Стоянка погледна към тавана, разпери безпомощно ръце и въздъхна:

 

– Слушай, Лампе, хайде да си поговорим сериозно…

– Да, обиждаш, пък после – „се-ри-оз-но“…

 

Той не обичаше да го наричат „Лампе“. Звучеше му някак селендурско. Запали цигара и смукна тъй жадно, сякаш от това зависеше животът му. Жена му седна в отсрещния фотьойл и прикри дискретно коленете си с рокличката. Този жест на отчужденост жегна Харалампи Ганев право в сърцето. Гневът му стихна и той отново се почувства най-нещастният човек на земята.

 

– Не мога да живея повече така – каза кротко Стоянка. – Задушавам се, въздух не ми стига тук, в твоя златен кафез…

– Защо бе, Маце? – попита я с пресъхнало гърло той. – Какво ти е? От какво съм те лишил?

– От самата мен! – отвърна тя философски. – Ох, промених се аз от това безкрайно безделие, себе си не мога да позная вече! Ти, ти си виновен, че не ме пусна на работа, страх те беше да не ме изяде някой…

– Ти пък, чак толкова! – усмихна се, Харалампи, а в същото време си мислеше: „Така ли се държи мъж, чиято жена бяга? Седнал съм тук да умувам, вместо да й хвърля един бой! Ами че да, жената само боят я оправя… Ех, ако я бях изгонил аз, сега нямаше да ме боли толкова….“

 

Изведнъж му се стори, че фикусът в ъгъла помръдва, сякаш му се иска да се измъкне от оковаващата го пръст и да побегне нанякъде. „Имам халюцинации – реши уплашено Харалампи. – Ето докъде ме докара тая…“

 

– Човек носи света в себе си… – продължаваше да философства Стоянка. – Понякога животът радост, някаква безкрайна, чиста, опиваща се песен, а понякога бреме…Да, ти с твоя егоизъм превърна живота ми в бреме…

– Я гледай ти какви поезии! – озъби се саркастично Харалампи. – Хем прави човека нещастен, хем ги дрънка едни…

– Кой, ти ли си нещастен? Беснееш от това, че те лишават от една вещ, от една от твоите хубави вещи… Защото си свикнал всичко да ти е хубаво – и колата, и тапетите, и жената…

– Я внимавай какво говориш! – сопна се Харалампи. – До вчера се кълнеше, че не можеш да живееш без мене…

– Лъгала съм! – призна жена му. – Защото при тебе се научих и да лъжа! А всъщност отдавна не мога да те понасям! Не мога да понасям конските ти зъби, тези твои косички, подредени, пригладени, замазани косъм по косъм, прикриващи гадната ти плешивина! Ах, ако бяха само косичките ти! Всичко, целият си животец подреждаш така – като косъмчетата – усмивчици, поклончета, захаросани думички… Божичко, като си помисля само – какво намерих тогава аз у тебе, с какво ме подлъга, с какво ме привлече…

 

– Ясно! – изръмжа яростно Харалампи, запалил, без да усети, цигарата си откъм филтъра. – Намерил се е някой хубавец оттам, от кравефермата… Защо пък, иди, търкаляйте се в калта, ще си бъдете лика-прилика…Само че там няма да има нито японско кимоно, нито…

 

– О, това ли било?! – извика Стоянка и с един скок се намери до гардероба. – Не са ми притрябвали боклуците ти, дръж си ги, на!

 

Коженото палто прелетя като фантом през хола и възседна жълтия лампион, който веднага заприлича на китайски мандарин.

 

– На ти, на, дръж! – продължаваше да крещи и да изхвърля нещата Стоянка, докато в ръцете ѝ не блесна колието – голямото, прескъпото холандско колие. – Ето, това ми беше опротивяло най-много! Показваше го на ония скучни коктейли!

 

С непонятно за кроткия й нрав сладострастно ожесточение тя накъса колието и захвърля с шепи перлите, които закапаха по пода като едри и прозрачно чисти детски сълзи…

 

– Ти си луда, ма! Такова скъпо нещо къса ли се?! – изхлипа Харалампи, клекна и заприбира перлите.

 

В този миг той видя кравата. Охранена червенокафява крава с огромни извити рога и бяло петно на челото. Беше опасла половината фикус и сега, кротка и замислена, лежеше и преживяше. До нея димеше плоска масленозелена „торта“.

 

– Какво е това?! – извика той.

– Как какво? – каза равнодушно Стоянка. – Не виждаш ли – крава…

– Ти си побъркана! Кой държи крава в хола? Нали ще оплеска целия мокет?!

– Аз държа! И хич не ми е еня за твоя мокет! Ако искаш да знаеш, тя е от вчера тук. Но тебе или те няма, или малко те засяга какво става вкъщи… И после, аз не можех да живея все сама, душно и празно ми беше в твоя замък…

– Не, това е просто някакъв кошмар! – гневеше се все повече Харалампи. – На когото и да го кажеш, няма да ти повярва! Крава в хола! Боже господи, тук да не е обор!

– Защо? – възрази спокойно Стоянка. – Какво му е на животинчето? Аз съм расла с крави и знам – от кравата по-блага душица няма! Тя не знае що е лъжа и преструвка, за нея е без значение кой колко пари струва и какво му е положението в обществото…

 

В този миг Харалампи наистина побесня. Скочи и зарита с образа кравата по хълбока.

 

– Марш оттук, мръсно животно! – закрещя той, доволен, че е намерил върху кого да излее гнева си. – Гад с гад, безподобно говедо такова!

 

Може би не това, че я нарекоха говедо, разсърди кравата. Тя се надигна тромаво, наведе рога, изфуча, навири опашка и я размаха досущ като рапира. Позата й беше застрашителна и Харалампи не издържа и малодушно търти да бяга.

 

– Помоощ!- запищя с предишния жалък гласец Харалампи. – Помощ! Стоянке, Стояно, спри това говедо, съсипа ми целия апартамент!

 

Стоянка седеше на куфарчето и се смееше. Смехът й беше противен, вещерски…

 

Изведнъж Харалампи почувства, че уж бяга с всички сили, а тъпче на едно място. Свлече се изнемощял на пода, а кравата веднага го притисна с огромното си туловище. той успя само да я хване за рогата и да извика със сетни сили:

 

– Ъс, ъс! Не с рогите, добиче!

– Хари! Хари! Съвземи се, Хари, какво мучиш такъв? – Каза кравата с човешки глас.

 

Постепенно муцуната й избледня, разсея се и вместо нея Харалампи видя хубавото личице на жена си. По цялото му тяло се разля сладостна лекота, същата, която изпитва давилият се, стъпил на твърда почва след мъчително блъскане из тинята и мътната вода.

 

– Хари, миличък, какво става с тебе, защо мучеше така страшно? – повтори ласкаво жена му, докато го галеше по редките косички, слепнати на влажни вървички от потта.

– Сънувах…- засмя се щастливо Харалампи. – разни щуротии… нали знаеш, понякога човек сънува такива небивалици…

 

Под меката светлина на нощната лампа Стоянка лежеше, подпряна на лакът, и продължаваше да го гали успокоително по темето. Лявата презрамка на резедавата й брюкселска нощница се бе смъкнала и рамото й – заоблено и бялорозово – мяташе примамливи отблясъци. Харалампи замижа разнежен и пошепна: „Мое сладко Малеби…“

***

 

Георги Илиев Димитров, писател-сатирик и журналист – дългогодишен Заместник-главен редактор в БТА преди 1989 г., известен с псевдонима си Георги Добрентов.
Роден е през 1921 г. в гр. София.
Сродник е на поета Владимир Луков.
Работел е като редактор на списание "БТА - Паралели". Сътрудничел е като публицист и писател-сатирик в множество ежедневни вестници и периодични списания.
Автор е на хумористичните и сатирични книги "Вълшебното килимче" (хумористични разкази, Библиотека "Стършел", София, 1961 г.), "Фалшиви диаманти" (хумористични разкази, 1967 г.), "Веселият роджър" (сатиричен приключенски роман, Изд. "Народна младеж", 1972 г.) и "Червеното пясъчно въже" (сатирична криминална повест, Изд. "Г. Данов", Пловдив, 1975 г.).

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1154-2022-05-07-15-06-44