Из „Достоверни разкази“, 2014 г.

 

Една зимна вечер (около шестгодишната ми възраст – 1955 г.) на седянката у дома комшията дядо Димитър отново седна на обичайното си място. А то беше нашето трикрако столче, което стоеше до стената малко косо под газената ни лампа с изпъкнало огледалце зад пламъка й. Така и главата на дядо Димитър отново се оказваше съвсем близо и все така малко косо под самата лампа. В това положение той почти на всяка комшийска седянка у нас вдигаше с ръце и разтваряше под оскъдните лъчи на лампата една или друга книга с приказки, която моя по-голям брат – ученик във второ или в трето отделение на началното училище – заемаше периодично за четене от нашето селско читалище.

***

Всъщност, аз бях този, който с нетърпение очакваше седянката да стане у дома и който с радостна възбуда посрещах и тиквах в ръцете на дядо Димитър книгата с приказките – още когато той прекрачваше прага на малката ни кирпичена къщичка. Затова и мястото му под нашата лампа стана за него обичайно. А него избирах за четец, защото той не четеше бързо и гладко като мама (или като татко), нито сричаше мъчително като батко, а четеше някак бавно и издълбоко... четеше търпеливо – с някакви свои задъхвания и умълчавания вътре в самите думи... из между думите... а също и из между целите изречения. Изричаше всъщност думите от съответната приказка така, че те тутакси започваха да живеят свой живот у мене и да ме превръщат така в главен герой на приказката.

***

Тъй стана и в онази паметна за мен зимна вечер, която иначе, външно, съвсем бегло се мержелее като дата все там някъде – около шестгодишната ми възраст. Тикнах тогава пак така – пред прага на нашата кирпичена къщичка – книгата с приказките в ръцете на дядо Димитър, а той, като седна на обичайното си място и се взря в нея заедно с оскъдните лъчи на лампата, прочете задъхано и протяжно:

– Младост без старост и вечен живот...

***

Не помня днес нищо външно, свързано с приказката, която дядо Димитър започна да чете нея вечер. Нито автора й помня (ако е имала автор), нито народността й (ако е била нечия народна приказка). Не помня кажи-речи и сюжета й. Но помня как веднага оживяха в мен думите, изричани от дядо Димитър с вътрешни задъхвания и умълчавания, и как веднага ме сляха с главния герой на приказката. Пламна тогава и у мен желанието да живея вечно в един прекрасен, в един слънчев, в един невиждан в красотата си от никого свят. Думите на дядо Димитър го разкриваха у мен, а и аз го бях виждал и преживявал вече...

***

Показа ми го (към три-четири годишната ми възраст) една сутрин мама. Облече ме тогава с един светлозелен вълнен пуловер, който тя беше доизплела през нощта. Рипнах в него момент от радост. После ме хвана за ръка и ме поведе към дворната ни врата по нашата дълга и отрупана с цветя пътека. И там – когато прекрачихме прага и спряхме вече на крачка-две от вратата – та, там именно... и в него миг (знам ли защо!) почувствах – че или аз бях представен от мама на същия този слънчев и прекрасен свят, или той сам ми се представяше в неописуемата си красота. Не бях го виждал до него момент такъв. Не бях го и преживявал до него момент като такъв. Изпълни ме тогава Той с някаква неземна, с някаква ефирна лекота и пълнота. С толкова ефирна лекота и пълнота ме изпълни, че полетях.

Не знам и до днес как стана това, а и дали въобще е ставало в действителност, но полетях. Пред мен полягаше и плавно се издигаше напред, на юг, широка росиста поляна – беше обсипана цялата в цветни утринни отблясъци. А още напред в същите цветни росисти отблясъци полягаше хълмът Гидиклия. Отвъд него до него момент винаги исках да гледам.

И гледах.

Янтра лъкатушеше тихо между ту оширочаващи се, ту стесняващи се пояси от сребристо-зелени върби. Водите й издишваха сребристи пари, а на места лееха злато. Небето пламтеше, пулсираше в синева. Слънцето, което беше спряло и ме гледаше с насмешка от Плуг баир, изненадващо се търкулна като топка по него, цопна в реката, после отскочи от нея и започна с мокри лъчи да се задява с мен – разнищваше лъчите си в миглите ми и премрежваше така зениците ми с цветовете на дъгата. Задяваха се с него и с мен стрелкащи се около нас лястовици. Увлякоха се в задявката ни и ято врабчета. Цвърчаха, летяха като куршуми. После и ято бели гълъби; гукаха около нас радостно. Така някак – без да усетя как – в игра и в гонитба със Слънцето, с лястовиците, с врабчетата и с гълъбите – се озовах над Бог баир – хълмът на запад от моето село. Неописуем простор се ширна пред мен. Сливах се с него, разпростирах се. Чуден, прекрасен, невиждан от мен свят се разкриваше пред мен – с прекрасни слънчеви пейзажи, а в тях – невиждани и невъобразявани до него момент от мен златисти дворци, къщи, улици, площади и храмове; хора с ефирно-бели дрехи, със слънчеви лица; изумителни в красотата си животни и птици; злачни треви и цъфнали цветя; плодни дървета със златисто-слънчеви плодове; песнопения и музика... и не вдишвани до него момент от мен благоуханни аромати... В един миг обаче – така, както се стелех в полет над същият този прекрасен и неописуем в човешки мисли и думи свят – се сетих за мама. Мина ми през ум, че тя е с мен, че летим заедно и че и тя вижда като мен същият този прекрасен свят. Ала когато опитах да се огледам встрани, за да се уверя, че е с мен – уви!, мама я нямаше. Изтръпнах, увиснах и викнах – мамо! И с този вик изведнъж се озовах в полата й. И щом усетих това, объркано я попитах:

– Къде съм?

– Пред дома, синко! - отговори ми тя.

***

Задъхващите се и умълчаващите се отвътре думи, изричани от дядо Димитър в процеса на четене на приказката Младост без старост и вечен живот, оживиха повторно в мене същият този прекрасен свят; пренесоха ме в него. Но не летях над него както по-рано там, пред дома, а се движех из неговите селения – с пълнота и ефирност, с небивала широта и радост в гърдите. И, странно, не бях в него свят дете, а момък. Радостни хора със слънчеви лица и очи ме посрещаха и поздравяваха. После някак естествено се оказах в някаква присъща за мен процесия; тиха музика ни съпровождаше. Кичури цветя надвисваха над нас от прекрасни сгради и ни приветстваха; други се стелеха и се раздипляха сами пред нас, като разкриваха из под стъпките ни златисто-кристален плочник. Бели гълъби току долитаха, кацаха и отлитаха от рамената ни. От очите им струеше слънчева будност – разговарях мълком с тях. С очи разговарях и с хората, вървящи до мен. И те разговаряха помежду си с очи. Докосвахме се с ръце. От това докосване усещах в гърдите си нежен и сладостен трепет. Отдясно на нас вървяха обсипани в цветя великолепни златисто-слънчеви сгради, отляво – дървета в слънчева резеда, а между тях – слънчев поток с броеница от сини вирове: златисти риби се стрелкаха в тях и се мятаха над искрящите им води. В клоните на дърветата чуруликаха и пееха птици; песните и чуруликанията им се сливаха с тихата музика и с упойващите аромати на цветята. Неусетно пред нас се разкри прекрасен площад – целият плувнал в цветя; пееха слънчеви водоскоци между тях; а цветята пак така – раздипляха се сами пред нас и разкриваха под стъпките ни златисто-кристален плочник. В средата на площада блестеше в неописуема слънчева красота и в златисто великолепие прекрасен храм. Към него от всички посоки се стичаха процесии, подобни на нашата. В храма се оказа, че всички процесии прииждаха и влизаха в него откъм всичките му възможни страни. И хората от всяка от тях запяваха като се включваха така в един общ хор, в едно общо нежно песнопение. От него струеше изобилна радост и преизобилна благодарност. Над нас, над общия ни хор се сипеха разнообразни по цветове и прекрасни по аромати венцелистчета – обкичваха косите и миглите ни, раменете и ръцете ни. Сипеха се и върху голямото кръгово пространство, което оформяше хорът ни, и от което струеше златисто-слънчева светлина. Същата светлина с обилно златисто великолепие струеше и откъм свода на храма. Нямахме в него (а и извън него) усет за време, въпреки че имахме усет за дейност – песента се раждаше в сърцата и в душите ни и се пееше в същия миг от нас. И пак като че ли в някакъв миг, преизпълнен с преизобилна благодат, в сърцата ни се породи желание да се прегръщаме, да се целуваме, да се украсяваме един-друг с венци и да излизаме така от храма. И в същият миг излизахме вече с прегръдки и с целувки от него.

На изхода на храма някой докосна лявата ми ръка – нежен и преизобилен на радост в нежността си трепет изпълни сърцето и душата ми; разшириха се отвътре. Обърнах глава наляво – две познати, две прекрасни лазурно-слънчеви очи ме гледаха. Всъщност, чувствах по-скоро в него миг, че сякаш вечно съм гледал в тези очи; бяха очи на прекрасно слънчево момиче: със слънчево лице и със златисто-слънчеви коси. Ръцете ни – ефирно-бели – нейната дясна и моята лява – сами сякаш се вдигнаха и се изнесоха напред така, че дланите ни се оказаха сплетени една в друга. После и другите ни две ръце се изнесоха напред и встрани, а също и главите ни, и телата ни – напред, – и така... полетяхме.

Полетяха заедно с нас множество други двойки. Летяхме ниско с „моето момиче“ над облени в Слънце поляни и дървета. И увисвахме в летежа си така – кога над игрища и хора, заети в най-различни спортни игри; кога над открити концертни арки и хора, които музицираха и свиреха после на различни музикални инструменти; кога над хора, които рисуваха и рецитираха; кога над хора, заети с проектиране и строителство на къщи и сгради; кога над хора, заети в уреждане и устройство на паркови алеи, на овощни градини, на фонтани и водоскоци и на още безброй други неща. И всичко това се вършеше от тях, от хората, които наблюдавахме, леко и безметежно, като в нестихваща тяхна детска игра.

(Няма да описвам поотделно тези игри, защото разказите за неописуемите в думи и в мисли неща бързо отегчават. В тяхното преживяване обаче не усетих и помен от отегчителност. Така и живеех, така и летях в ония мои паметни за мен мигове – безпаметен за времето и за отегченията, свързани с него.)

За кратко (но за колко!) увисвахме заедно с моята щастлива спътничка като зрители и слушатели над тях, над играещите хора.

Когато усещахме, че игрите им ни преизпълваха с удовлетворение, тогава продължавахме летежа си.

Най-после ни скимна заедно да слезем към земята и да навлезем с нозе в селенията на една прекрасна слънчева поляна. Към нея – откъм една купеновидна планина, увенчана с две прекрасни слънчеви дъги – се стичаше буен поток. После той стихваше, и се разливаше така пред един дъгообразен скален праг. Прагът беше златист, а водопадът пред него разнищваше лъчите на Слънцето в цветовете на дъгата и оформяше пред себе си един прекрасен син вир. Побързахме за натам, ала в мига, в който се затичахме, почувствах отново, че съм дете. И момичето, с което летяхме, виждах вече да тича като дете до мен – слънчево и смеещо се. А и навсякъде около нас – все деца като нас: в игра и в гонитба с най-различни животни и птици. Те бяха красиви и съвършени в телосложенията си: с прекрасна будност в очите; бликаше доброта и закачливост от играещите им души. И ние, със слънчевото момиче, се оказахме съвсем непринудено и съвсем естествено завихрени из между тях в игра и в боричкания, в гонитба и в смях.

Случи се обаче – докато играехме в захлас – отново да погледна в очите на моята спътничка – така, както се случи да погледна в тях на излизане от храма. И онемях. И викнах в същия миг:

– Ти си Мария, момичето от нашата забавачница!

– Да, аз съм Мария! – викна ми радостно тя.

– Мария, Мария!... И мама се казва Мария! - викнах й с радост и аз, ала в същия миг особен трепет премина през мен – не бях го преживявал до него момент. Замислих се.

– Ти се замисляш! – викна Мария. – Върни се, върни се, не ставай отново голям!

– Но мама къде е, къде са татко и батко, къде е нашето куче Хектор, къде са момчетата и момичетата от нашата махала!?...

– Ти вече се връщаш... Ти вече старееш... Като онзи човек... Ти си онзи човек! – додаде Мария...

***

А онзи човек беше човекът, когото бях видял да се храни в една русенска гостилница – беше чуден, беше слабоват и бледолик, с тънка бяла коса, с нежна бяла брада, със светлосини очи.

С много добри очи.

Привличаха ме. Гледах в тях.

Впрочем, в гостилницата, която се намираше в самия североизточен ъгъл на русенското Доходно здание, ме заведе чичо Анастас – все там някъде, около пет-шест годишната ми възраст; беше ме завел в Русе на ушен лекар. Чичо трябваше да се нареди на опашка, да поръча и да купи агнешка супа, която после ядохме. През това време човекът със сините очи, пребиваващ после у мен като онзи човек с добрите сини очи, ми каза:

– Сега аз съм чуден за теб, но и аз бях като теб, когато влязох за пръв път в една голяма градска гостилница. Гледах по същия начин като теб в очите на един чуден човек; беше със сини очи, с бяла брада и с дълга бяла коса като моята. И знаеш ли защо се случва така – сега ти да гледаш в моите сини очи, знаеш ли?

– Не.

– Защото аз се връщам от там, където ти искаш да отидеш. А там е разруха, момчето ми – мама и татко, баба и дядо, братята и сестрите ми, моите приятели... няма ги вече.... Родната ми къща е в руини... Знаеш ли пътя за дома си?

– .... (вдигнах рамене)...

– Не го знаеш!? А знаеш ли откъде си?

Пак вдигнах рамене.(Не бях сигурен дали съм от Чаушево или от Ценово, защото и старото, и новото име на родното ми село бяха тогава в употреба.)

– Това твое незнание – рече ми той – е все още добро за теб... Ще има кой да те намери, ако се загубиш... Ала един ден, когато научиш откъде си и установиш, че си се загубил, тогава вече няма кой да те намери; ще трябва сам да откриваш пътя за дома си.... С вървене се открива пътя... С вървене и аз го открих... Но... остарях вече... А децата и внуците ми останаха в чужбина... В Америка... Там търсят пътя си... С вървене...

– Ех, момчето ми! – добави още в очите ми онзи човек с добрите сини очи там, в русенската гостилница на Доходното здание, – един ден, ако е рекъл Господ, може и ти да узнаеш, когато видиш и преживееш руините, че само пътят към дома ни е нашият истински дом...

И още нещо искаше да ми каже онзи човек с добрите сини очи, но чичо Анастас сервира вече чорбата с едно хлебче пред мен и ме подкани да ям...

***

– Ти вече си стар, ти вече си онзи човек с добрите сини очи и с дългата бяла брада – викна ми отново Мария, там, в света на младост без старост и вечен живот...

***

А онзи човек у мен – като узна, че всичките негови другарчета и близки заедно с майка му, с татко му, с батко му и с кучето им Хектор са живели и са измрели докато той е пребивавал (Бог знае до кога!) там, в света на младост без старост и вечен живот – и като видя, че от малката им кирпичена къщурка в края на селото е останала само една обрасла с троскот къртичина... и един бял самотен камък до нея... седна в немощ на камъка, зарови костеливи пръсти в дългите си побелели коси и горко заплака...

***

Хълцах... като в същото време прислонявах глава към гръдта на мама, която седеше на възглавницата до мен със забодена хурка на кръста си.

– Мире – рече ми тя, като пусна вретеното и ме прегърна с дясната си ръка, – не плачи, мамо, това е само приказка...

– Не искам... не искам... – рекох, хълцайки.

– Какво не искаш, синко!?

– Не искам без теб... младост без старост и вечен живот...

– Ха,ха... ха така!... – прихна в смях един от седянкуващите у нас мъже, комшията дядо Цветан, беше овчар, после, като се втренчи със зелените си очи в мен, рече: – А без татко си искаш ли?...

– Не.

– Значи, и без батко си не искаш?

– Да. И без Хектор...

– Аха!... И каква излиза сега, Димитре? – обърна се дядо Цветан към дядо Димитър, който все още държеше книгата с приказките в ръцете си.

– Каква излиза, Цветане?

– Излиза, че мълчуганите ще объркат сметката на дяда си Господа...

– Коя сметка?

– Ами тази, по която той иска от нас да оставим децата си да отидат при него, а те, виж ги сега, не искат да влязат в царството му небесно на младост без старост и вечен живот без нас, без своите грешни родители...

- Янлъш си, Цветане! Родителите не са грешни, грешни сме ние, мъжете и жените...

– Ти, Димитре, да не би да искаш да кажеш, че като мъж си грешник, а като баща не си!?

– Да, точно това искам да кажа... Искам да кажа и това, че майките – каквито и да са те като жени – са светици... Затова и децата им няма да искат да влязат без тях в царството небесно... И без бащите си няма да искат... Защото именно бащите им са тези, които „бидейки зли“ – както ни казва в очите самият Господ, – правят на Земята добрите подаръци на децата си...

– Че то ще излезе, според теб, Димитре, че или всички сме за рая, или всички сме за ада!?

– Може и така да излезе, Цветане... А защо ще излезе така... знам ли! Не ми достига акъл да ти кажа... Ала мисля все-пак, че за всички ни ще има младост без старост и вечен живот – стига докато трае човешката ни история тук, на Земята, да се научим всички до един сред руините й да се обичаме един друг... А тя, както ми се струва, ще трае именно до тогава...

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov