АЛЕКСАНДРИНА ШАХАНОВА – ВРЕМЕТО БЕШЕ В НЕГО И ТОЙ БЕШЕ ВЪВ ВРЕМЕТО СИ

е с е

Най-честите определения за Христо Смирненски са „пролетарски поет“, поет на угнетените и оскърбените“, „поет на революцията“, „поет на града“...

Може би всички те са верни, но дали всяко едно от тях изчерпва цялото богатство на поезията, създадена през удивително краткия живот на бледоликия младеж? Не е ли по-точно и по-вярно да наречем Христо Смирненски поет на своето време, колкото и тривиално да звучи това определение?

И не е ли това най-голямото достойнство на всяка поезия - да отразява вярно, правдиво, в ярки картини и образи настоящето? Защото лесно е да се пише за отминали времена, за събития, видени и вече оценени от дистанцията на времето, която позволява да се "огледаме" и "ослушаме"...

Но да хванеш събитията в крачка, да уловиш пулса на времето си, да "яхнеш гребена на вълната" и да изречеш своята естетическа оценка за събитията в момент, когато те се случват... Е, това не всеки творец го може и не всеки се е осмелявал да го направи!...

"Времето е в нас и ние сме във времето - то нас обръща и ние него обръщаме." Кой беше казал това – Левски, а след него може би и някой от героите на Хайтов? Няма значение... От значение е само това, че казаното е истина и че го помним...

Кое е времето на Христо Смирненски, променило из основи краткия му живот и оставило яръх художествен отпечатък в поезията му?

Случилото се през първите десетилетия на XIX век е изпълнило до краен предел романтичната душа на възторжения юноша, призовал "барикаден пожар върху робския свят" и пожелал да дочака "празника на мойте братя и размаха на техните крила"... Бурното време на революции, родило бунтове и въстания, не само е дълбоко в душата на поета, но и обръща живота му до такава степен, че той вече не се пита „защо е на тоз свят роден“, а се вижда "мълчалив и блед сред бедните си братя", понесъл "черния си кръст"... Усещането за съпричастност, за единение с "бледоликите тълпи" кара младия поет да изпитва огромен граждански и човешки дълг, достигащ до себепожертвувание:

"И нека на гърди ми кървав пръст / да отбележи сетний ден в борбата.“

Времето, в което живее Смирненски, е дотолкова дълбоко в него, че активизира гражданската му съвест, отнема му душевния покой и ражда болка, състрадание. Все по-развълнувано е словото му, все по-затрогващи са неговите вопли, причинени от вида на "къщурка позната" и молещите за пощада детски погледи... Като вулкан изригва насъбралата се болка в душата на поета, видял и безхлебния баща, и едва проридаващата жена, и слепия старик с натовареното до него дете, и моминското лице в ковчега, и треперещите от студ деца, "спрели за миг до фенера":

Братя мои, бедни мои братя, / пленници на орис вечна, зла.

Ледно тегне и души мъглата – / на живота сивата мъгла.“

Не бихме се ограничили само с тези изящно нарисувани и стоплени от човешко съчувствие картини и образи на града, представен "като черна гробница" не само в "Зимни вечери“, но и в изпълнените със затрогвща нежност и човещина стихове, посветени на „Децата на града“ /“Братчетата на Гаврош“, „Цветарка“, „Уличната жена“, „Жълтата гостенка“... /. Същата нотка на състрадание и болка има в душата и на младия юнкер, видял на фронта угасналия порив за живот в очите на убития войник, чийто замръзнал поглед отваря „кървава цепнатина“ в неговия мозък и навлиза „дълбоко, дълбоко в сърцето“ му... /"Очи"/.

Справедливо е да признаем историческата закономерност и житейската достоверност на всичко, което е излязло изпод развълнуваното перо на Христо Смирненски. Тук е не само ледно тегнещата "на живота сивата мъгла"/, не само "човешкия Дух - обруган, окован...под трънен венец", но и мечтата на поета за революцията, разбирана като пречистваща буря и видяна като "пристъпа величествен на роба", като гордия Йохан, като дръзкия гладиатор, като Карл Либкхнет, сравнен с древния Спартак, като летящите червени ескадрони...

Но Смирненски не е само възторжен романтик. Като поет на своето време той не е останал сляп и глух спрямо отрицателните прояви на свои съвременници. Нещо повече – според някои твърдения, между най-близките му съратници и сподвижници е имало и такива, които с поведението си са помрачавали светлите надежди на поета за един съвършен свят, свят на „вечна обич, вечна правда“. Ето защо основният прицел в острите сатирични творби на младия Ведбал са плебейската омраза, пораждаща безграничен стремеж към най-високото стъпало на йерархическата стълба („Приказка за стълбата“), политическата и човешката безпринципност, достигащи до цинизъм („На гости у Дявола“), лицемерието и тайните политически игри /“Маскарад“/.

Гениалното му, но, за съжаление, мрачно прозрение, че един съвършен свят не може да се изгради върху човешкото несъвършенство, кореспондира с настоящето ни и, най-вероятно, и с бъдещето ни, а това ни дава основание да наречем Христо Смирненски поет не само на своето, но и на нашето време.

И дано ние да сме в състояние да обърнем това време, а и то да може поне малко да ни „обърне“, за да станем по-добри, по-съвършени...

 http://svobodenpisatel.org/…/201…/192-aleksandrina-shahanova