РУМЯНА МАНЕВА - ЖИВОТ В ПРИКАЗКИ

 есе

В последно време в мислите ми нахлуват образи на приказни герои, които в детството вълнуват всеки от нас, а в зрелостта се убеждаваме, че те са проявление на народната мъдрост. Разказвачите са предали на бъдещите поколения послания за доброто и злото и са утвърдили многообразие от художествени модели, които продължават и днес да провокират размисли за морала на съвременните общества. Чували сме мнозина да казват, че приказките са за децата, но последните десетилетия на XX и началото на XXI век опровергаха подобно повърхностно твърдение. Технологиите помогнаха да се пробуди небивал интерес у съвременния човек към приказните сюжети. На екрана оживяха знакови образи и се оказа, че няма ограничения в аудиторията – тя далеч не е само детска и се пробуди чистият човешки копнеж за победата на доброто. Възродени са класически модели за страховита борба на добрия момък с чудовища и за неимоверната сила на злото, което бива сразено от невероятната устойчивост на добротвореца.

Днешният човек изпитва огромна потребност да види победата над съвременните чудовища, които ограбват живота му и с нечувана мощ рушат вярата в доброто. Огромният интерес към приказното всъщност е продиктуван от убеждението, което имаме още от детството, че, колкото и силно да е злото, то може да бъде унищожено. Тази вяра днес е разколебана и, както изглежда, само приказните сюжети са в състояние да я възродят. Триумфът на материалността срина в голяма степен ценностната система и човекът закопня да види отново юначните сюжети. Интересът към „Властелинът на пръстените“ и много други по-малко или повече популярни сюжети го потвърждава.

Мисля си, че и днес живеем в някаква приказка и не е трудно да намерим аналог в класиката. Едва ли има някой, който да не си спомня за „Тримата братя и златната ябълка“ и да не е съпреживял заедно с най-малкия брат всички изпитания в борбата със злото. България днес живее в тази приказка. Земята ни е като чудното дърво, раждащо златни ябълки и все се намира някоя многоглава ламя да измъкне под носа на юнаците скъпоценните плодове / може за някого това да е само художествена измислица, но в езика ни изрази като „златни ниви“, „златни момичета“, „златни български гласове“ метафорично назовават реалности, с които се гордеем/. Тъжно е да се гледа как ламята е опустошила ниви, прогонила е младите по чужди земи да дирят щастието си, западнали са пътищата, а селца и градчета се пълнят с тишина , родена от безлюдието. Ламята поглъща година след година златните ябълки на нашия труд, а братята уж вардят, а то се оказва, че са приспани или се забавляват. И сюжетът на днешната наша приказка в нещо потвърждава класическата си посестрима, но и в нещо се отличава.

Има я ламята, която в последно време се явява с три глави. Няма го най-младият брат, защото е нарамил торбичката и с будния си ум и златните си ръце се е запътил на запад, за да се замогне там с труда си. Хич не го интересуват ни златни ябълки, ни ламята, ни сълзите на страдащите му събратя. Ламята, необезпокоявана от никого, си размахва опашката, а трите й глави от време на време сменят цветовете си, но не спират да лапат. И как няма да лапат, щом като тълпа страхливи и безчестни прислужници не смеят да кажат истината за сполетялата ни беда!

В нашата приказка никой нищо не си признава, но и този сюжет го има, разказан в Андерсенова приказка, където едно- едничко смело дете извиква, че „царят е гол“.Царят от приказката на талантливия датчанин също виждал истината, но поради някакви негови лични интереси си помислил: “Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“ Ех, този Андерсен! Колко добре е познавал приказните царе и верните им слуги, както и страха им от истината ! Лесно му е било на писателя, защото в неговата приказка голотата все пак е нещо очевидно, а в българската приказка нищо не е такова, каквото изглежда, и никой не е такъв, за какъвто се представя. По тази причина „кучетата лаят, керванът си върви“, както много отдавна е казал незнаен умник. Явно е, че е хилаво нашето дете на истината и, колкото и да крещи по площадите, за да я защити, няма кой да го чуе. Защото тези, които трябва да чуят, живеят в друга приказка – луксозна и управлявана от царица с ледено сърце. Те са като малкия Кай, омагьосан и забравил откъде идва и накъде се е запътил. В това време „играчи“ от всякакъв калибър се перчат пред бедната ни демокрация, която като грозното патенце се е свила в ъгъла и понася обидите на целия надут кокоши двор, където перченето и скудоумието са на особена “VIP”- почит и всякакви пернати не допускат нови обитатели в двора, защото се мислят за незаменими.

Обикновено приказките имат щастлив край. След дълго пътешествие и изпитания най-малкият брат побеждава ламята, а грозното патенце израства и става красив лебед. Но как?! Кой ще ни спаси от злосторните стъкълца на счупеното дяволско огледало, изпълнило с омраза и алчност сърцата ни? В българската приказка има мнозина с такива стъкълца в очите и затова не можем да стигнем до добрия край. Врявата в кокошия двор е твърде силна и пречи на истината. Пък и може все още да не се е родил храбрият принц, който има сили да преобърне грозната приказка, в която живеем, да събуди дремещото ни „царство“ и всички заедно да си пазим „златните ябълки“. А дали да не попитаме порастващите ни деца? Те са като приказния Фродо – неизкушени от властта и с чисти сърца, а всички ние като воини да ги пазим от чудовищата, за да изпълнят съдбовната си задача в борбата със злото. За да заживеем в добрата приказка.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/440-rumyana-maneva