ЗДРАВКА ДИМИТРОВА – ПИКАНТЕРИИ НА КИЛОГРАМ

Казах доста тежки думи в тази книга. Но много тежки истини спестих. Някои не бяха показателни за климата в селото. Екстремните изхвърлих и забравих. От разстояние на времето спомените ми за тях изглеждаха пришити към събитията. И вие след година-две и ще ги забравите. Но някои не бива да ги отминаваме. Пикантериите ще останат само в заглавието.

Истината – тя е срам и мъка.

Донка умря... Умря с нея оная тъмна и тревожна нощ, когато Русият, овчарят, подготвил стадото за открадване. Свалил звънците и отвел животните в царевични ниви. Стопаните замръкнаха по къра да ги дирят. Пресипнаха да викат имената им... Та тогава, като се прибирала отчаяна в тъмнината, до оградата на тяхната градина я нападнал Митко, хъшлакът на Бродягите. Причакал я в мрака, за да утоли сексуалните си маниящини. Жената бе на седемдесет и четири, а хищникът на осемнайсет, без двайсетина дни. Прокурорът отказал да образува дело, че бил малолетен! Баща му и Изаура веднага му доведоха в къщи булка. На малолетния! С този супер толерантен исперихски прокурор, беше излишна взетата предпазна мярка! Последваха и други нощни оргии. Групата млади селски нерези-безделници се забавляваха среднощ с женичките на гурбетчиите. А леля му Милена на малолетния, като се заприказвахме на улицата, неглижира случая: „Тогава му дошло, ка!” Човекът, божем, по това се отличава, че може да се сдържа. Да не се оставя то да го управлява! Наскоро Донка получи удар. Остана да лежи, без да проговори… Неделчо си я гледаше човекът, но не можа да я спаси. Мъката я свърши. И него също.

Селото се разтревожи, когато се загуби Нейка. Как тъй се загуби, ще попитате. Тя нали не е дете? Да, помните, тя е жената, която се грижеше за болната Петрана. Какво я доизглеждаше не зная, но един ден ми каза, че „от лекарствата на болната й става лошо”. Затуй не й ги дава. При инсулт, при толкова високо кръвно, което имаше и без лекарства? Говорих с Пепа, докато бе кметица, помолих я да викне Нейка, да й разясни, че тъй не бива. Помолих лекарката. Може да са я викали. Но Нейка нямаше търпение...

Нейка е хубава жена. Коси, очи, уста, походка – фърст клас, красив и плътен алтов глас. Знаеше цената му. Майсторски играеше с него. Живееше с Асен и двете им момчета срещу нашата градина. Всеки ден минаваха по нашия сокак. Запознах се с тях още в първите ни дни. Този глас всеки път ме изкарваше от къщи. Излизах да я видя. Харесвах я. Асен бе вторият й мъж. Не си подхождаха. Тя беше кипра, пъргава, игрива. Той беше астматик, задъхваше се като изкачва сокака до асфалта.

Ще питате как се загуби ли? Просто изведнъж изчезна. Асен минаваше край нас тъжен и угрижен. Приказвахме понякога. Не беше се обадила преди да тръгне. Не се обаждаше вече десети ден. Търсил я при роднини, по барчета. Хората приказваха какво ли не. Селските клюки, хем бързо се разнасят, хем са и твърде злонамерени.

Циганите, които прекарваха вечерите в хърсовското барче, говореха, че Нейка там обслужвала посетителите-мераклии. Имало специално тайно място. За кого ли беше тайно? За него се приказваше из цялата околност.

След двайсетина дни, някъде по залез копаех из градината, когато чух гласа й. Видях я да се спуска откъм площада по изровения калдъръмен път. Вървеше бавно и викаше, както го правят оплаквачките:

Асене-е-е, Асене-е-е... Следваше поток от влашки думи, изречени с проточена, разплакана и оскърбена интонация. После чух да казва нещо като „ти що ни доди, що ни ми пумогнъ” и пак потекоха, нанизани като гердан цигански думи. Викаше с пълен глас, огласяше селото, докато стигна до схлупената им двустайна къщичка, дигната без всякакви основи, направо на земята. Вратата хлопна. Не се чу повече да казва нищо. Асен отвърна нещо кротко и също млъкна. Гурбетът на Нейка приключи пред очите ми с хепи енд и без никакви проблеми. Ще излезе истина, че заедно са го намислили този гурбет. Както се говореше. Жените и децата, които бяха виснали по портичките и оградите, се прибраха да си гледат работата.

Не казах за Живко, мъжа на Мира, който си насилваше момиченцето, само защото „той си го е правил и той ще го ...”, според неговите думи. Селото ги чу и ги рецитираше като стихотворение. Такива изроди са рядкост, слава богу. И не могат да влияят на човешките ни ценности. Сигурна съм, всички в Голям извор бяха възмутени. Но Мира, майката, мълчеше. Не направи нищо да защити детето си! Хората са възмутени, да. Но да последва нещо от това?

Пренасям случката във времето на чорбаджи Узун Марин. Как биха реагирали бащите, майките, общинската управа, мастити чорбаджии и хаджии, учители и лекари, и адвокати, свещеници и офицери, студенти и дори децата... И питам: Не сме ли ние техните наследници? В буквален и в преносен смисъл. Защо тогава по нищичко не им приличаме?

Стефка дойде с един от синовете на самотната родителка Еминка. Попита ще им дам ли работа и пари, разбира се, искала да отиде при баба си в Разград.

Нямаше те в селото доста дълго време – рекох на юнака, докато влизахме в ясака. Обрахме боба, хвърлихме го на асфалта да го понагрее слънцето и го очукахме. На шест ръце стана за нула време. Можех и сама, но децата много ми се молеха. Да им дам пари ей-тъй не исках, нека се потрудят! И ето как отвърна на въпроса ми Пичето: Едикойси мъж го изнасилвал. Тогава мислел, че тъй си е нормално. Когато си усетил секса, той пък изнасилил едикоеси момче. Но го погнали родителите. Избягал в Самуил, качил се на влака и се запилял на някъде... Преразказах го. Бях длъжна да спестя и имената, и грозните пикантни изрази, които тийнейджърът придружаваше с тънка, многозначителна усмивка. Тогава му излезе прякора, с който започнахме. От тогава никой вече не го нарича Радослав Емилов.

Стефка е дете на красавицата Марга и на Ш....., както всички знаят. Изоставена в държавен дом. Когато поотрасла, Марга я довела да й помага в отглеждане на бебето от последния й мъж Лазар. Разказвала ми е, че я бият вкъщи с дилафа. Показваше ми белезите си. „Хем аз пера детето, аз го храня, в ръцете ми е по цял ден.” Та днес навярно бе решила да си даде почивка при баба си. Сега се сещам, че щом не й е дала пари за рейса, Марга не е знаела. Момичето е щяло да избяга.

Прибрахме боба, платих им на децата, Стефка се преоблече, носеше торбичка с чисти дрешки. И тръгнаха. Разстлах реколтата върху чаршаф на тънко, да просъхне. Измих се и излязох да купя хляб и мляко.

Вървях по сянката покрай оградата на църквата и на градината, петдесетина крачки са. Но каква бе тая страшна олелия? Някой викаше, някой пищеше, бяха се събрали много хора. И рейсът, който тръгва в четири следобед, чакаше на площада. Марга, майката, видяла Стефка да се качва в рейса и я свалила за косата. Търкаля я по тревата в градината. Но никой не се спуска да помага на детето. Марга е побесняла. По цигански оглася площада. И безспир изрича клетви и закани, аз не й разбирам нито дума. Красива, а пък глупава! Обидно е такова съчетание! Опитах се да я надвикам:

Марго, остави момичето! Защо не поговориш с него?

Не знам дали ме чу. Но онова, което ние чухме, засрами всички ни. Марга викаше мъжа си, докато притискаше с коляно девойката в земята. Викаше: „Лазаре, тичай да ...ш! Идвай бързо, бре!”

Прибрах се вкъщи. Не можех да помогна. Някой да е звъннал на Агенцията за закрила на детето? А да е дошла полиция? Кметът да е решил, че трябва да си свърши работата? Да се е размърдал някой в общината? Да се е вдигнал шум? Да е свикано събрание? Да сме порицали някого?

Случките се случваха пред всички.

На какво ще се научат малките?

Да правят същото? – Пошла перспектива!

За тях.

И за селото.

От книгата на Здравка Димитрова

Срутено небе