкретиката – наред с пейзажа на душата се явяват и фрагменти, наброски на бъдещата автентичност в поезията.../ Тази, която се наложи мощно чрез лириката на Атанас Далчев, Валери Петров, Александър Геров и по-късните поети на автентично градското пространство/

Какво носи «ненужният спомен» - еманацията на страданието? Това е алюзия за старозаветния път на прокудения от Рая , но парадоксално преобърната... Дързост към познанието – прокуденост – страдание – плод. Това е синтезът на митологемите. Прокуденият съ –творява – той дарява с плод / песен/, но тя носи «ненужния спомен» за изначалната слятост пълнота...

Споменът е дълбинната философия на тази лирика, нейният и смислов, и емоционален пълнеж. В традициите на интимната лирика изобщо – носталгията е неизбежната основа... Дебеляновият човек е «хомо ностлгикус» - той е изобщо мярката за финеса и изяществото на тъгата. Тъгата извайва един нов език – тя говори чрез образите на дъжда и здрача, тя издълбава нови знаци в познатото...Това е и едно от големите значения на лириката му – тя възпитава в емоционално извисяване, тя проектира по-богата сензитивност, тя е школа за добри читатели на лирика...Ако Ботевият и Вапцаровият човек възпитаваха съвестта като гражданска чувствителност и безкомпромисност, Дебеляновият създава съзерцателно отдадения читател.

Да «прочетеш» дъжда, да се вживееш в почти неуловимото , е онова, което ражда самотата на «ненужния спомен» и и причината за «багатствата у мене», богатствата без аналог, посочените в Христовата проповед като истинни...Богатствата на душата носят голямата утеха и голямото истинско завръщане в себе си...

«Тиха победа» е примирието на човека със себе си... Оксиморонността е знак за големия парадокс на преоткриването. Най-висока в смисъла на «равносметка» е точно последната песен / в истинския смисъл на думата – лебедовата песен на поета/. Човек побеждава в тишината, с тишината и в нейно име...Тя е съзерцание, смирение, състрадание и сътворение...Тя е най-човешкото проявления на човека...Съзнателната тишина е негово достижение, но и знак за хармония между него и природата...

Тишината и самотата обаче са неделими в смисловия обхват на «Сиротна песен». Победата на песента е победа над смъртта. Въпросът е « ненужният спомен», извайващ спокойствието на победилата песен, как би могъл да бъде разтълкуван в контекст на на едно творчество, опряно изцяло на носталгичното... Този проблем открехва врати към една философия, която все още е само полъх. Тя ще стане основа на цяла плеяда изключителни български творци и чрез нея модернизмът ще завоюва нови територии в българската литература... За героя на Далчев от стихотворението «Дяволско» победата над оголената паст на живота, поглъщаща в себе си смисъла, е подобието на собствената му»паст» – устата, разкривена от сардоническата усмивка – погълнала в себе си илюзорния порив към смисъл...Смисъл няма. Екзистенциалната основа на погубващото разобличение на света в себе си тук, в последната, пазеща символистичните си корени, творба на Дебелянов е само предчувствие... Предчувствие за възможността, смисълът да бъде във вглеждане, чиято привидна базстрастност, ще намери други, страшни и дълбоки основания...Вглеждане, което ще изненада привикналия със сантимента на докосванията, с романтичните, омекотени начала на символистичната естетика... Само една дума носи това усещане – «ненужен» Ненужен е споменът – дали защото настъпва друго време и то не би разчело основанията на сантимента и носталгията, дали защото различният порив никога не намира разбиране? ... «Ненуженият спомен» е другостта, която осъзнава себе си ...Всъщност целият извървян път към познанието завършва с предела на яснотата – ненужно е достижението...»Нужен» и «ненужен» са понятия от арсенала на прагматиката, на логическите построения, а как логическото да се съотнесе с имажинерното и алюзорното, със света на фантазията / мечта и спомен/, които обитава Поетът. Ето тук става ясно онова последно откровение, което е високо и заради това, че носи безпощадното усещане за един диалог «в себе си»...Надмогването на усещането за неразбраност, надрастването на човешкия порив към другия, заменен с мъдростта на приетата самота и величието на прошката...Има една необикновена и в същото време взираща се в този текст съпоставка, защото колкото и да са различни поетичните светове, те носят в себе си пламък от един по-висш мир, който е единен, неразчленим в себе си...Там именно са високите истини, онези, които заслужават страданието чрез което са достигнати...Онези, които са в края на пътя.

Какво би могло да обвърже думите на един не по-малко трагичен поет

Никола Вапцаров: / ...и нашата мъка ненаписана / сама в пространството ще скита/ с «навяващата ненужен спомен» песен на Дебелянов...Кое е нужното и ненужното, когато става дума за песен?

Написаното е «материализираното» време...Читателят разговаря с времената...Времето трябва и може да бъде уловено, заради възможността да остане, да приюти себе си, да се разкаже...Кой как улавя времето е въпрос на поетична нагласа – дали викът на душата или обективността на външното построение – разказът е необходимост ...

Разказалият душата си е проекция на вечния сюжет...Донесох себе си и преминах Голгота в името на това разбиране ...Ако се разкажа, ще възкръсна ...»Бездомен», «спокоен», «ненужен» са стъпалата на разбирането...Това са трите вечни характеристики на твореца, на човека на изкуството...Бездомен, доколкото домът приют не е обичайната употреба, а в надбитовото, в стремежа към вечното. Спокоен, доколкото извън времето и пространството има други основания за намиране на смисъл, друг ред...Ненужен , доколкото нуждата е локализирана в определено време и извън него отпада.

Погледът към състоянието «вечност» е другият поглед... Там бездомникът приютява, а ненужният става необходим...Истината намира своя дом...

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12-…/189-rashel-levi