ПАНКО АНЧЕВ: ПРОВИНЦИЯТА Е ЛЕНИВ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ...

 С литературния критик Панко Анчев разговаря преводачът Огнян Стамболиев

 Панко Анчев е роден на 25 март 1946 г. във Варна. Завършва през 1971 г. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” по специалността „Българска филология”. Дълги години работи в книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна, от начало като редактор, после е завеждащ редакция, главен редактор и директор. Автор е на 13 книги литературна критика, история на литературата, обществена история, философия на историята. През 2009 г. е удостоен със званието „Почетен доктор на Литературния институт „А. М. Горки”- Москва” за заслугите му в изучаването и популяризирането на руската култура и литература.

Отговорен редактор на списанието на литература и изкуство „Простори”. Живее във Варна.

 

Уважаеми господин Анчев, нека започнем с началото на Вашия път в литературата.

Не зная кога точно и как се е породил интересът ми към книгите и литературата. Научих се да чета твърде рано – дори не ми се вярва, че петгодишен вече не само познавах буквите, но и разбирах онова, което се криеше зад тях. Но най-напред бях омагьосан от това, че именно в буквите се съдържа нещо, което може да се изрече и на глас. Гледайки как сестра ми, която е по-голяма от мене, учи уроците си и пише домашните си, аз постепенно започнах да ги разпознавам и свързвам в изречения и смисъл. Магията на буквите ме привърза към книгите. От тогава до сега съм техен щастлив роб. Книгите, които четях, вероятно са ме подтикнали да се помъча и аз да изразя нещо подобно на това, което те изразяват. Така и започнаха моите литературни терзания. Имах желание и дори потребност да пиша, но преди всичко да пиша това, което пораждаха книгите в мене, т.е. да ги анализирам и коментирам, да търся вътрешния им смисъл, да прониквам в умението на автора да описва характери. Правил съм опити да пиша и стихотворения, и разкази, но твърде скоро осъзнах, че моят начин на самоизразяване е друг. Искам да кажа, че от най-ранни години смътно съм се догаждал, че ще се занимавам с литература и писане. И че ще обяснявам литературата.

Постепенно това се затвърждаваше у мене и дори когато в училище често бях безпомощен в часовете по литература, увереността в собственото ми бъдеще не ме напущаше. В гимназията прочетох и анотирах цялото течение на списание „Мисъл” на д-р Кръстьо Кръстев. Четенето в библиотеката и работата с литературната периодика ми доставяха огромно удоволствие. Опитвах се да пиша рецензии и литературно-критически статии. Четях рецензиите в литературните издания и бях сигурен, че моите анализи и оценки са по-точни. Усещах обаче недостига на знанията си. Колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че има още много и много за четене. И че ми предстои огромна работа. После дойде следването във Велико Търново и срещата ми с бъдещи значими писатели. А след това и работата ми в книгоиздателство „Георги Бакалов”, първите ми публикации, първата ми книга през 1986 г. Винаги обаче ме е съпътствало съмнението. Исках бързо да постигна целите си, но осъзнавах, че това няма да стане скоро и че ще трябва доста да се потрудя. Не знам кое му караше да мисля така, но слава Богу, че съм го мислил и че не съм бързал и не съм правил компромиси заради „успеха” и „славата.

Вие сте отдавна признат и известен в литературните и културните среди. Но може би най-силните Ви текстове и книги излязоха след 1989 г. Далече сте от столицата и съюзите, кръговете и групите, работите сам. „Малкият народ”, „Философия на литературната история” , „Друг начин на мислене, „Разумът в българската история”, бих казал, са истински събития в днешната ни литературна критика и литературознание... Бих искал да поговорим първо за „Малкият народ”. В тази книга Вие пишете следното: „Малкият народ е страдалец. Неговите болки и страдания са непонятни за големите народи...” Жестока истина! Отдавна ли я носите у себе си? Как и защо се роди този силен и оригинален текст без аналог в днешната ни литературна (и не само литературна) мисъл?

Животът в провинцията е със своите особености, предимства и недостатъци. Самата провинция има един голям враг, който може да убие всекиго, живеещ в нея – провинциалното мислене, провинцията като дух и начин на мислене. Тук е по-лесно да се вманячиш, да придобиеш комплекси за малоценност и грандомания; да се отдадеш на местната слава и се оставиш на течението. Средата тук е жестока с всеки, който иска да я преодолее и не признава нейните оценки и класации. Но на мене провинцията не ми е тежала и никога не съм страдал, че не съм в София. Може би заради това, че имах щастието още съвсем млад да работя в книгоиздателство „Георги Бакалов”. Издателството дава друг хоризонт, друг поглед към литературния живот, друга мярка за ценностите и славата. Чрез издателството аз общувах не само със столицата, но и с целия свят. Затова и не съм имал нито комплекси за малоценност, нито съм развивал мания за величие – тези две най-страшни зарази за всеки, който е в провинцията. Никога не съм се състезавал с този до мене, не съм искал да бъда „пръв варненски писател”. Нещо повече, аз се дразня, когато ме наричат варненски писател или варненски интелектуалец и се мъча да внуша и на по-младите ми колеги, че трябва да говорим за писатели и интелектуалци, живеещи във Варна, а не за „варненски”. Защото истинският писател и творец принадлежи на националната литература и култура. Докато бях млад, „някои хора” се опитваха да ме направят „варненски критик”, пишещ за „варненските писатели”. Но вече се равнявах по мъртвите класици и да мислех с други категории. Затова и останах свободен и, както казвате Вие, сам. Нямам много приятели, но тези, които са ми приятели, са все талантливи и почтени хора, които много са ми дали. Всъщност, освен тях, най-добрите ми приятели и истинската среда, в която живея, са книгите от моята библиотека. А днес и в интернет. Ето, виждате ли, вместо да ме смутите с Вашите оценки и определения, Вие ме накарахте да говоря повече отколкото трябва за себе си. Но провинциалист и провинциално величие можеш да бъдеш и в столицата – без съмнение. Провинцията е ленив начин на мислене, болно самолюбие, състояние на духа и амбицията. Наистина, до 1989 г. издадох едва три книги. И то тънички сборници с мои литературно- критически статии и рецензии. Чак след 2001 г. започнах да публикувам друг тип книги, родеещи се повече с философията и историософията отколкото с критиката. Но от 1989 г. до 2001 г., когато издадох „Въведение във философията на българската литературна история”, която по-късно доработих и значително разширих и се получи изследването „Философия на литературната история”, аз много размишлявах за литературата и нейната история, за това как се раждат и утвърждават идеите в литературата, каква е връзката и по какъв начин се проявява и изразява, защо една творба, писана отдавна, може да бъде значима и интересна и днес. Необходимо ми бе да схвана и формулирам този механизъм. Оказа се, че трябва отново и отново да прочета българската литература – и то още по-внимателно, а понякога дори буквално, за да разшифровам думите в нея. Трябваше, разбира се, да намеря и свои собствени думи, за да изразя личните си наблюдения, да формулирам собствените си идеи. Така се роди „Философия на литературната история”. Историята на литературата обаче е история и на обществото, народа, нацията и държавата. Започнах изследователски да изучавам тази история и да я разполагам върху историята на литературата и културата. Но аз исках да изучавам не просто самата история като факти и личности, а като процес, в който се сменят идеите и се осъществява Божият промисъл. Така написах „Разумът в българската история”. От „Разумът в българската история” до „Малкият народ” пътят бе съвсем кратък. Особеностите на нашата история и особеностите в днешното ни съществуване са именно в това, че ние сме малък народ. Малкият народ живее трудно и различно от големия Той трябва да бъде изследван по свой начин, със своя методология. Аз много съм размишлявал над тези особености и някои от резултатите съм записал в книгата „Малкият народ”. Може би има нещо вярно в изводите, които съм направил и които продължавам да правя. Дай Боже и други изследователи – философи и историци, да ги подхванат и развият.

Имаме ли интелигенция и има ли тя почва у нас? Защо според Вас българският интелектуалец не генерира идеи, а е по-скоро популяризатор и тълкувател на чужди идеи и теории? Как си обяснявате това? Липса на традиции, закъснялото ни развитие - варварско турско робство, осакатило ни за векове, следващите владичества...

Проблемът за българската интелигенция, за нейната роля и значение днес е другият проблем, който ме занимава през последните десетина години. Моята тъжна констатация, че голяма част от бедите, които са ни сполетели и продължават да ни сполетяват и днес, се дължат на отсъствието на интелигенция у нас. У нас липсва интелигенция, макар да имаме ярки интелектуалци във всички сфери на духа, културата и науката. Интелигенцията е социална прослойка, която осъзнава себе си като духовен водач на нацията; тя ражда и формулира идеи за развитието на обществото, отваря очите на народа, вдъхва сили и увереност у нацията. А каква интелигенция днес? Никаква. В книгата ми „Малкият народ” съм включил една глава, която се нарича „Може ли малкият народ да ражда големи идеи?”. Отговорът ми е, че не може. И не защото е по-глупав от големия или по някакви кой знае какви исторически причини и обстоятелства (напр. закъсняло развитие, чуждо робство, културна изостаналост и т.н.), а тъй като философски и обществено-политически теории се създават там, където се заражда и осъзнава новото социално явление. Нашето историческо развитие от началото на буржоазно-капиталистическата епоха повтаря под различни форми и с различни особености вече извървяното развитие на големите западноевропейски държави. Там системата е в истинския си вид. Ние вървим след първите и няма как да видим, забележим, осъзнаем и формулираме нещо, което не се е проявило още у нас в чист и отчетлив вид. Освен това голямата държава и голямата нация дават и голям мащаб на мисленето...Но ние имаме нашите важни исторически и актуални проблеми – тях трябва да изучаваме и да търсим решението им. Националните особености трябва да се изучават и върху тях също да се градят теории. Тези теории може и да не са всеобщо значими и задължителни за всички, но са достатъчно важни и значими, за да бъдат пропускани и българските философи, културолози, литературоведи, историци да не се занимават с тях, а да повтарят и популяризират чуждите. Ето каква амбиция роди „Малкият народ”.

В тази доста смела книга пишете: „Само объркана и разложена интелигенция може да бъде в политиката и властта. Нормалното й състояние е да бъде срещу политиката и властта – особено срещу властта на пазара...” Изключително точно! Винаги съм мислил така. Но защо все пак да няма интелигенция във властта? Нима няма добри примери: Малро във Франция, Луначарски и Чичерин в Съветска Русия?

Аз говоря за интелигенцията, а Вие давате примери с интелектуалци. Разликата е съществена. Интелигенцията сама е власт, както стана дума по-горе. И то такава власт, пред която никой не е в състояние да устои. Тази власт повежда народа срещу всеки терор, насилник, робство. Интелигенцията трябва да е срещу „политиканската” политика, срещу политическата власт, защото в буржоазната епоха тази власт е насилническа, неморална, служеща на големите пари – макар да се самообявява за „произтичаща от народа и принадлежаща на народа”. Всеобщото избирателно право е едно от най-страшните лицемерия на буржоазно- капиталистическата епоха и система.

Въпреки че е лицемерие, добре е във властта да участват интелектуалци – най-малкото защото те говорят по друг начин, имат друг морал и биха били в състояние да внесат в нея нравственост, човечност и състрадателност. В българската власт от последните две десетилетия твърде малко такива интелектуалци влизаха и успяваха да свършат някаква съществена работа. Големите ни интелектуалци бягат от властта заради нейната посредственост и токсините, които тя произвежда и излъчва в общество. Властта ги ненавижда и често ги прогонва от себе си. Умният човек във властта е просто един страдалец и мъченик на своята наивна вяра, че е възможно усилията му да променят нещо. Е, нещо може би ще промени, но след него веднага ще го развалят и ще върнат старото. Отвратително е да гледаш какви примитивни, необразовани, неуки и неморални хора управляват държавата ни. Та те дори не умеят да говорят правилно, а щом говорят неправилно, значи са лоши, зли, глупави.

Има ли според Вас българска идея?

В книгата „Разумът в българската история” аз формулирах т. нар. „българска идея” като идея за оцеляване. Тя може, разбира се, да се формулира и по-възвишено, но историята показва, че българският народ винаги се е стремял да оцелее, да удържи напора на превратностите, да се запази в своето единство. Бог му е давал сили и той е оцелявал. Това е в историята и настоящето. А каква идея ще формулира и следва в бъдещето българският народ, е трудно да се каже.

Как си обяснявате нашия национален нихилизъм? Защо у нас е толкова силно изразен?

Не, не, аз не смятам, че българската нация е нихилистична, че отричаме всичко. Духът на отрицанието, за който говори проф. Петър Мутафчиев, е социално, а не национално качество. Българите са отричали само онова, което е било в противоречие с техния дух и същност. Такъв дух, разбира се, притежават всички народи – иначе не биха просъществували. Той е тяхната имунна система. Закъснялото ни влизане в Модерната епоха породи у една част от българската интелигенция историческо нетърпение. Тези наши интелигенти, сред които блестят Г. С. Раковски, Христо Ботев, Васил Левски и др., бързаха да подготвят и извършат национално-освободителната революция и възстановят националната българска държава. На тях им трябваха стимули и примери за подражание. Намериха ги в мита за неподчинението, отрицанието, революционността на българите. Така пример за подражание станаха богомилите, а не светостта на св. Иван Рилски, цар Симеон завоевателят, а не неговия баща покръстителят цар Борис-Михаил, да не говорим за неговият син цар Петър. Почти за национални идоли бяха обявени тези наши владетели от Средновековието, които имаха най-много победи над Византия, за да се подтикне нацията за борба срещу гръцките духовници и заради самостоятелната Българска православна църква. Нихилизмът на революцията обаче се превърна в политически идеология и във времето на изграждането на държавата и мирния живот. Днес ние трябва да се освободим от тази митология и да осмислим историята си в цялото й величие и градивност, да осъзнаем значението на Византия и византийската цивилизация за развитието на българската култура и държавност; да осмислим сложността на Възраждането и да го освободим от прекалената му героичност и безкористност и да го видим като епоха на установяване на буржоазните отношения и формирането на буржоазното съзнание и морал.

Не мислите ли, че духовният упадък е повсеместен и то не само у нас, а и в световен план?

Така е, но това не прави нашият духовен упадък по-възвишен или достоен за уважение, понеже е „някак” европейски и световен. Упадъкът обаче не е само духовен Днес ние преживяваме кризата на изчерпания обществено-политически и икономически модел. Т.е. става дума за системна криза. Тя затова е и толкова тежка и неразрешима, защото старата система е напълно изчерпана, а още не се е появила новата, която да я замести. Най-лошото е, че този мъчителен преход може да продължи дълго и да донесе безброй нещастия на човечеството.

Още в началото на миналия век Стефан Цвайг писа за „уеднаквяването на света”. То е вече факт. Вярвате ли, че има шансове, поне след време, светът да стане по-различен, „по-цветен”?

Бог е създал хората да бъдат различни. Различието им изчезва единствено във вярата в Христос, а не заради комфорта на капитала или заради бързото му и лесно движение до всички точки на планетата и лесните печалби на „владетелите на света”. Глобализацията е породена от капитала и колкото да е обективно необходим процесът на нейното осъществяване, в този си вид тя няма как да се осъществи в пълна мяра и окончателно именно поради противоречието си с духа на християнството.  

Унификацията, чрез която се осъществява глобализацията, е особено опасна за малките народи, които трудно се съпротивляват на натиска на американската масова култура. Бедността ги кара да правят отстъпки, да се приспособяват към по-силния, за да получат неговото благоволение и милостиня. Енергията на света идва от многообразието на културите, от симфонията им, а не от сливането им в едно и обезличаването на по-малките. Ето защо ние, хората на българския дух и българската култура, трябва да отстояваме своеобразието на нашата култура и да работим за нейното запазване.

В една статия в руския вестник „Литературная газета” казахте, че Европейския съюз няма да просъществува дълго. Защо?

Аз не знам колко време още ще просъществува Европейският съюз, но твърдя, че нашето влизане в него не е „цивилизационен избор”, а просто един неизбежен тактически ход, породен от редица политически и икономически проблеми вътре и около нашата страна. Ние принадлежим исторически, по Божи промисъл, към православно-славянската цивилизация, а не към западноевропейската. Не е възможно с едно политическо решение да преминеш от една цивилизация в друга, както още си мислят нашите необразовани политици и държавници. Европейският съюз е прелюдия към възстановяването на Римската империя в нейния западен вариант. Аз смятам това за обективна тенденция, която трябва непременно да се наблюдава и изучава. Но тенденцията за възстановяване на Източната римска империя също е жива и търси своите нови форми. Да си спомним т. нар. „Източен въпрос” от ХVІІІ и ХІХ век, славянофилството, съветския политически и военен блок. Това днес може да ни си струва невъзможно, фантастично дори, но процесите вървят по своя исторически ход и един ден Божият промисъл ще бъде осъществен.

Религиозен ли е според вас българинът и ако не, защо? Къде по-точно виждате причините? В богомилството, в ересите, в историческото развитие? Не е ли изгубена вярата ни през дългото робство? Защо поляците, руснаците, румънците са по-вярващи от нас?

Ако българският народ не беше религиозен и искрено и дълбоко вярващ, той нямаше да устои на това толкова дълго политическо и иноверско робство. Вярата го е спасила, а по-късно му е дала сили да отхвърли чуждата власт и възстанови своята държава.

По-скоро можем да говорим, че сме по-малко църковни хора – макар да не знам в каква степен е тази не-църковност. Не бива да забравяме, че обгрижването на православните християни в Османската империя е възложено на Константинополския патриарх. Българската православна църква е ликвидирана след покоряването на държавата ни. Постепенно богослужението започва да се води на гръцки с гръцки свещеници. Не се пишат книги на български език и не се проповядва на него. Малко на брой са и монасите-българи, както и българските манастири по българските земи. Било е трудно да се строят храмове и да се освещават от гръцките епископи. Всичко това отчуждава българите, но не от вярата (защото през Средновековието общественото и личното съзнание е религиозно), а от Църквата, отдалечавала го е от храма. Но ако българите не бяха вярващи, щяха ли през Възраждането толкова спонтанно и с радост да участват в борбите за църковна независимост. Та учредяването на Българската екзархия е било такъв велик празник за целия народ! Мисля, че днес хората се връщат в православните храмове. Радващо е, че младите са повече от възрастните. Във Варна, например, се увеличава броят на тези, които не просто влизат в храма, за да запалят свещичка или за църковен брак и кръщение, но и за изповед и причестяване. Строят се по цялата ни страна нови молитвени домове, увеличават се монасите и свещениците. Това не е възможно без вяра и религиозно чувство.

Емилиян Станев беше изложил тезата, че ако бяхме приели католицизма вместо Православието, щяхме да бъдем за по-кратко под това жестоко робство и по-близо до „цивилизована Европа”.

Емилиян Станев бе велик български писател, когато аз много ценя и постоянно изучавам, но той е твърде слаб и повърхностен мислител – особено по въпроса за покръстването на българите и избора на цар Борис-Михаил между Изток и Запад. Цар Борис Покръстител утвърждава християнството като официална държавна религия и подчинява целия живот на държавата на законите на християнството. Този му акт практически приключва многолетния процес на християнизация на българското население, а не го започва. Това е много важно да се знае! Българският народ е приемал християнството от духовници, идващи от Константинопол, а не от Рим, тъй като територията на нашата тогавашна държава е била в диоцеза на Константинополския патриарх, а не на римския папа. Самият Борис се е отнесъл към Константинопол в своето обръщане в християнството, защото е искал от там единствено е можело да дойде признаването на българската автокефална църква. В западното християнство няма отделни църкви – папата е патриарх на всички католици без значение къде се намират и към кой народ принадлежат. Освен това да не забравяме, че България по онова време е част от византийската цивилизация. Но Борис се обръща за съвети и към римския папа. Подчертавам още, че тогава все още няма схизма между двете църкви и християните не се делят на православни и католици. Затова и дилемата, която Емилиян Станев представя като причина за нашата следваща история, тогава изобщо не съществува и не би могла да съществува. Борис не се е питал къде ще ни е по-добре, защото не е мислил буржоазно- прагматично, както по-късно ще мислят и проф. Петър Мутафчиев, и великият ни писател Емилиян Станев. Смятам, че тезата му е несъстоятелна и несъобразена с историческите реалности. Впрочем, повечето от тезите на Емилиян Станев в неговата историческа проза са такива – особено за богомилите и Византия. Но това е друг въпрос, който не може да се решава в едно интервю само.

Защо нашата литературна критика, с известни изключения, не е достатъчно задълбочена и влиятелна, особено сега? Следя процесите в съседна Румъния. И там има криза, но критиката се е съхранила, доста по-задълбочена е и е на почит.

Критиката е елемент от общественото самосъзнание. Носител на това самосъзнание е интелигенцията. А няма интелигенция, защото обществото не изпитва необходимост да се самоосъзнава, да преценява извървения път и да търси различни решения за бъдещето си. Обществото дори е изместило нацията и не знам дали можем вече да говори за национално общество и национално обществено съзнание. По тази причина няма и критика. Критиката се превърна в коментар и „интерпретация”. Тя не следи процеса, не оценява книгите, не анализира явленията. В най-добрия случай рекламира новите книги и е в угода на търговията и пазара. Но днес е силно понижена и ролята на самата литература, на писателя. Словоцентричната ни култура сега се е подчинила на образа и ритъма, на изпълнителските изкуства с масов характер. Литературата е нещо, без което вече може, защото и езикът ни започва да става излишен. Пък и писателите се примириха, промениха се и станаха фигуранти на пазара, а не духовни водачи и съвест на нацията. А като няма писатели и литература, за каква критика да говорим! Казвам това, за да се замислят българските интелектуалци каква рана е нанесена на българската култура и на националното ни съзнание, на цялата нация. Ние губим национална кръв, лишаваме се от плът и национално съзнание. Ние, писателите, интелектуалците, интелигенцията сме виновни за всичко това. На нас Бог няма прости този смъртен грях.

Не мислите ли, че литературният живот у нас е прекалено концентриран в столицата? И защо е така? Едно от щастливите изключения е кръгът около Вашето списание във Варна, което ме респектира с нивото и с полиграфията си.

Мисля, че литературният живот у нас започва да става прекалено разконцентриран. Изчезва неговият общонационален характер. Сега литературният живот започва да се обособява в отделните населени места и да произвежда провинциални гении. Струва ми се, че днес извън столицата излизат повече литературни издания отколкото в самата столица. Ние нямаме, както беше преди, „централни издания”. Обособяват се и групи по различни принципи, в това число и политически. Писателите стават известни в своя си кръг, в своя си град, но не ги знаят в съседния. Същото важи и за т. нар. столични писатели. Малцина от тях са познати в провинцията. Книгите не се разпространяват по цялата страна. Изобщо, формира се вече друг модел на националния литературен живот, който не поощрява целостта на националната литература, а дори й пречи.

Нашето списание „Простори” работи в посока на подобно обединение, но и то не може да стигне до цялата страна. Добре е, че имаме интернет сайт и той е доста посещаван. Амбицията ни е да представяме автори от цялата страна. Но няма критика, която да анализира процесите в литературата. Макар че се опитваме да отбелязваме някои характерни нови книги, мъчим се да следим книгоиздаването и да поощряваме новите таланти. Трудно е, много е трудно.

Вашата книга „Философия на литературната история” е събитие в нашия литературен живот. Как се роди идеята за нея? Бихте ли я представили накратко?

Аз вече говорих за нея. Сега ще добавя само, че идеята за тази книга се роди още по време на следването ми – не в този й вид, разбира се. Още като студент съм размишлявал как се движат идеите в литературната история и как се въплъщават в творбите на писателите. Но трябваше да минат много години, за да се избистри самата ми концепция за смяната на типовете общества и отражението на тази смяна в литературата. В такъв план се виждат неща, които иначе са незабележими. Литературата изразява идеи и ако умееш да я четеш адекватно, ще уловиш и новите идеи, които дори социологията не е в състояние да ги забележи. В книгата правя опит за нов тип периодизация на историята на българската литература от преп. Паисий Хилендарски почти до наши дни. Но тук имам още много работа, тъй като само съм маркирал принципите, а самата периодизация още не съм направил. Дай Боже, да имам живот, здраве и сили, за да свърша тази важна и трудна работа.

  http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev