ИЗМЕРЕНИЯТА НА СОФИЙСКАТА ОПЕРА В ОПЕРНИЯ ТЕАТЪР НА РИХАРД ВАГНЕР

 „ТРИСТАН И ИЗОЛДА“, РЕФЛЕКСИЯ ЗА ВЕЧНАТА ЛЮБОВ

Разговор на Д-р Магдалена Манолова с австрийския критик Клаус Биланд

 В последните пет години Софийската опера стана притегателен център за почитателите на Рихард Вагнер. Причината е последователното запознаване на българската публика с “OPUS MAGNUM” , тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. Всяка година директорът на първия ни оперен театър, акад. Пламен Карталов, стъпка по стъпка води изпълнители и публика в това изключително пътуване в света на немския романтик.

Всяка година българската и чуждестранна публика, критици и вагнерианци от цял свят изкачват най-високия хълм на древната ни столица, за да изживеят магията на българския Байройт. Събитие, което се превърна в традиция, за което светът узнава, че тук, на Балканите може да изживеете музиката на революционера Вагнер, с особения привкус на българската духовност и красота.

Един от специалистите, критици, който отразява събитията на първия ни оперен театър е и известния австрийски оперен критик д-р Клаус Биланд, член на Асоциациата на музикалните критици на Северна Америка. Той е не само познавач на вагнеровия театър, но и наблюдател на различните интерпретации на сцените от Европа до Америка. Една възможност да разберем как се вписва българското измерение и постижение в световната оперна практика. Тук е и за премиерата на „Тристан и Изолда“.

За това първият ми въпрос е как opus magnum , „Пръстенът на нибелунга“, на Националната ни опера и балет се вписва в световен контекст. Какво изисква една реализация на тази величествена тетралогията, като синтез на всички изкуства.

Клаус Биланд: Преди всичко се изисква изключително силна творческа личност, която да има своя визия и смелостта да създаде най-голямото предизвикателство в историята на музиката, каквото е „Пръстенът на нибелунга“. Пламен Карталов е приел това голямо предизвикателство, което сътворява във времето. Искам да подчертая, че съм гледал много продукции на „Пръстенът“, но тази е изключителна като концепция и интерпретация. Првилича не само познавачите, но и тези, които за първи път се срещат със сложния свят на Вагнер.

В постановката има много асоциатвни моменти, елементи, в които може да разпознаете себе си, да релфлектирате на това, какво означава. Постигнато е нещо важно, много изчистен начин на игра, невероятни фантастични сцени, които са близки до съвременния поп арт. Карталов е съумял да направи този „шпагат“ между визията и посланията на високото изкуство и елементите на забавност, така характерни за нашето време. По отношение на стилистиката, на използване на технологии при сценичните промени, това е спектакъл с изключителен мултимедиен дизайн, многопластов, труден, но всичко това отлично е овладяно от гледна точка на техническа сложност. Карталов е успял да обедини всички тези сложни елементи в мултимедиен спектакъл с точно и директно послание, нещо което е всъщност силното внушение на този „Пръстен“. Това е тайната на успеха на софийския „Пръстен“.

М. Манолова: Идеята за gesamtkunstwerk в „Пръстенът на нибелунга“ и вокалната симфонична поема „Тристан и Изолда“ - две различни творчески измерения. Две различни предизвикателства, всяко от тях е особен щрих в съдбата на революционера, романтик Вагнер. Ключът към тях?

Клаус Биланд: „Тристан и Изолда“ е много важен момент в живота на Вагнер, това е неговата лична драма, несбъднатата любов към Матилде Везендонк, съпругата на благодетеля му Везендонк. В „Пръстена“ има много динамика в действието, докато „Тристан и Изолда“ е нещо като криминален роман. Не случайно Вагнер нарича творбата си, „драма в три действия“. Това е драма за певци – актьори и то само за двама главни герои, общо са само шест, но освен Трист и Изолда другите се появяват само в определени моменти в драматургията. Пиеса, голямо предизвикателство, която трябва да задържи вниманието на публиката повече от четири часа. Нещо изключително трудно.

Карталов има различен подход в „Тристан и Изолда“, но близък до „Пръстена“. Държи вниманието с действие, в което разработва психологическото състояние на героите, особено силно в някои знакови моменти. Например във второ действие, преди известния любовен дует, Изолда се извисява над другите, една изправена недостъпна фигура, която не комуницира с никого освен с крал Марке, но когато влиза Тристан, тя слиза долу и всичко вече е толкова човешко. Двамата остават сами в любовта си. Любовният дует е внушителен апотеоз на вечната любов. Сцената, когато те се издигат в полет на високи платформи, в друг свят, където те са извън нормалния свят, потъват изцяло в своите чувства, съществуват само те и нищо друго.

Също интересно внушение е включването на хора, който обикновено не се вижда, той е зад кулисите в други постановки. Тук хорът има функция. Например в първо действие хорът изкача от различни платформи, въздейства като инжекция в света на влюбените.

Карталов създава въздействащ театър, който не е статична симфонична поема за любовта, както обикновено се мисли за тази творба на Вагнер. Тук това внушение на нереалния магичен свят дава друг смисъл.

М. Манолова: Тази поема за любовта реално е само с двама главни герои, от общо шест персонажа. От тази любовна поема Карталов прави един въздействащ театър, силно театрално внушение. Каква е тайната на тази магия според Вас?

Клаус Биланд: Една от тайните на този спектакъл е, че Карталов създава визуална интерпретация на музикалната основа. Сътворява един свят извън другия, по един много театрален начин на представяне. Всичко идва от музиката, в много естествена хармония с музиката е действието на двамата влюбени. Шокиращ контраст например е когато във второ действие идва Мелот от един съвсем друг свят. Получава се много силен контраст между двата свята, на любовта и на бруталността.

М. Манолова: Ролята на Тристан е изключително трудна вокално, изискваща невероятан гласова издръжливост и още нещо. Какво е внушението на Мартин Илиев?

Клаус Биланд: Този Тристан е различен от тези, които съм виждал. Мартин Илиев въздейства не само с красивия си глас, но и с цялостното изграждане на образа. Този Тристан е изключително силнен като въздействие. При него има едно дълбоко вътрешно преживяване, което от онази подтиснатост в първо действие /роден от смъртта на майка си/ има развитие, промяна, разкрива се вътрешния му свят в истинско драматично изграждане, от подтиснатост до разтваряне в любовта.

М. Манолова: Не по-малко трудна е вокално и актьорски и Изолда.

Клаус Биланд: Повярвах и на младата Изолда. Тя намери начин с един красив италиански начин на пеене, да бъде и драматична. Особено във второ действие и на финала. Да не говорим за брилятните й височини. Не мога да отделя театралния аспект от вокалния, пеенето от музиката. Те взаимно се допълват, отлично внушение, дава много истински живот на творбата.

М. Манолова: Казахте, че Изолда има топлината и красотата на италианския глас. Вагнеровите гласове са различни от италианските. Ако трябва да сравните характерните вагнерови певци с това, което видяхте тук, какво ще кажете? Какъв е духът на този спектакъл?

Клаус Биланд: Това бе едно по-леко пеене, бих казал не „викане“, драматично пеене, което обикновено срещам. Радостина Николаева показа техника от висок клас, което я държи толкова естествено.Много известни Изолди не правят това. Мартин Илиев е тъмен, внушителен глас, също не преекспонира, не пее силно. Обикновено Изолдите бих казал, че понякога „крещят“ особено в първо действие, а Тристан често се опитва в трето действие с много силен глас и много декламация да внуши словесното и музикално послание. Това е уморително както за певците, така и за публиката.

В този спектакъл имах усещането за съвършена хармония с музиката. Едно много романтично вътрешно изживяване. Едно преекспонирано пеене, силен глас, щеше да разруши цялостното внушение.

М. Манолова: Нещо интересно и необикновено – имаме три Изолди, всички са български певци. Какво е впечатлението ви от тях. Обикновено за това заглавие се канят специалните вагнерови певци.

Клаус Биланд: Това е наистина необикнтовено явление. Да се покрие това изключително трудно изпълнение само с български певци. Нещо, явно много важно за създаването на вагнерова традиция и начин на музициране. В този случай бих казал, обаче, че някои от образите изискваха друга вокалност и музициране. Така например Брангене изисква един глас повече медзосопрано, особено във второ действие. Също крал Марке бе прекалено преекспониран звуково, би трябвало да е по-сдържан и дълбок. Дори кралят трябва да покаже авторитет не като пее силно, а да изживее психологически състоянието си. Курвенал бе много добър.

Отлична идея е изборът на един певец за малката, но интересна роля на овчаря и смъртта. Всъщност това бе заложено и в сценичната драматургия. Още във встъплението когато Тристан плува с кораба към Изолда се появява малката призрачна лодка и когато Тристан умира в последно действие и смъртта идва, се появи тази призрачна визия. Отлична идея, смъртта въздейства много силно.

Цялостното музикално внушение на спектакъла бе много комплексно. Оркестърът музицираше по един лек начин, без излишно преекспониране на силните динамки. Диалогът между оркестър и певци в тази многопластова партитура също внуши усещането за цялостна взаимозависимост между вокалното и инструменталното. Имаше една особена грижа за певеца. Нещо, което потвърди, че диригентът Константин Тринкс е много чувствителен и опитен. Музикалната подготовка на Рихард Тримборн е от голямо значение за всичко, което се отнася до Рихард Вагнер в Софийската опера.

Визията на целия спектакъл бе много интригуваща. Държеше вниманието през цялото време. Явно заслуга и на сценографа Миодраг Табачки и костюмите на Лео кулаш. Необичайно и нещо ново бе началото. Този форшпан, изграден на езика на киното и пластиката бе учудващ. Не съм виждал подобно въвеждане в сюжета на най-важните моменти, които създават представата за предисторията, отлична режисьорска идея.

М. Манолова: Вие имате ваш опит и натрупани впечатление от българския Вагнер.Какво мислите за това първо подобно пътуване в света на властелина на романтизма с неговите големи опуси? Какво послание има то за нашето консумативно общество? Какво казва Вагнер на нас, съвременниците на 21 век?

Клаус Биланд: Мога да кажа, че познавам какво означваше такава среща с Вагнер например в Бразилия. Имаше огромен интерес. Защото Вагнер винаги е модерен. Той бе социален революционер, който подобно на Шекспир може да води диалог с всяко време. Интересното е, че Вагнер може да се интерпретира в различни исторически, политически времена, на Изток и на Запад. Защото в „Пръстенът“ специално има голямо послание, посланието за промяна. Хората припознават това, че трябва да се борят срещу злото на своето време. Вагнер казва всичко на политиците, дава идеи за това каква философия на управление е необходима особено в нашето време.

Днес сме изгубили до голяма степен чувството за истинската любов.„Тристан и Изолда“ е един възможен отговор за този проблем. Разбира се, когато е прочетен в дълбочина, разбираемо.

М. Манолова: Защо е важна ролята на критиката днес?

Клаус Биланд: Критиката е много важна, особено днес, защото обикновено сме свикнали да четем информация за дадено събитие, подадена от журналисти. Докато професионалната критика помага на пбуликата да рефлектира по-добре на това, което гледа, тя запознава не само с творбата, но и с полсланието й. Подава код за разбиране на някои много интелигентни продукции, които в противен случай остават неразбрани.

 

 

Творческа среща на маестро Пламен Карталов с Клаус Биланд

 

(снимката е от архива на маестро Пламен Карталов)

 

 

 

 

 

Д-р Магдалена Манолова

(Разговорът е публикуван чрез съдействието на Огнян Стамболиев)

  http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev