ДАНАИЛ СТОЙЧЕВ – ХЪРСТ: ИЗПОВЕДТА НА ПАЗИТЕЛЯ

 разказ

През осемдесетте години на ХХ век в околностите на с. Батин, в близост до брега на Дунав, археолози разкриха странен гроб. Според тях, погребението е от Х век; изпълнено е по християнският обред, като в ямата е положен мъж на около 30–35 години. Необичайното в случая е, че под дясното рамо на починалия е намерен череп на друг човек – нещо рядко срещано при погребение на християнин(1). Много години случаят нямаше логично обяснение, докато един ден в лаборатория на „Британското кралско научно дружество” се появи поръчка от неприлично богат частен колекционер. Трябваше да се разчетат два добре запазени пергамента изписани на старобългарски език. Безценните документи сигурно бяха изнесени от иманяри, но според притежателя им представляваха законно придобито фамилно наследство. Разчитането им предизвика известни затруднения, но след година резултатът беше налице. Пред очите на учените се разкри необичайната изповед на един умиращ български войн. Нормализираният на съвременен език превод на вписаното в пергаментите, от някой си поп Никола, гласеше следното:

От войната с гърците се завърна наранен, умиращ мъж и ме повика. Отидох при него, в дома му, и той ми рече: „Господи благослови, отче. Моли Бога за грешната ми и бедна душа. Виждам края на земния си път. Време е да се пречистя и да изрека последната си дума”. Извърших с него молитви и като приседнах до ложето му, той започна: „Аз, отче Никола, съм от българския народ, но не съм почитан със сан, нито пък съм живял близо до княза. За пръв път бях повикан да му служа преди 17 лета и със свое копие и кон воювах. Участвах в много битки за славата на боголюбивия ни княз Симеон и видях как Светият патриарх го почете за миротворен василевс на българи и гърци. Както се знае, на следващата година гърците скъсаха спогодбите и Симеон отново поведе войската. А кога да тръгна и аз, извиках те тук отче да направиш света служба и се помолих на светият мъченик Димитър на когото съм кръстен; нарочих няколко овце и раздадох за милост над мен, жена ми Мария и децата ми. Едва тогава потеглих с дружината. Първом станувахме в Антапристена(2), близо до реката, където прииждаха и други от земите отвъд Дунав. Говореха, че угрите и печенегите се върнали и няма да ни ударят. Като се събрахме, потеглихме срещу гърците. На четвъртия ден достигнахме преславния двор на богохранимия ни цар, където се съединихме с идващите от Дриста(3) и други негови земи. На полето, пред крепостните стени, светите архиереи направиха всеобщ молебен и осветиха с Божие миро знамената и войската на царя. След това потеглихме в колони през планинските проходи. На 17 и 18 август в V индикт (917 г.) заехме височините над равнината около Месемврия. Ден по-късно се зададе и гръцката войска, водена от доместика на схолите(4) Лъв Фока и се разположи в ниското, оттатък рекичката Ахело(5). Ние не бяхме малко, но те заляха полето. Навред се вееха пряпорци от всичките им теми(6). Поради огромното си множество не се страхуваха и безгрижно се отпуснаха за почивка. Боголюбивият ни цар не се поколеба и призори на двадесетият ден от месец август заповяда да ги ударим. В движение се подредихме в редици и постепенно засилвахме хода на конете. Разстоянието до лагера им беше голямо, затова ни усетиха и бързо започнаха да се приготвят. Когато се връхлетяхме сблъсъкът беше толкова силен, че се чу гръм, сякаш от приближаваща буря. Аз се сражавах в петата конна редица и заедно с по-предните притискахме първата да напредва. Натискът между конете беше много силен. Ние напирахме – гърците също. Държахме оръжието и щитовете си вдигнати над главите и се пазехме от връхлитащите ни стрели. Постепенно сред прахта, виковете и цвиленето на конете предните ни дружини започнаха да се стопяват. Напредването ни съвсем замря, а когато се нахвърлиха и есхувитите на Йоан Грапсон, враговете ни започнаха да надделяват. В този важен момент Бог се смили над нас и ни изпрати на помощ христолюбивият ни самодържец Симеон. Зад нас се чуха сладките звуци на медните тръби и тътенът от конните дружини на главните му сили. Никога до тогава не бях чувал по-хубави и жадувани звуци от тези. Сякаш блаженият и свят Архангел Гаврил пристигна с небесното си войнство. С дружен вик по гръцки „Симеон василевс!” те здраво се хвърляха в боя. Скоро усетих как силните гърди на нечий бял кон се подпряха в моя, а и други в конете на моите съседни другари. За миг погледнах назад и, що да видя! Приведен върху белия си кон и облечен в златните си доспехи ми помагаше самият той, нашият боголюбив повелител, цар Симеон. Зад него в три редици и рамо в рамо напираха мечоносците му. Скоро и водачът на есхувитите Йоан го разпозна и се устреми с цялата мощ на личната си войска насреща. Като посичаше наред, проправи си път и над рамото ми се опита да прободе Симеон. Но всемилостивият Бог не пожела това да стане и мечът на окаяника се спря в шията на царския кон. Същият миг, сякаш окрилен от висша сила, се хвърлих от коня си върху гърба на Йоана. Устремът ми бе толкова страшен, че конят на стратега поддаде и рухна с нас в прахта. Миг преди биещите се конници да ни смажат, успях да зърна как смелият ни цар бързо се прехвърли върху освободения ми кон и подкрепен от мечоносците си продължи борбата. Това е всичко, което си спомням от битката”.

Веднага, започнах молитва за душата му. Приключих и рекох: „Греховете ти ще бъдат опростени, брате, щом са извършени по Божие благоволение, за спасението на царя.” Той неочаквано се надигна и като ме хвана за ръката, отново продума: „Почакай, отче, не съм ти казал главното. Не знаеш още за тази торба с царски печат до мене!” Аз запитах: „Каква е тази торба?” А умиращият продължи: „Когато дойдох на себе си, беше тихо и наблизо се чуваше българска реч. Не можех да видя кои са, защото се намирах наполовина под мъртвия кон на стратега и между множество издъхнали люде. Усетих, че в едната си ръка стисках нещо и бързо осъзнах, че това е главата на Йоана. Извиках от отчаяние и тези, които бяха наблизо ме намериха. В онзи късен час, подобно на явил се от небето ангел, над мен се надвеси сияйният образ на царя. Щом видя, че още съм сред живите, той разпореди да ме извадят и положат на чисто. След това коленичи до мен и ме дари с гласа си. Попита ме за името и откъде съм. Разказах му всичко, а той като се просълзи, стана и каза не само на мен, но и на околните: „Бъди честит, Димитре, ние победихме. Лъв избяга към Константинопол и погуби цялата си гръцка войска. Ако Господ Бог пожелае да те прибере при себе си и там срещнеш падналите ми другари, разкажи им за славната ми победа. Предай им, че без тях и тебе това нямаше никога да се случи. И понеже виждам още да стискаш главата на Йоан Грапсона, повелявам да я вземеш със себе си и да я пазиш. Така в деня на всеобщото Божие възкресение не ще може да се събере с тялото и моят враг никога не ще въстане и получи опрощение.” Царят ме прекръсти и призова хората си да вземат главата на стратега, да напълнят торба със сол и да я положат вътре. Щом свършиха това, здраво я вързаха и лично победоносецът Симеон положи царския си печат върху писмото, което ми даде. След това ми върна коня и разпореди да ме почистят и превозят с талига до дома ми.”

Подсетих го, дали ще ми довери още нещо, и той последно ми рече: „Молбата ми е да бъда погребан ведно с главата на Йоана. Така в отвъдното ще продължа да изпълнявам заръката на царя, до деня на всеопрощаващото Божие завръщане сред хората. Всичко друго мое, къща и добитък, оставям на жена ми Мария и децата си. Да ги стопанисват според обичайните закони.

Аз, поп Никола, това чух от него и добросъвестно записах. За да се помни и знае от другите отци след мене.

***

1. Виж.: Станчев, Дим., Прабългарски компоненти в погребалния обред и инвентара на ранносредновековните некрополи в Русенско. – В: Проблеми на Прабългарската история и култура, БАН., С. 1989., с. 241–253.

2. Антапристена – името на град Русе през ІХ и Х век. Сведението е на презвитер Ауксилий, който от 908 до 912 година защитава направени от папа Формоза назначения и риторично споменава епископии в Тракия от ІV–V век [вж.: ЛИБИ., Т. ІІ, с. 312]. Сред тях цитира селището Антапристена, което според изучавалите текста е изопачен или неправилно вписан вариант на Сексантаприста. Струва ми се малко вероятно еродираният латински презвитер да не знае как точно се е изписвало името на съществувалия през ІV–VІ в. град на брега на Дунав – Сексагинтаприста. Както е видно от текста на сведението останалите имена на градове не са сгрешени. Много по-вероятно е Ауксилий, който е бил съратник и защитник на папа Формоза, да е отбелязал актуалното през ІХ и Х в. име на сегашният гр. Русе. Съществуването на ранно българско селище, в близост до руините на някогашният римски кастел Сексагинта Приста, се предполага от намерената в района силно фрагментирана керамика [вж.: Войкова-Манолова, М., Средновековна керамика от римския кастел Сексагинта Приста в Русе. – В: Известия, Т. ХV, РИМ., Русе 2012, с. 270–285]. Вероятно селището е възникнало още в средата на ІХ в., във връзка с териториалното разширение на България след управлението на владетелите Крум и Омуртаг. През брода на Дунав край Русе се е осъществявала най-пряката връзка между столицата Плиска и отвъд Карпатските територии на тогавашна България. Първоначално на брега е възникнало обикновено пристанище, вероятно за идващите търговски кораби на славяните анти. Постепенно наоколо се поселват търговци и ханджии. Упоменатото от Ауксилий название Антапристена, вероятно е първобългарска или славянска езикова интерпретация на римското Сексанта Приста. Т.е. името Антапристена има ясен смисъл на старобългарски – Пристанище на антите.

3. Дриста – употребяван във времето на Симеон вариант на името Дръстър – сега гр. Силистра.

4. Доместик – висш военно-административен сан (военноначалник). По това време най-важни са доместиците на четирите тагмата: схоли, есхувити, хиканати и аритми. Тагматите представляват военни съсловия, като доместикът на аритмите е наричан друнгарий (съответства на адмирал). От тях доместикът на схолите най-често се явява и като главнокомандващ на цялата армия [вж.: Острогорски, Г. История на Византийската държава. – Прозорец, С. 1998, с. 337].

5. Ахело – тогавашното название на р. Ахелой [вж.: Божилов, И. Цар Симеон Велики (893–927) Златният век на Средновековна България. – С. 1983, с. 124].

6. теми – военно-административни области във Византийската империя въведени през VІІ в., достигащи територията на средно голяма, съвременна държава. В началото на Х в. византийската империя имала в състава си общо 32 теми [вж. цит. изд.: Острогорски, Г. – Прозорец, С. 1998, с. 333–334].

 http://svobodenpisatel.org/…/2012…/924-danail-stoichev-harst