ЕЛЕНА ВЛАШКА – ПО УЛИЦАТА НА ЖИВОТА

Есета и афоризми на Елена Влашка от книгата ѝ „Улични мисли”, 2019 г.

ПО УЛИЦАТА НА ЖИВОТА

Да, животът е улица, по която всички са минувачи – замислени или усмихнати, забързани или спрели за почивка, сами или в компания… Улицата никога не свършва. Защото краят на нашето време се влива в безкрая на общото време. И там някъде, в този безкрай, отива нашата същност, нашата духовна енергия. Онова, което сме мислили и вършили – като паметни знаци за онези, минувачите след нас.

Но преди да бъдем паметни знаци, ние сме просто хора. Със своите всекидневни или необикновени действия, със своите радости, любови, огорчения, странности… И всичко това в сака на нашите мисли, с който върху натежалото си рамо минаваме по тази улица. Улични мисли. Дори понякога и в смисъла на неприличието, защото скуката на преднамереното, измъченото приличие е смразила онези минувачи с неизразителни лица, които вървят по същата тази улица, близо до нас, но не ги забелязваме.

Така че уличните мисли, пристойни или непристойни, създават онази мълчалива гълчава, без която животът би бил само базар за дрешки, където купувачите не оставят нищо друго освен парите си. А някои и тях ги нямат. Мисълта е движещата сила, която ни управлява без мускули. Мускулите са само непитащи изпълнители.

Мислите по Улицата на живота – те правят от минувачите личности. Ето и моите в тази книга – твърде разнопосочни, но пък нали еднопосочността е част от скуката, за която стана дума.

 

МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

И молим ти се, Господи, подели ни две риби като в Галилея, та да стигнат за всички ни. И още раздай ни пет хляба и те да не свършват, та да бъдем сити през годината, дето се е задала за нас, гладните и жадните. И нека това чудо споходи всички ни, тъй че да бъдем сити телесно, но и духовно. Да чувстваме с нови сетива усмивката на слънцето, милувката на мъглата, сълзата на дъжда, въздишката на вятъра. И да знаем, че сетивата ни са нови, защото душата ни е прогледнала за истината в красивото и грозното, тъмното и светлото, доброто и лошото. А ще е прогледнала, ако нашият разум ни е осенил най-сетне с новите най-стари истини. Че не можем да искаме добро без доброта в душите си. Не можем да имаме трапеза, ако сами не я постелем с труда си. И не може тя да е чиста и подредена, ако ние не подредим живота. И обществото си.

Ти, Иисусе Христе, се роди, за да бъдеш разпнат. Така изкупи греховете на човечеството. А ние ще приковем ли на кръста нашето „смирение“ да не правим нищо, нашата „вяра“ да чакаме наготово?

Дай ни, Господи, хляба на упованието в себе си, виното на мъдрото безумство да живеем за другите, пълните блюда на надеждата. И протегни ръка над тази наша трапеза, благослови я и кажи: „Нека пребъде България!“

 

МОЕТО СИМВОЛ-ВЕРУЮ

Вярвам в доброто и в неговото непостоянство, в красивото – и в неговата нетрайност.

Изповядвам вярата си, че тази привидна непоследователност изгражда съвсем последователно живителния ни стремеж към непостижимото съвършенство.

Та нали ако беше постижимо или още по-зле – постигнато, какво щеше да ни движи напред вместо извечното му преследване?

 

ДОКАТО СЕДЯ НА ПЕЙКАТА

Кой ли не е сядал на тази пейка. Влюбени, скарани, весели, тъжни, гневни, четящи, дремещи, мечтаещи… А ето сега и аз съм тук. Умерена скептичка, умерена мечтателка и оптимистка, която много бързо преминава от флегматичен в холеричен режим. В този смисъл съм почти всичко. И тъкмо поради това – почти нищо. Защото всичкото изисква не само количествен, но и качествен обем. А моите качества нямат време да се застоят, оформят и дадат постоянен профил на личността ми.

Но кой знае защо се харесвам. Може би поради нуждата да живея в мир със себе си. А може би и защото с тези мои многобройни противоречиви качества ставам представителен типаж за цялото човечество. Колко тежкарски звучи това, последното, а всъщност е доста еклектично!

Накратко казано: седя си аз на пейката със самочувствието, че съм всичко едновременно, а в този миг, в този час, това „всичко” дефилира по улицата под формата на нищо неподозиращи минувачи. Всеки от тях – представител на един от споменатите типове хомо сапиенс. И пред очите ми се разиграват разни сцени, а до ушите ми достигат разни диалози, понякога абсурдни, но съдържащи всички елементи, достойни за сатира. Или пък просто за шега, ако съм в по-ведро и милозливо настроение. Та така – реших да записвам своите впечатления и според възможностите си да ги предам в художествена форма.

Афоризъм – за някои читатели непозната дума. А за мене – обобщение, подложено на почти унищожителна краткост. Лично аз, докато пиша афоризми, се усмихвам. Понякога даже се смея на глас. А каква е реакцията на читателя? Мога само да гадая. Но поради едно от споменатите мои качества – оптимизма, по-скоро вярвам, че на този мой читател ще му се прииска да се усмихне и да стане по-добронамерен в своята критичност към околния и своя свят.

 

 

АЗ. БУКИ – ЕЛЕНИЦИ

С живота сме в неравностойна зависимост – той флиртува с мене, а аз го обичам.

Физиката на човека не винаги издава химията на душата.

Свръхминимализъм е да кажеш абсолютно всичко за онова, което другите вече знаят.

Човекът е нито само добър, нито само лош и това му пречи да бъде съвършен.

Егото е по-голямо от самите нас – винаги го догонваме.

Свръхчовекът? Той няма щастието да бъде просто човек.

Красивото е сглобено от същите елементи, от които и грозното – просто пропорциите са различни.

Гладът в стомаха ще заситиш, гладът в душата винаги ще търси своята недокосната трапеза.

Виното е като темпераментния човек – не търпи вяла компания.

Всичко е в мярката – свръх сладкото става горчиво, свръх лютото – отровно, свръх обичаното – опасно.

 

ВКУСНИЯТ ДЪХ НА ЗЕМЯТА

Суетня или суета – какво е пазарът? Ами и едното, и другото. Най-неорганизираната, хаотично щъкаща тълпа. Движение на нуждата да задоволиш стомаха си. Но и душата си – защото тя, душата, се храни с красотата. А на пазара не просто цъфти, направо избухва една само негова, неповторима хубост – пъстра, неподправена, екзотична. Кълба от слънца на сергиите с портокали. Мастилено лилави смокинови обещания за наслада. Кехлибарени гроздови покани да застанеш за миг под асмата на твоето детство. Павилионите за вино отправят алени послания за скорошни празници. Уханието на току-що изпечен хляб те притегля в топла прегръдка…

Цялата тази многотия те насища. До пресищане. И тогава, застанала замаяна край пазарната фурна, виждам през полуспуснати срещу слънцето мигли човешките силуети да се смесват и разбъркват като в голям невидим миксер.

От какво тесто е направен човекът? Знам само, че след като то мине през бъркалката на живота, разликата на „партидите”, наречени поколения, съсловия, раси, е незначителна спрямо голямата истина за сложната човешка същност.

Кой меси хляба на живота? И дали моето, твоето, нашето тесто не минава през някаква вселенска технология, за да се появим такива, каквито сме, на Земята. Дали не сме „фабричен продукт” от конвейера на онова космическо управление, за което ние, многознайковците, все още нищо не знаем. А дали пък усещането за този вселенски компютър не ни подсказва, че в някакъв смисъл сме фабрично оразмерени, което ще рече – еднакво незначителни. И че не ние определяме мярката.

Май малко се откъснах от суетнята на пазара. Време е да си купя един още парещ хляб и да го споделя с близките. Тази притегателна възможност стопля измръзналата ми от космически размисли душа и бързам да се приземя в нашия си свят, който ми е толкова скъп. Защото аз съм човек тук, на Земята – обичащо същество, което стопля всички вселенски закони.

 

ОТ МОЯ ПРОЗОРЕЦ

От прозореца на моята малка стая в тази малка къща, обърнала лице към малка задънена улица, аз виждам целия свят. Защото всяко листенце от дървото до моя прозорец, всяка птичка, кацнала там между клоните, носят гените на тази пъстра многотъканност, наречена живот. Всички ние израстваме от един и същ, невидим за окото, но чувстван от сърцето корен.

Гледам света от този мой прозорец. Отвъд градината, в която в сговорно съжителство едни рози разцъфват, а други увяхват, е малката задънена улица. Мозайката на неравния калдъръм рисува своеобразен пъзел с много празни квадратчета, които така и си остават незапълнени.

И в мозайката на моя живот те не намаляват. Ако едни се запълнят, други се отварят. Игричка, която никога не свършва. Освен накрая, когато капаците на прозореца с прорязани от годините бръчки ще хлопнат с последно проскърцване. Но защо е тази тъжна метафора! Може би защото навън дъждът вали с протяжен шепот. Ала само за малко. И отново слънце. А кучето от отсрещния блок гледа отвисоко през нашареното от дъжда стъкло как котка си играе с неговото закупено от зоомагазина кокалче. Игра на котка без мишка. Оказва се, че и така е добре. Всичко е добре, щом има чуждо кокалче!

Улицата се задънва от високия зид на училищен двор. Клошар рови в контейнера с боклук и навиква „този скапан живот”. А отвъд зида се чуват бодрите викове на учениците в междучасието. Но как ли ще свърши най-голямото им междучасие – онова между безхитросното детство и захитрялата младост? Отговорът е пак на нашата улица. Всъщност отговорите са много. Двама млади съпрузи се връщат от пазар и бързат да зарадват момчето си с ново колело. Стопанката на кучето – неомъжена жена с успешна научна кариера, се прибира, приветствана с любвеобилен лай…

Малка задънена улица с много изходи към живота, с много съдби. Събирателен образ на целия град. Образ, който самите ние създаваме и въпреки това отново и отново се вглеждаме в него, за да открием себе си. Парадокс? Не, просто животът никога не е сбор от еднородни единици.

 

ТАМ, КЪДЕТО НИКОГА НЯМА ДА БЪДА

ще откъсна цвете, което никога не увяхва.

ще изпитам обич, от която не боли.

ще бъда щастлива, просто защото живея под слънцето.

ще се усмихвам на лъвовете.

ще галя бодлите на таралежите.

ще целуна крякащата жаба.

ще побера в един стих цялата планета.

И ще се убедя, ще няма нищо по-мъдро от несъвършенствата на нашия свят, защото те ме държат будна и следователно жива.

  https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/994-elena-vlashka