ПИСАТЕЛЯТ ВЛАДИМИР ЛУКОВ: "ИСТИНСКАТА ДУХОВНА НАГРАДА ПОЛУЧАВАМЕ В СЪТВОРЕНИТЕ ОТ НАС ДЕЛА И ТВОРБИ"

Интервю на журналиста и художника Марио Николов с Владимир Луков

Личният стил и личното творческо майсторство са онези неща, чрез които можем да оценим авторския принос в развитието и утвърждаването на съответната народностна култура и национална идентичност, казва известният български автор.

Произведения на писателя Владимир Луков са включени в редица поетични сборници и антологии, а негови стихотворения са публикувани в македонски, испански и френски литературни списания.

***

В ДНИТЕ около 24 май т.г. бяхте отличен с Почетния знак на Министерството на културата „Златен век – печат на Цар Симеон Велики - сребърен”, с грамота за принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност. Сравнително висока държавна награда...

Да, преценено е, че я заслужавам. А преценката – щом е от Министерството на културата (МК) – няма как да не е експертна. Там със сигурност работят талантливи в областта на културата хора. Благодарих им за награждаването – на тях и на министър Боил Банов.

Какво точно, според вас, са сложили на везните си от МК при взимането на това решение?

Награден съм като писател. Това ще рече, че са оценявали цялостното ми писателско творчество: поезия, белетристика, есеистика и публицистика. Проличава, че това е така и в цялостния смисъл на текста, написан в грамотата. При това в него се виждат и две взаимно свързани страни: „принос в развитието на българската култура” и „принос в утвърждаването на българската култура и национална идентичност”.

Следователно, оценявано е не само цялостното ми писателско творчество – качеството, висотата му, но и делата, труда ми, свързан с утвърждаването на българската култура и национална идентичност. С други думи казано, оценявана е и редакторската ми дейност.

Известно е, впрочем, че от 2005 г. съм редактор и модератор на сайта на Съюза на свободните писатели (ССП). Чрез безвъзмездната си редакторска дейност, в същия сайт утвърждавам и до днес творчеството не само доказани български поети и писатели, но и на такива, които сам съм откривал през годините, окриляйки същевременно и тяхното израстване като творци. Представям в него и чуждестранни поети и писатели.

Оставям настрана това, че няма нищо в същия сайт (включен в Проект на Берлинската библиотека за изследване на славянските култури), което чисто технически да не е извършено от мен.

Освен това от Министерството на културата вероятно са взели предвид и това, че аз съм един от съставителите на националните литературни антологии, които ССП периодично издава. Дейността ми по съставянето и редактирането на тези антологии (както и на другите съставители) е също безвъзмездна и е всъщност чист принос в развитието утвърждаването на българската култура. Чист принос в това отношение е и редакторската ми дейност в сайта на съюза.

Ако пък са взели пред вид и 45-годишната ми дейност в областта на българското образование (където също имам творчески постижения и награди), то решението им да ме предложат на министъра за награждаване става ясно...

Явно е, че от МК са оценявали преди всичко качеството и висотата на писателското ви творчество, но как и по какви критерии, според вас, е оценяван в него приноса ви в утвърждаването на националната ни идентичност? Възможни ли са и има ли изобщо такива критерии?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Смятам, че има. Но те, мисля, повече се чувстват и виждат в нечие лично художествено творчество, отколкото е възможно същите да се прилагат външно като научно установени мерки и понятия за оценка на ония художествени аспекти в нечии литературни творби, които допринасят за развитието и утвърждаването на националната ни идентичност.

Всъщност, възможните критерии за принос в развитието и утвърждаването на българската (или на друга) националната идентичност в нечие художествено творчество са два: личният стил и личното творческо майсторство, майсторство на направа, на изпълнение...

В тия две чисто личностни неща (уникални по природа) иманентно присъстват и народностните ни стилове и творческо майсторство, които също са уникални и по които, като същност, се различават културите на отделните народи...

Тях именно, ние като читатели, слушатели или зрители (както и като ценители и оценители на изкуството), можем да ги почувстваме и/или да ги видим в нечии художествени творби (ако ги има, разбира се) и да оценим по тяхната висота авторския принос в развитието и утвърждаването на съответната народностна култура и национална идентичност. Именно чрез тях (и чрез познавателния ни художествен усет, разбира се) ние, например, веднага установяваме коя мелодия или песен е българска и коя е гръцка. Но установяваме също – коя песен е родопска и коя е македонска. Установяваме също – без да ни казва някой – кое изпълнение на родопската песен „Излел е Дельо хайдутин” е на Валя Балканска и кое е на някоя друга българска певица.

Който веднъж е видял картините на Владимир Димитров-Майстора (1882-1960), по картините му после разпознава Майстора! – както и не коя да е друга, а само българската национална идентичност в тях.

Същото важи и за най-висшето по характер личностно и/или народностно художествено творчество – словесното; поетичното и белетристичното. Няма как да не разпознаваме в разказите на Елин Пелин (1877-1949), на Йордан Йовков (1880-1937), на Николай Хайтов (1919-2002), на Йордан Радичков (1920-2004)... тях самите като автори със свои лични стилове и майсторство на творчество. Или – да не разпознаем Христо Ботев (1848-1976), Гео Милев (1895-1925), Николай Лилиев (1885-1960) или Никола Вапцаров (1909-1942) в техните стихове.

Явно е, че аз съм български поет и писател със свой утвърден вече стил и майсторство на писане – както е явно например, че и Мюмюн Тахир, макар да е творец с друг етнически произход, е български писател. Това е така, защото в личните ни творби – в неговите и в моите – прозират и се чувстват не само присъщите ни лични стилове и майсторства на сътворяване на поезия или на разкази, но и съответните стилове и майсторства на литературно творчество, които произтичат съвсем свободно от духовното лоно на народа ни, от сърцето, и душата на прекрасния ни български език, от неговата вътрешна поетика и ритмика, от неговия вътрешен психологически сказ и изказ.

Друг е въпросът (който иначе със сигурност се е оказал съществен за награждаването ми), че моят принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност може да се установи и пряко в посветените ми на тази тема множество есеистични и публицистични творби, написани и публикувани в продължение на повече от 20 години. Между тях е и електронната ми книга „Народът” (2009-2012), която по същност представлява чисто културологично изследване и утвърждаване именно на нашата българска народностна и национална идентичност.

Впрочем, част от същите творби, успях да подбера и да издам в печатна книга през 2015 г. под заглавие „Народът, учителят, писателят”...

Но на везната награда – творчески дела може някой да поставя и субективен пръст и да я накланя съответно както откъм страната на делата, така и откъм страната на наградата. А знаем и виждаме – особено днес – че се водят доста суетни и доста яростни „гладиаторски борби на поетическата сцена”, както, всъщност, откровено писа преди много години в поемата си „Честен кръст” поетът Борис Христов. Бихте ли сложили сега честния кръст на гърдите си и тогава ми кажете имат ли „пръст” други хора или „ваши хора” в награждаването с това сравнително високо отличие на Министерството на културата?

Имат, разбира се. Но не в злободневния смисъл. Впрочем, и вие, като творец имате свой принос в награждаването ми и аз съм благодарен за него. Благодарен съм и на великолепния български скулптор Ивайло Савов, с когото заедно учредихте през 2012 г. и ме удостоихте през същата тази година с прекрасното ваше отличие – Наградата на сайта за култура и изкуство artnovini.com за цялостно творчество „Златното клонче”. Една наистина прекрасна и престижна вече за българското културно пространство награда, която ми е много ценна и ми е изключително скъпа на сърцето.

Взета е със сигурност под внимание и Националната награда на Съюза на свободните писатели в България „Народни будители”, на която съм трикратен носител за отделни книги и за цялостно творчество през различни години. Тъй че и моите колеги от ССП, на който съм член от 1992 г. и на който от 2014 г. насам съм негов заместник-председател, също имат принос в награждаването ми. На тях също съм им благодарен.

Благодарен съм в частност и на известния български литературен критик и историк Георги Н. Николов, който написа и публикува едни от най-проникновените литературно-критични отзиви за цялостното ми поетично творчество, за първия том на книгата ми „Мястото, откъдето започва безкраят” (2012) и за есеистичната ми книга „Народът, учителят, писателят”. Същите няма как да не са накланяли „везната”, с която са оценявали приноса ми в развитието на българската култура.

Не мога да не изразя благодарността си и към известните български поети и писатели Христо Черняев, Стоян Вълев (1956-2017), Диана Димих, филологът проф.д-р Константин Попов, проф. д-р Стефан Влахов-Мицов, Анита Коларова, Красимира Василева, Атанас Ганчев, Мария Узунова (1967-2016) и др., които също написаха и публикуваха проникновени литературно-критични отзиви за творчеството ми.

Благодарен съм и на акад. Благовеста Касабова и на Константин Еленков двама именити български литературни критици, които в свои общи литературно-критични отзиви за няколко литературни Антологии, издадени от ССП, отличиха творбите ми, а с тях и мен като поет. Както и на онези именити български поети и писатели, които в свои писма до мен (имащи като съдържание литературно-критична стойност и които продължавам да пазя в архива си) ме окриляха през годините в израстването ми като поет и писател: проф. д-р Енчо Мутафов (1943-2009), проф. д-р Милена Цанева, Найден Вълчев, Славе Македонски (1931-2002), Воймир Асенов (1939-2013), Димитър Горсов, Иванко Николов (1933-2002), Васил Аврамов и др.

Благодарността ми достига и до журналистката и писателката Маргарита Петринска, която публикува първото ми стихотворение през далечната 1969 г. в армейския вестник „Железопътен воин”, а също и до прекрасната българска поетеса Мила Доротеева (1921-2008), която публикува първото за „цивилния ми живот” стихотворение в русенския вестник „Дунавска правда” през 1971 г. Впрочем, с това мое стихотворение сякаш съм предвиждал изказваната сега от мен благодарност към всички онези български творци, които имат принос в приноса ми за развитието на нашата култура, а също и за награждаването ми с Почетния знак на Министерството на културата. Ето и стихотворението ми:

 

Към бъдещето

 

За да стигна до теб

като вихрите волен и жив,

ще ми трябват крилете

на всички орли...

 

И по пътя трънлив –

за да стигна до теб,

обичта ще ми трябва

на хората...

 

Тук дишат горещите дни

и синеят просторите...

 

Мое бъдеще,

в мен прозвъни

като цъфнала

пролет!

 

Да, 24 май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост, е истинска цъфнала пролет за мен, както и за всеки българин, и в преносния, и в истинския смисъл на думата.

Но в наградата, или в наградите изобщо, има и твърде много суета, не мислите ли?

Как не! „Суета на суетите...” - пее Соломон. Всяка награда обаче, а също и всяка титла – научна, университетска – има двояка природа. Вътрешна, която отговаря на степента на личния ни духовен растеж; той е истинската ни награда. И външна, която може да обозначи (с официална държавна или друга институционална награда) достоверно само донякъде факта, че сме получили вече истинската си духовна награда в сътворените от нас дела и творби и която наистина външно (може да) се родее със суетата и да предполага, и да е изпълнена понякога от нас самите с твърде много суета, а също и с възможно голямо самопревъзнасяне до... нищото.

Ето как тази истина (за външната и вътрешната природа на наградата) се разкрива поетически в стихотворението ми „Апогей” (най-отдалечената точка на Луната в орбитата ѝ около Земята, а също и на изкуствените космически тела, обикалящи около нея):

 

Апогей

 

Зенитът е свърталище на нищото

Очите на змията гледат кротко

Ридът мечтае и сънува ниското

Нощта е ден за бухали и котки

 

Танцуват в маранята пеперуди

С танц прогонват блудните си мисли

И спомени в които какавиди

И грозни гъсеници те били са

 

Треви цъфтят и прецъфтяват вече

В дърво зазрява вчерашен копнеж

И аз през клони гледам как извечно

Небето се щурмува със цъфтеж

 

С други думи казано – истинска награда за цветето е цъфтежът му, смисълът на неговия истински живот, с който то се отдава на другите, за да живее заедно с тях. А за нас е духовният ни цъфтеж – в творбите и в съзидателните ни дела. Този наш цъфтеж може да се оцени по достойнство и истински само от истински достойни и истински цъфтящи духом хора.

Имате две издадени книги и в Република Македония – „Провидения” и „Слънчев пояс”. Там, в „републиката на поезията”, както я нарича изтъкнатият български поет Любомир Левчев, със сигурност са ви оценявали големи и достойни по дух македонски поети?

Да. Бранко Цветкоски, издател и преводач на книгата ми „Провидения” (ИК „Макавей” Скопие, 2006, поредица „Балкански писатели”), Раде Силян – издател на книгата ми „Слънчев пояс” (ИК „Матица Македонска”, Скопие, 2016) и съставител на Антологията „Светият път – поезия от балканските народи” (2015), в която съм включен от него като български поет, а също и Паскал Гилевски – поет, писател и преводач-полиглот, който направи превод на стиховете в „Слънчев пояс”.

Това са наистина трима големи не само македонски, но и балкански, и европейски поети. Преведени са на много чужди езици и са носители на много международни награди за поезия. Благодарен съм им. И те имат принос в удостояването ми с престижната българска награда. Но благодарността ми сега към тях се подсилва – може би, изкушаващо или дори с известна доза изкушение в мен – и от идваща ми сега наум мисъл на Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau; 1817-1862), а именно тази, че „само големи поети могат да четат и да разбират големите поети”. Аз съм преводач на книгата с поезия на Раде Силян„Зло време” (изд. „Богианна”, София, 2014), за превода на която бях удостоен с Наградата „Григор Пърличев” на Съвета на международната среща на литературните преводачи (Тетово, 2015).

В този контекст бих искал да попитам: накъде, според вас, вървят и докъде биха могли да достигнат днешните ни общи българо-македонски работи, които, честно казано, мен лично никога не са ме вълнували особено в геополитически смисъл, например?

Към по-добро, разбира се. Такива са и историческите ни поуки за периодите, в които сме си ги вършили заедно и сме се разбирали, и сме се подвизавали в тях като братя. Като българин с македонско потекло по баща, повече от това не мога да кажа. Имам роднини в Македония. Те са македонци, осъзнават се като такива. В рода ми има и гърци. „От двама братя – пише големият немски културолог Освалд Шпенглер (Oswald Spengler; 1880-1936) в книгата си „Залезът на Запада” (Der Untergang des Abendlandes; 1918-1922) единият е швейцарец, а другият на същото основание немец и това не са учени понятия, а исторически факти. Защото народът е една взаимовръзка, която се осъзнава…”

Ще кажа обаче, че ако Съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователни въпроси, създадена с Договора за добросъседство, се събира в името на истината, за да установява истината и почита истината (която за мен е наша човешка същност: Бог и човек едновременно, Исус, Спасителят –и която отначало разделя, но после сближава, и за която обикновено се понасят по-напред страдания, а сетне и радости), то сигурен съм, че българо-македонските ни работи ще достигнат по-високо ниво на разбиране и осъзнаване. И по-висша степен на единение и братско сътрудничество...

Благодаря ви за интервюто!

* * *

БИОГРАФИЯ

ВЛАДИМИР ЛУКОВ е роден на 2 юли 1949 г. в с. Ценово, Русенско. Потомък е на бежанци от Егейска Македония - от с. Пътеле, Леринско. Завършил е география и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Бил е работник, учител и специалист по управление на образованието в Русе. От 1987 г. до 2012 г. работи като старши преподавател по география и философия във филиала на Техническия университет (София) - Професионалната гимназия по компютърни технологии и системи в град Правец.

Първите стихове на поета са публикувани през 1969 г. В следващите двадесет години негови творби са представяни предимно в русенските издания за литература и изкуство, във вестника и алманаха „Светлоструй”. Произведения на Владимир Луков са включени в редица поетични сборници и антологии, негови стихотворения са публикувани в македонски, френски и испански литературни списания. Негови поетични книги се намират в две от най-големите библиотеки в света: Харвардската университетска библиотека и Библиотеката на Конгреса на САЩ във Вашингтон.

Поетът е издал няколко стихосбирки, сред които са „Човекът с протези” (1992), „Съгледвачът” (1993), „Безбожни въплъщения” (1999), „Пролом” (2001), „Сверка на сетивата” (2005), „Следи от вятър” (2007), „Зраци” (2009), „Фибри от безкрая” (2011) . През 2006 г., в поредицата „Балкански писатели”, македонското издателство „Макавеj”, Скопие, публикува сборника със стихове „Провиденja”, чийто редактор е Бранко Цветковски.

През 2012 г. излезе първата белетристична творба на Владимир Луков - „Мястото, откъдето започва безкраят” - Том I. Книга за (не)послушници, а две години по-късно - през 2014 г., и „Мястото, откъдето започва безкраят”, Том II: Книга за (не)удачници.

Владимир Луков е член на Съюза на свободните писатели в България.

 

Автор: Марио Николов

Четвъртък, 07 Юни 2018г. 21:01ч.

http://www.artnovini.com/…/2478-pisateliat-vladimir-lukov-i…

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov