Откъси от неиздадена книга

***

В ПАРКА, където се разхождах с моя съученик В. / бяхме избягали от клас /, се извисяваха две величествени дървета. Изведнъж някакъв силен грохот прекъсна разговора ни. Едното от дърветата беше паднало на крачка зад мен, секунди след като бях минал.

След пет години се разхождах из същия парк, заедно с младата, която след няколко дни щеше да стане моя съпруга. Този път се строполи второто дърво, точно пред очите ни...

***

НАМИРАХ СЕ в провинциално градче в Южна Румъния. Бях пристигнал с жена си късно вечерта. Наехме стая в единствения хотел. Дадоха ни най- добрата. За да стигнем до нея трябваше да прекосим голям хол, пълен гимназисти, млади офицери и проститутки, които ни наблюдаваха с огромно любопитство. Заради мръсните завивки си легнахме с дрехите.

На сутринта отворих прозореца. Видях много стар дървен балкон. Излязох. Отдолу се простираше главната улица, паваж, мръсна и прашна, с неугледни малки сгради. От центъра се виждаше края на града. И все пак, тук имаше лицей. Дори два. Девически и мъжки. Жена ми беше дошла, за да се заеме катедрата по философия и право и девически лицей. Според мен нямаше смисъл да идва тук. Обърнах се да вляза в стаята. Направих само една крачка. Едва вдигнах и другия крак и балконът се срути с трясък. За щастие, на тротоара нямаше никой. Инцидентът не ме изненада и не ме уплаши. Казах на жена си, че няма смисъл да започва работа тук. Тя се съгласи.

***

БУКУРЕЩ. Не бях навършил четиринайсет години. Преди два месеца се бяхме върнали от Париж. Един следобед бях с майка си и сестра си вкъщи, около голяма и висока кръгла маса. Върху бродирана покривка се извисяваше огромна порцеланова ваза в китайски стил с рисунки, изобразяващи китайци и китайки в традиционни костюми. Изведнъж, без да се докосне някой, тя се счупи на хиляди късчета. Майка ми скочи от стола, покри лицето си с ръце и изплака: „Мама умря!”. Баба беше останала в Париж. „Няма никаква връзка!”, опитах се да я успокоя аз. Не се учудих много, че вазата се счупи сама, макар никой да не я беше докосвал, нямаше и земетресение. И добре, че нямаше!...

Събрах хилядите късчета порцелан, без да мога да мога да обясня тази странна случка. Вечерта получихме телеграма от Париж: баба беше починала точно в момента, когато вазата се счупи...

***

ОТ НЯКОЛКО ГОДИНИ прекарвах отпуските си в Англия с жена си и дъщеря си. Отсядъхме при наша приятелка – мисис Д. Стояхме при нея около месец. Мисис Д. притежаваше красива къща, почти замък – старото й крило беше от XVIII век, а другото беше модерно. Наоколо се простираше обширен парк в чисто английски стил. Нашата домакиня предоставяше на гостите си старата част. Тя и двете й деца живееха в новата. Стаята с двете легла, която ни беше предложила, граничеше с тази на дъщеря ми, Мари Франс. Разделяше ни тънка стена.

След седмица, прекарана в това имение, сънувах страшен сън. Намирах се в някакво неизвестно за мен място, заобиколен от група лекари в бели престилки. Единият от тях се приближи до мен и ми каза: „Господине, трябва да ви оперираме мозъка. Знаем, че е много неприятно, но се налага. „ След тези думи лекарите изчезнаха. После единият от тях се върна, за да ми съобщи, че ми нямало нищо, че мога да се прибера спокойно у дома. Но тази работа ми се стори подозрителна и аз помолих лекаря да ми каже истината: „Сигурно имам злокачествен тумор в мозъка, не може да се оперирам и затова искате да ме изпратите вкъщи. Моля ви, кажете ми направо истината!” „Добре, след като държите да я знаете, ще ви кажа, че наистина имате тумор и не можете да бъдете опериран!”, каза лекарят.

Събудих се, плувнал в пот. Слънцето изгряваше. Бледата му светлина проникваше в стаята. Спомних си за един приятел, който беше умрял от злокачествен тумор в мозъка. Един от смиптомите беше загуба на чувство за посока. Искаше да върви направо, а тръгваше надясно. Насочваше се към вратата, а отиваше до прозореца. За да се успокоя, реших да проверя чувството си за посока. Насочих се към прозореца и успях. После към вратата – също се справих. Почувствах облекчение, но не се успокоих напълно. Все още бях под властта на страха. Продължавах да крача из стаята, да достигам различни точки, които си набелязвах: нощното шкафче, гардероба, другия прозорец, огледалото...

Скоро жена ми се събуди и ме попита да не съм откачил. Обясних й причината за странното ми поведение. Каза, че е глупаво да вървам на сънища и че е по- добре да си легна. Послушах я, но не можах да заспя...

Към девет слязохме в трапезарията за закуска – намираше се в новото крило на сградата. Нашата домакиня беше вече там, с дъщеря ни, която ми каза: „ Татко, чух те да хъркаш. Хъркаше страшно силно – чуваше се през стената.”- „Не съм хъркал, отговорих аз, защото никога не хъркам” – „Не, татко, ти ужасно хъркаше!”. Исках да й възразя, но мисис Д. се обърна към дъщеря ни и поклати глава: „Да, скъпа моя, вашият баща много хърка тази вощ.” Аз замълчах. След малко Мари Франс излезе на двора и домакинята се обърна към мен: „ Извинете ме, господин Йонеско, зная, че не вие сте хъркали тази нощ, но.. Всъщност, това беше моят дядо Джоузеф. Той хъркаше така – като резачка за дърва! Почина преди осем години, на днешния ден, осми август. Днес е годишнината от смъртта му. Всяка година, на този ден сутринта, той издава тези звуци. Не се безпокойте – не прави нищо друго”. – „Ако позволите, госпожо, мисля, че знам от какво е починал вашия дядо”, казах аз. „От злокачествен тумор в мозъка. Бил е изпратен в болница, но лекарите са отказали да го оперират, защото са решили, че случаят е безнадежден. Затова е умрял вкъщи.” – „Точно така, но откъде знаете всичко това, господин Йонеско?”, попита домакинята. „ Сънувах го тази нощ, като спах в неговата стая”, отвърнах аз...

След този инцидент хъркането на дядо Джоузеф не се повтори. Дори и на следващия осми август. Така мисис Д. и нейното семейство успяха да се върнат отново в старото крило, което бяха напуснали след смъртта на дядото.

ЛИЪНОР ФИНИ, на която разказах този кошмарен сън, възкликна: „Бедният!... Та вие сте надникнали в царството на смъртта!

Аз не приемам тези събития като нещо свръхестествено. Убеден съм, че те са просто част от нашия свят. Може би някой ден те ще получат подходящо научно обяснение. Но едно- единствено нещо е трудно да се обясни: нашето съществуване!

Всичко друго може да се случи. Нищо не ме учудва. А историята, която сега ви разказах, не може да се случи във Франция, Италия или Германия, а само в Англия, нали?!...

***

НАМИРАХ СЕ В МАРСИЛИЯ. Беше в края на август 1944. Съюзниците дебаркираха в Южна Франция. Марсилия не беше още свободна. Живеех у приятели – поета Леон- Габриел Грос и неговата съпруга Мики. Имаха малък апартамент на буревард „Пастьор”, на втория етаж. Това беше в района между пристанищата Сен Жан и Сен Никола, охранявани тогава от немците. Американските и английските оръдия вече обстрелваха града. Чувах изстрелите им. Малко уплашени, но и обнадеждени, двамата с Леон- Габриел Грос седяхме в стаичката, която играеше ролята на хол и пиехме някакъв аперитив, очаквайки вечерята. Съпругата на домакина я приготвяше в кухнята. Влезе да ни съобщи, че е готова. Станахме. Направихме няколко крачки към кухнята, влязохме и веднага чухме силен шум от счупени прозорци.

Върнахме се в хола, от който бяхме излезли само преди секунди, и открихме върху кушетката, на която бяхме седели, парче от снаряд. Имахме късмет! Но не и портретът на поета Иларие Воронка, чието стъкло се беше натрошило. След няколко дни разбрахме, че в същия ден той се бе самоубил в Париж...

***

БЯХ С П.В. известен парижки художник, в неговото ателие. В помещението нямаше нито телефон, нито радио. Изведнъж, в следобедната тишина се разнесоха няколко музикални фрази – красиви звуци от виола. Насочих се към мястото, откъдето идваха. Беше просто ъгъл със старо канапе. След около минута музиката заглъхна. „ „Някога тук имаше радиоапарат и неговите вълни са останали тук”, каза П. Б. – „Сигурно е така, отвърнах аз, значи този ъгъл ги е приел и задържал...”

***

НОЕМВРИ 1941. Пристигнал съм от Париж в Букурещ за няколко седмици. Два дни преди тръгването за Франция се събуждам посреднощ и се провиквам като луд: „Земетресение! Земетресение!”. Жена ми, Родика, скача и тя. Всъщност, няма вникакво земетресение. Всичко е на мястото си.

На следващата нощ, обаче, цялата къща се разклаща. Скачам от леглото си и пак крещя: „Земетресение! Родика се събужда и казва: „Пак твоите глупости!” Но трусът се повтаря – този път по- силно. Всичко започва да се тресе! Това беше едно от най- силните земетресения в Румъния. Огромни здания в центъра на Букурещ се срутиха, а две села в Карпатите пропаднаха под земята. Вестниците писаха, че животните го усетили доста преди хората. Конете, кравите и кучетата били много неспокойни още предната нощ. Както,впрочем, и аз...

 преведе от френски: Огнян СТАМБОЛИЕВ

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev