Колкото и тъжен да е фактът, че не друг, а един комунистически диктатор беше прозрял безспорната истина, че „ в областта на културата големи и малки народи няма”, сам по себе си, този факт винаги ще озадачава и никога няма да бъде напълно разгадан.
Спецификата на творческите постижения има друга, своя обособеност ...Идеята за ускореността, формулирана от Георги Гачев, която определи феномена Българско възраждане, е едно от доказателствата за сложното, скокообразно, противоречиво, но във всички случаи – изненадващо – развитие на една от балканските литератури – българската. Литература, с корени в древността, но по зададеност – проспективна, доколкото е вгледана вечно в пожеланото бъдеще, отвъд ограниченията на съдбовността и битийните окови...Дори пазителят на паметта, назовал родното като дух и полет, Патриарх на българската литература - Иван Вазов, изповяда най-съкровените си песни точно като проспективни ...” И мойте песни все ще се четат” беше формула на пожеланата от него ценностна устойчивост...Най-вероятно прозорливо вгледан в изпитанията на един извечен народностен драматизъм е изговорил опорите на духовната сграда – историческо битие, език и литература...
Лириката в историческия развой на българската литература изпълнява специфични задачи, тя бе свързана с онова усещане за почти чудотворно съхранение чрез духовен полет, което задълго беляза авторитета и въздействието й...Цели културно-исторически епохи преминаха под знаха й, а това означава под знака на емоционалната интензивност и индивидуалната значимост,... и то в традиционно патриархално общество...Самотникът, упорито отхвърлял патрархалните ограничания, се превърна в огледало на същото това общество, в сакралност, в знак...
Една от големите песни- загадки в българската литература е елегията на Д. Дебелянов „Скрити вопли”...Завръщането ...Безусловно и знакът на един от вечните въпроси тук...
„Всеки век има своето Средновековие”, а всяка българска епоха – полетите и връщанията...Завръщането ще търси голямата идентификация, без която и полетът не би бил възможен...
Двайсет и първи век трябва да премине през поредното опъване на платната към завръщанията в близкото и далечното ...И ще премине...Не само защото Милен Русков създаде своето „Възвишение”, а защото и поезията, отърсена от крайните експериментаторски повеи, ще се връща към меката лиричност, която, от своя страна, упорито ще се противопоставя на ускореността и тревожността, на светкавичните възможности на съвременните комуникации...Плавни тенденции...Може би точно символиката на морската шир по свой начин обозначава Времето – неизменността на приливите и отливите.
„Репликата” е механизъм за съхраняването и генерирането на смисъл в литературата, и то в спецификата на една национално обагрена проблематика... Тя равнопоставя майстори, които обитават различни епохи... По-младият дефинира своето време, отправяйки репликата си...Така се осъществява съдбовният диалог в нашата литература...Съдбовен, доколкото я съхранява тъкмо в нейната самобитност, защото носи и въпросите, и отговорите на най-драматичните проникновения в българското - като дух и съдба...” Млад съм аз, но младост не помня”/ Христо Ботев/ и „Млад - на младост зноя не усетих” /Пейо Яворов/ са реплики от мощния и съхраняващ духовната ни цялост съкровен и трагичен, ексистенциален и пророчески разговор на големите...
Израз на голям поет може да бъде репликиран само от равен нему по майсторство и идеи, а в повечето случаи – и по съдба...
Този век трябва до отправи своите реплики, за да конституира духовната си база и ще ги отправи, така че в ракурса, в акцента, в нюанса да се оразличи неговият глас и неговото идейно притежание...Приливи и отливи ....Икар и Одисей... Моделът на Времето.
Кои проблеми на 20 ти век ще предизвикат репликите на големите автори от 21? В кои идейни звена ще се породи диалогът...Какви ще бъдат големите обговаряния на времето?
Поне за мен, завръщанията трябва да преосмислят страшните бездни, породени от кривините в човешката мисъл, които създадоха идеологиите, населявайки с пепелища Стария континент...Началото на века е достатъчно силна реминисценция в това отношение...
Всяко завръщане и всеки полет се нуждаят от преоценка на товара ...Колко от тежестта трябва да се понесе по пътя? Неслучайно образът на Ной може да се разчете като една от тревожните метафори на 20 век. Едно неизвестно стихотворение на автор, обитавал тъмните галери на комунистическото общество и никога неизлязъл на светло остави своето горчиво предупреждение:
НОЙ
Съсипан е светът ти, Ной -
от думи и идеи...
Спаси ковчега, Ной -
на Бог прехвалената мъдрост!
О, Ной - човека!!!
Коритото е старо, Ной -
за повече идеи -
студен -
без божия промисъл -
океана...
Ще изчезне всичко,
Ной!-
Човек...и Бог...,
и Рай...,
и Ад...
Всичко, Ной!!!...
БОЖИДАР СЛАВОВ
(1940 -2000)
Големият въпрос пред 21 век е и доколко Словото ще съхрани своята автентичност, осланяйки се на първоизточника си – живота, а няма да се превърне в своя собствена проекция, в странна протяжност на самото себе си...Доколко писателите ще преживяват собствения си опит и живот, а не интелектуалните си пристрастия, не предначертаното в слепите мисловни лаборатории на ерудитската изолираност...
Одисей бива разпознат по белега си, ...но авантюрите преди това го водят по пътя на изпитанията към самопознанието...Икар е трагичният опит да се надхвърли предначертаното...А между тях е силата да понесеш крехкостта на духовното постижение и мъдростта – да го приемеш.
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/189-rashel-levi
