Как ми се иска да беше тук сега!

                                                                                       Из писмата на Винсент Ван Гог

                                                                                       до неговия брат Тео

Какви ли не сънища сънува човек! Ляга си, заспива тихо, спокойно и мисли, че цяла нощ ще е така. Но... бурни, даже страшни сънища му се присънват. Понякога всичко в тях е много добре подредено, картинно, ясно, точно – дори гонитбите и даже ужасите като че са реални. Сякаш сънуваш не сам, а с някой друг, който като майстор подрежда съня ти, сякаш помага всичко да върви добре, като че режисира самите сънища на хората. Може би понякога човек би могъл и да усети присъствието на тази помагаща ръка. Особено ако го гонят насъне разбойниците. Тогава тя е твърде нужна.

Аз пък ще ви разкажа един интересен сън на едно малко момче, което се казва Гео.

Както си е заспал, ето го Гео на небето. Лети, а как – и сам той не знае. Наоколо всичко е синьо. Да, Гео е на небето, ха-ха, колко е хубаво, че сега съм тук, как летя само, дали другите знаят, дали знаят, че аз мога да летя... Но какво е това? Я, това е пеперуда! Колко голяма е тя. Никой не е виждал такава пеперуда, толкова красива, толкова грациозна и как лети само. Как радостно пърха тя. Колко е хубава! „Моя е, моя е! - изведнъж решава Гео – на никого не си я давам“ - радостно, с пълни гърди, се провиква той. И Гео, който тук може да лети, весело политва след пеперудата. Накъде ли го води тя?

Но ето къде: изведнъж те се озовават пред една огромна, ама огромна слънчогледова нива. Пеперудата, вече спокойна, полита и каца върху едно слънчогледче. И някак странно като че от само себе си, малкият Гео отведнъж разбира, че цялата тази огромна слънчогледова нива, при която го е завела пеперудата, е негова, само негова и на никой друг. Той е зарадван, весело разперва ръце и решава: „Хайде сега да се поразходя свободно из моите слънчогледи“ - някак е много радостен Гео, някак много бързо всичко отведнъж разбира. А и пеперудата го поглежда ласкаво с око, а това око е толкова хубаво, толкова красиво, око на някаква красива жена, която той като че ли е виждал някога някъде и сякаш даже я познава отдавна, много отдавна, още от преди да се е родил, но – колко жалко – все не може да си спомни коя е...

Но ето, най-важното: Гео се затичва радостно из слънчогледовата нива. „Колко е хубаво, че пеперудата е красива жена! - мисли той докато тича. - Дали и всички пеперуди не са такива?“ Но ето че отпреде му се изправи, така както си тича, един голям слънчоглед. „Я, какъв голям слънчоглед, ей, хубавец, какво си клюмнал – виква му Гео, - виж колко добре си тичам из моята нива.“ Така Гео отминава със смях клюмналия голям слънчоглед. Момчето продължава по лъкатушещатата из нивата пътечка.

Гео тича все по-бързо и по-бързо. Вече никой не може да го настигне, толкова е радостен, толкова му е хубаво тука на това малко момче – хубаво е наоколо наистина, слънчогледите греят, всичко е жълто от тях, всичко е зелено от тях, всичко свети от тях, въздухът е толкова прохладен. И как добре се диша, с пълни гърди. Гео се засмива, ха, ха, никой не може да ме хване, ей така ще си тичам. Я, какво е това – спира като подкосен той, едва не пада. Момиче, скрито в слънчогледите, в неговата слънчогледова нива! Какво ли прави тук? Пък и виж ти, цялото момиче свети... някак от само себе си, отвътре. „Защо и аз не можех да светя така? - пита се Гео. - Ще проверя как става това.“

- Ей, ти какво правиш тук? И как така светиш?

- Ами светя, ей-така, а как – аз си знам.

- А защо аз не светя?

- Защото си лош.

- Ами ти добра ли си?

Но странно, Гео е някак уверен, че е добра и че така мислят слънчогледите. „Хм – мисли си той, - трябва да разбера как се свети. „

- Ще ме научиш ли и аз да светя? - пита той малкото момиче.

- Ако искаш да светиш, трябва да ме целунеш искрено – беше

набързо изреченият, на един дъх, отговор.

Ами... хайде да те целуна искрено и да си вървя по живо, по здраво светнал.

- Не те е срам! Лошо момче! По живо, по здраво не се целува момиче.

„От слънчогледите ѝ иде силата, те светят и тя свети, знам аз, ясна е работата“ - мисли си той. Но още докато си го мисли, момичето бързо се шмугва сред високите зелени стъбла и, обидено като че ли, изчезва.

- Ей, къде си, къде изчезна? - вика я той. Никакъв отговор. И Гео тръгва да я търси. „Все пак ще я открия.“

Но така и не я намира. А ето че започва да се стъмва. И слънчогледите сякаш не греят вече. Къде ли е, къде ли е тя? Ех, да беше сега светло! Пък то е и малко страшничко да се изгубиш в една тъмна слънчогледова нива. Той все пак продължава да търси момичето, но не намира никого. Къде ли се е скрила? И, в края на краищата, как така свети тя? Търси я той, търси я и все безрезултатно. Докато се лута насам-натам, ето че съвсем се стъмва. И пеперудата също я няма. Какво да прави сега? Слънчогледите вече не светят. Тъмно е. Ами сега? Отново я потърсва, проправя си път сред тъмносините вече стъбла, които са толкова дълги, високи... И ето че съвсем се изгубва. Наоколо му е тъмно. „Как ли ще се оправя?“ ‒ Само отгоре луната се смее на двете деца, две деца, изгубени в една тъмна, нощна, слънчогледова нива. Но за Гео работите са станали сериозни. Той разбира, че се е изгубил „не на шега“ и се затичва вече без посока, накъдето му видят очите, тича с всички сили, търси, но търси вече пътя си. И не може да открие нищо, никакъв знак, който да го упъти.

Той спира, оглежда се наоколо, поуплашен, замира, сега вече е уплашен съвсем, решава да почне да вика и тъкмо когато отваря уста... малкият Гео се събужда.

Такава е реалността: ето, бързо, с едно движение, с едно отваряне на очите за малкия Гео е дошъл ред и на действителността.

                                                                                       Ех, да имаше сега едно коняче!

                                                                                      Фьодор Павлович Карамазов

Занималнята е свършила. Децата са вече навън, в двора на училището, и никой не бърза да си ходи.Заиграли са се на жмичка. Всички са се скрили и сега е ред на Гео да ги търси. Тука-там, никакви ги няма. Но ето, че Петьо не се е скрил толкова добре и Гео веднага го забелязва. Бързо, бързо го заплюва. Така един е намерен. Гео отдавна е забравил наказанието в училището, когато трябваше да чака децата да се върнат от следобедната си разходка. Като че е забравил и онова, което сънува там, докато ги чакаше да си дойдат, сам, заспал на чина, наказан да остане в класната стая заради вчерашното сбиване. Не сега той играе, и ето малко по малко открива едно по едно децата. Жмичката е в разгара си. Сега пък Гео ще се крие. И тъкмо да се скрие, той съзира как отдалече се задава баща му. Дошъл е да го вземе от училище. Но и отдалече малкият Гео разбира, с безпогрешният усет на детето към тия неща, че баща му е много пиян. Момчето изведнъж се спира като заковано на мястото си от срам: днес другите деца ще разберат, че баща му е пияница.

Да, баща му се приближава, олюлявайки се. „Какво да правя – мисли си Гео, - дано поне другите вече да се скрили някъде заради жмичката, та все пак да не го видят.“ Но... те все още не са се скрили. Изведнъж децата забелязват баща му. Всички викат: „Вижте, вижте, това е бащата на Гео! Пиян залян е! Пияница! Пияница!“ Смеят се, побутват се заговорнически, сякаш са открили някаква тайна. И Гео много добре вижда всичко това. Какво да прави? Той не иска и не може да отиде вече при тях. Тогава решава да се скрие – все едно, че жмичката продължава, все едно, че нищо и никого не е видял. Малкото момче се стрелва, скрива се зад физкултурния салон и, прилепено до един ъгъл. тихо наблюдава. Вижда как баща му се приближава към групичката деца на двора, как ги пита нещо, как те, повдигайки рамене, се озъртат наоколо. На няколко пъти децата силно извикват: „Гео! Гео! Къде си? Баща ти! Баща ти!“ Но Гео не се показва, той няма да се обади. Нека го търсят, ако искат. Това май е жмичката. Неговата жмичка. Да, Гео разбира, че сега за нищо на света няма да се покаже. Примрял от срам, коленичил до ъгъла на салона, за да наблюдава, той знае, че децата не трябва да го видят заедно с пияния му баща. Добре че учителката отдавна си е отишла. Ако и тя беше видяла баща му, какво ли щеше да каже. Някакъв силен детски инстинкт му подсказва, че не трябва да се показва в никакъв случай, че той може да си остане горд вече само тук, където се е скрил, никъде другаде. А покаже ли се, гордостта му ще бъде унищожена. (Всеки знае какво е да си гордо малко момче и че на тази възраст гордостта е най-важната за момчетата.) Гео не искаше и да мисли как ще го гледат децата утре, защото много добре разбираше как утре всички в клас ще го измерят с презрителни погледи, как скришом ще му се присмиват (защото иначе нямаше да посмеят), ще му се присмиват – на него, побойника, горделивеца, буйния... „Ха, баща му пияница, а той седнал да се надува“ - Гео сякаш чуваше вече тия думи, те прокънтяха в ушите му и той пребледна. Утре май пак ще се наложи да понатупа този-онзи. А сега... Сега той реши да остане тук, където се е скрил, докато баща му се откаже да го търси и си тръгне. Тогава и Гео тихомълком щеше да се прибере. Този ден нямаше да го намерят. Ще има да търсят!

Така и стана. Бащата се поолюля из двора, викна два-три пъти, позавъртя се насам-натам, после махна с ръка, изломоти нещо, пак махна с ръка, непрекъснато олюлявайки се, обърна се и бавно се отдалечи. Децата на двора го гледаха смаяни и малко уплашени. Вече на никой не му се играеше. Жмичката се беше развалила. Затова на групички – по две, по три, се отправиха и те, всяко към къщи. Малко по малко дворът на училището опустя.

Но за един участник в играта жмичката още не беше свършила. Ние, възрастните, навярно бихме предположили, че тя, тази жмичка между бащата и сина ще продължава винаги, цял живот. Но, за щастие, малкият Гео не мислеше така. Той вече бе свикнал с неправдоподобния вид на баща си, за него това вече бе нещо почти обикновено и не чак толкова тъжно – нещо, с което се свиква; дотолкова бе силен оптимизмът у едно дете. Освен това Гео беше уверен, че всичко „лошо' все някога някак ще свърши. Но да те видят децата... (така мислеше той за тях: „децата“) да те видят всички с пияния ти баща и то сега, когато си бе извоювал все пак репутацията на „пръв побойник“ - това беше немислимо и той не го допускаше. Гео реши да почака скрит зад ъгъла, докато мине половин час, за всеки случай.

Какво ли си мислеше момчето през този половин час? Бог знае. Но и ние навярно можем да предположим, че то, вече унизено ще се изправи утре срещу целия клас, срещу едни подигравателни погледи, окуръжени от неговия срам срещу язвителните усмивки. Децата не си поплюват и не обичат побойниците. Групата, групата не обича побойника, битата поотделно група. Можем да предположим също, че ще падне пердах – защото Гео не е „кой да е“ и можем да си пожелаем той да се бие майсторски. Няма да се отклоним, ако кажем, че за него навярно тази битка ще бъде всъщност и битка с живота, битката на бъдещия юноша, на бъдещия мъж. Колкото до наказанието, което неминуемо ще последва... Но нека оставим наказанията на учителките. Те са толкова искрени и убедителни, когато наказват деца.

Така, след своя сън за слънчогледовата нива (която се оказа негова) и за светещото момиче, което се скри, малкият Гео попадна в една действителност, в която се играе на жмичка. Но кой знае, може би слънчогледите не са съвсем забравени от малкото гордо момче. Дали този сън и тази действителност ще го съпътстват винаги? Кой знае... По-важното е, че Гео умее да се бие.

Момчето се изправи на крака, поизтупа се и се поогледа. Сетне бавно се запъти към дома. То се прибираше само и, кажи-речи, не мислеше вече за нищо. Сякаш се бе освободило от някакъв огромен товар – като че изведнъж. Като че изведнъж някакъв светъл повей ободри вървежа му. Нищо чудно с такава бърза крачка да изпревари баща си. И да се прибере пръв у дома. Да, това беше съвсем вероятно – момчето ходеше вече бодро, без да залита като бащата. Гео се прибираше сам. Струваше му се, че единствен той в целия свят можеше да се прибере сам у дома. Да, така беше защото единствено той знаеше, че няма нищо по-естествено от това да се прибираш сам от училище.

→ П.П. За литературен конкурс „Изящното перо“ за наградата на Салона за българска култура и духовност в Чикаго - 2017 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/806-teodor-hristov