ЗДРАВКО КОЛЕВ – БОЖЕСТВЕН И ПУХЧО*

Кучето беше гордост за породата си. Едро, с козина, която го топлеше добре през студената зима. Окраската в бяло и черно беше приятна за окото. Едрият ръст контрастираше с добродушния му характер. Не обичаше да се бие, но в двубоите винаги беше победителят. Съперници нямаше и затова беше самотен като всяка душа, жадуваща за общуване.

Беше обикновен ден като всички останали. Слънцето се показваше през разпокъсаните облаци, без да си дава труд да грее особено силно. Вятърът лениво метеше паднали листа и разпиляваше косите на жените. Различни звуци галеха тишината и правеха картината идилична.

Самотното куче бавно обикаляше улиците. Беше си ги определило като свои владения и не пускаше друг да му ги отнеме. Прогонваше го с лай, а ако се налагаше, влизаше и в двубой. Реално се чувстваше господар. Това гъделичкаше кучешкото му самочувствие и помагаше да гледа на света спокойно и уверено. Може би проблем беше липсата на редовна храна, но все пак свързваше двата края. Самотна жена няколко пъти му даваше храна, с която засищаше глада си. Това все пак беше нещо, което му вдъхваше увереност. Затова той с признателна снизходителност приемаше нейната частична опека. Като се има предвид и прогонването на скитащи котки в района му, друго не смущаваше скучния му кучешки живот.

С разбиране приемаше положението си, макар често гладът да беше негов гост. С безразличие гледаше охранените псета, водени на каишка. Някои го лаеха да го предизвикат. Даже един веднъж се спусна към него, но той с едно изръмжаване бързо го върна при стопанина му. След този случай остана у него убеждението, че може да има приятели и извън кръга на неговите съплеменници.

Поредният скучен ден започна както винаги. Този път грееше слънце, но то по-скоро навяваше някаква тъга. С такова настроение кучето вървеше бавно с наведена глава. От известно време това често го спохождаше. Не можеше да си обясни защо е така. А и откъде да знае, че всяка жива твар в определен момент има нужда от компания, подкрепа, съчувствие. Потънал в мисли, се сепна, спря и се огледа. Беше близо до мястото, където от известно време му даваха храна. Тръгна натам.

Като зави зад ъгъла, се спря. Плоската зелена чиния, където му слагаха кокали и други неща, бе пълна. Но там стоеше малко котенце. То се опитваше да взема внимателно късчета от кокалите да засити глада си. То също видя кучето. Затова бързо тръгна, но измина няколко метра и се спря. Гладът му беше голям, а там имаше такива вкусни неща. Песът легна на земята, сложи глава на лапите. С тази миролюбива поза искаше да подскаже нещо на котката, без да разбира какво. Малка топлинка пропълзя в сърцето му. Това беше нещо ново, което го смути. Котето се успокои донякъде, също стоеше и започна да се чисти, като го държеше под око, готово да хукне на секундата. Тази пауза беше добре възприета от двамата, които чувстваха, че иде нещо добро. Но какво?

Кучето, като господар на района, пое инициативата. Без да вдига глава, попита:

Хей, как се казваш?

Котето се стресна, изправи се готово да хукне, но се спря и замръзна в очакване. След малко кучето продължи.

Попитах как се казваш?

Малкият, видимо успокоен, го поглеждаше боязливо и започна да се чисти. Явно и него му хареса идеята за разговор. Без да знае, че има понятия като общност, споделяне, закрила. Откак се помнеше той беше само гонен, самотен, гладен.

Кучето продължи, като си втълпи неочакваната идея да го веме под закрила.

Как се казваш? Гладен ли си? Хайде да хапнем. Има вкусни неща.

За да го поощри, кучето бавно се надигна и отиде до чинията. Захапа малко парче, бързо го глътна и пак се върна мястото си. Отново зае старата поза. Котето изгледа това разтревожено, но после се успокои. Гладът му беше силен и потисна страха му. То се приближи и започна да дъвче една хапка. Като свърши, кучето пак се обади:

Сега ще ми кажеш ли името си?

Котето все още нерешитено го гледаше, но не разбираше как още не е хукнало да бяга както досега. Макар и малък, той вече се ориентираше в правилата на уличната джунгла – като ти дават дръж, като те гонят беж. Затова, все още разтреперан, се включи в разговора:

Не знам как се казвам. Казваха ми проскубан, гладник, мръсен, махай се. Тези имена не ми харесваха. Наистина съм гладен, защото почти нищо няма. Не съм мръсен – редовно се чистя. Козината ми е хубава, пухкава. Затова себе си наричам Пухчо. Знам, че и други ще го харесат.

Да, това име е хубаво. И аз така ще се наричам.

Котето, видимо успокоено, пое малка хапка, глътна я и попита:

А ти как се казваш?

Кучето вдигна глава, прозя се, пак си сложи главата върху лапите, въздъхна и каза:

И мен ме наричат как ли не. Но мисля, че обидните думи към мен не ги прави по-добри. Дори ги прави по-лоши. Затова реших да се извися над тях. Така съм по-близо до бога. Ето защо себе си наричам Божествен. Като мисля за името, получам незнайно как сили да се справя с глада, с други неканени гости, със самотата.

На мен ми харесва това име. И аз ще те наричам така – Божествен.

Така ли – зарадва се кучето – Хайде да го отпразнуваме.

Божествен се надигна, бавно отиде до чинията, взе кокал с малко месо по него, отдръпна се назад и внимателно взе да го яде. Котето го гледаше напрегнато, но се успокои и на свой ред задъвка друг залъг. След малко, успокоени и позаситени, се поглеждаха одобрително и легнаха близо един до друг. Котето беше като замаено – досега не се е случвало такова нещо – да не чувства остър глад, да не е сам, и непознати чувства започнаха да бушуват в сърцето му. Но студеният камък го накара да се вдигне и да седне на почтително разстояние. Кучето разбра причината, също се надигна и му каза:

Студено е наистина, да застанем на слънце.

Котето го последва със сърце, преливащо от непознати топли чувства. Новото положение го завладя изцяло и то заплува в течението на живота с увереност на опитен моряк. Кучето беше в същото състояние. В добавка се появи ново чувство, без да знае какво е то. Ако някой му кажеше, че това е грижа, отговорност, само щеше да го изгледа смаяно. Новото му положение го правеше по-уверен в силите си, без да мисли за препятствията в бъдещето. Като спря, кучето каза:

Аз ще легна, а ти, да не ти е студено, легни на хълбока ми. Така ще се топлим двамата.

След малко слънцето ги видя притихнали, топлейки се и с помощта на дневното светило, приятно уморени от новите впечатления, потопени в нещо ново и непонятно, но привлекателно и вдъхващо увереност.

Светът стана свидетел на раждането на ново приятелство.

____________________________________________________

*Разказът получи първа награда за разказ на конкурса „Разказ по картинка” на сайта Зарата.

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-1…/505-zdravko-kolev