НАДЕЖДА РАДЕВА - ЗДРАВЕЙ, АЗ СЪМ!

ЗДРАВЕЙ, АЗ СЪМ!


   Сара плахо пристъпи на алеята, откъдето започваше гробищният парк. От дълго време не бе идвала, затова мястото й се стори чуждо. Огледа се. Някои неща не бяха се променили: като бараката вдясно – продавачницата на цветя и свещи, както и няколкото стари мраморни плочи, напомнящи с архитектурния си стил произведения на изкуството. Едрото космато куче също бе тук. Сара го помнеше поради вродения си страх от кучета. То не й бе направило нищо, и сега лежеше, гледайки безразлично нанякъде. Но Сара имаше лош спомен от едно друго куче, нападнало я някога изневиделица. Тогава животното я захапа, потече й кръв. Тя се отскубна, избяга. Все още носеше белег от раната си.
   Сара продължи по алеята, но за да избегне срещата с песа, побърза да завие наляво, където сивокаменната пъстрота впечатляваше с подредеността си. Погледът й зашари по множеството гробове – някои добре поддържани, други – обрасли с бръшлян. Имаше и такива, сред които тръните вирееха наволя, съпровождани от шипкови храсти. Да, наистина, колко странни бяха къщите на умрелите! Веднъж тя чу как двама възрастни мъже си говорят, застанали до гроба на свой приятел:
   - Влезеш ли веднъж в трапа, и край! Мърдане няма…
   Сара не познаваше умрели. Само едно погребение се бе запечатало в паметта й – това, на собствената й майка. Тя почина отдавна, по времето, когато живееха в един дом. Собственицата на дома се отнасяше с безразличие към двете самотници и щом едната умря, Сара предпочете да се махне оттам. От заравянето на майка си тя бе запазила странно усещане – на мокра пръст и ледена влажност. На зима и пустота… Тук някъде бе мястото. Може би до това огромно дърво? Трудно беше да я открие. Сара заситни по тесните асфалтови пътечки около гробовете. Лица на хора я “гледаха” от порцелановите портрети и оцелелите некролози. Някои се усмихваха, други бяха сериозни, трети – странно полуотворили уста… От тях бликаше неописуемо спокойствие, а Сара ги зяпаше любопитно, сякаш не осъзнаваше, че те всичките всъщност вече са мъртви, далеч оттук, в друг някакъв свят. Можеше ли да си представи какво е да бъдеш вън от тази реалност?
   Смъртта тя виждаше като голямо човешко лице, отпечатано върху бял лист хартия. Лице, което никога нямаше да проговори, да каже примерно: “Здравей, аз съм!”. Тези думи Сара бе чула само веднъж в живота си. Произнесе ги приятел в тежък за нея момент. “Здравей, аз съм!”, бе изрекъл простичко и сърдечно. Сара така искаше да остане завинаги при него, но близките му не разрешиха той да я приюти. Оттогава тя копнееше отново да чуе вълшебните думи…

* * *
   Не, едва ли можеше да намери мястото, където бе заровена майка й… Стъпвайки в света на вечния мир, Сара дори забрави, че тук някъде в пръстта лежи неин близък. Безмълвието на портретите, съединени завинаги с камъка на паметните плочи, й се стори естествено. Движеше се без да издава звук. Образите на тихите хора й действаха особено, почувства се изключително спокойна, изчезна дори страхът от кучето. Тишината я увличаше, но тя не се спря. Продължаваше да се движи, също че търсеше нещо друго, различно от гробовното мълчание.
   “Последен дар от съпругата”, гласеше надписът на един камък. Сара не го забеляза. Не обърна внимание и на безбройните фамилии, издълбани върху кръстове и плочи. Тя знаеше името си – Сара – и от друго не изпитваше необходимост. То й бе предостатъчно, тъй като рядко се случваше някой да го произнесе. Имената за нея не бяха важни. Особено сега, когато все по-бързо се движеше и вече следваше целта си – да срещне жив човек.
   Всъщност затова бе дошла. Откакто се помнеше, животът й преминаваше по улиците, сред хората. Взаимоотношенията й с тях бяха пределно прости – те я съжаляваха. Винаги й подхвърляха милостиня. Сара се бе научила да яде всичко, не отбираше. Някои, които също като нея просеха, предпочитаха да стоят на едно място. Но тя с времето осъзна, че е по-различна от тях – не можеше безучастно да чака. Гладът я караше да се движи. Той й даваше странното усещане, че е жива.
   Гладът я водеше напред и сега, в този гробищен парк – последен пристан на хорската суета. Сара не разбираше какво е това. Както и че нейният портрет никога нямаше да гледа застинало прикован към студен камък. Защото снимката бе нещо, което също не разбираше. Ясно беше само едно – че се чувстваше жизнена. Мирисът на пръст и треви пробуждаше първичните й инстинкти. Допирът с топлотата на земята, по която стъпваше, й даваше необикновена сила.
   Неусетно Сара бе стигнала малката църквица в гробището. Очите й се втренчиха и различиха черно-бял силует на човек. Позна го – беше жената, която премиташе площадката пред храма. Сара плахо приближи. Видя как жената постави голяма купа с храна в края на пътечката до градинката с чимшир. Чу, че подвикна:
   - Пис-пис, елате, котенца!
   Две мъничета изскочиха от храстите, дотичаха до купата и се надвесиха над нея. Сара мигновено се втурна. Без да чака покана, навря муцуна в сиренената попара.
   - Я, Сара! – възкликна жената. – Къде се изгуби, миличка?
   Котката не реагира, бързаше да утоли глада си.




НАБЛЮДАТЕЛЯТ ОТ “СТОРИЛ ТУЙТ”

   Улица “Сторил туйт”, както я наричаха всички в квартала, беше невероятно къса, около стотина метра на око. Колко точно никой не можеше да каже, тъй като никога не бе измервана, поради простата причина, че в плановете на града такава улица не съществуваше. Въпреки това хората я знаеха като “Сторил туйт” и я наричаха така, защото беше удобно да кажеш: “На магазина на “Сторил туйт” са пуснали евтини яйца” или “Да пием по едно кафе на барчето на “Сторил туйт”.
   На тази къса улица се намираха всичко на всичко малък жилищен блок, една фурна, хранителни стоки, голяма кафе-сладкарница, валутно бюро и паркинг за частни автомобили. Обектите, с изключение на жилищния блок, бяха притежание на г-н Н., без значение е името му, понеже хората го знаеха по прякор – Сторил туй.
   Вече става ясно защо улицата носеше това име, което неговият собственик бе спечелил напълно заслужено. Той минаваше за известен бизнесмен, но народен човек – обичаше да се хвали. Не само малката уличка, но и много други неща притежаваше този господин, трудеше се от сутрин до вечер, за да умножава благата си и често с гордост казваше: “Туй съм сторил аз!”, а когато се ежеше: “Аз съм сторил туй и туй, а я да те видим тебе!”. Така му излезе прякорът Сторил туй *, който се пренесе като емблема на уличката, но с едно прикачено “т” в края на “туй”, защото “туйт” вече звучеше някак чуждоземско, модерно.
   “Сторил туйт” бе без изход в единия си край, завършваше с тротоар, до който се простираше булевард.
   Перпендикулярно на него стърчеше жилищният панелен блок. Ако го нямаше, това кътче от квартала щеше да добие напълно търговски вид. До отсрещния паркинг за автомобили стоеше кафе-сладкарницата, чийто бар нощем се превръщаше в дискотека. На метър от нея блестеше с матовите си стъкла чейндж бюрото. От другата страна – хранителните стоки и фурната плюс тревните площи и няколкото дървета затваряха, тъй да се каже, кръга на “Сторил туйт”. Не без значение бяха и трите контейнера за боклук, които по необходимост грозяха интериора на улицата.
   Не е сложно човек да си представи как изглеждаше тази част от квартала, дори и никога да не е стъпвал там; подобни места със сигурност има във всеки град. Но само тук, на “Сторил туйт”, в “излишния” сив блок съществуваше една личност, в смисъл – представител на човешкия род. Беше един от около стотината души, населяващи блока. Живееше на втория етаж, а прозорците на апартамента му гледаха към “Сторил туйт”.
   Тази личност още в ранно утро заставаше зад прозореца на дома си, буквално залепяше нос в стъклото и не изпускаше из поглед всичко, което се случваше на “Сторил туйт” през целия ден. Щом се стъмнеше, очите от прозореца на втория етаж изчезваха, за да се появят отново на следващата сутрин. Човек би казал, че прозрачната стена като невидимо огледало попива действителния свят и го проектира в душата на наблюдателя, така жадно копнееше той за нещата отвън. Но психологията е едно, а животът – друго: едва ли някой обръщаше внимание на този вперен поглед от прозореца на втория етаж. Съответно и човекът зад стъклото не се вълнуваше от хорското безразличие. Той неотлъчно стоеше, сякаш бе поставен на пост, и наблюдаваше.
   Ако някой застанеше на неговото място, би видял, че на малката уличка, колкото и странно да звучи, постоянно се случват едни и същи неща. Всяка сутрин към осем без петнайсет идваше куцата млекарка с два големи сака, в които носеше пластмасови бутилки, пълни с мляко. Заставаше на тротоара пред кафе-сладкарницата и за половин час продаваше млякото, все още топло, наскоро издоено. Мъжът на същата млекарка идваше вечер, също към осем без петнайсет, но с по-малко бутилки от сутрешните.    Разпродаваше ги за по 60 стотинки литъра и бързо се отправяше към булеварда, вероятно към автобусната спирка.
   Към девет часа от съседния вход излизаше жената, която хранеше котките. Те мигом усещаха присъствието й, незнайно откъде изскачаха и с мяучене се спускаха към нея, а тя им поднасяше попара в пластмасова кутия от маргарин и прясна вода в кофичка от кисело мляко. Оставяше импровизираните съдове под дивата липа пред блока и доволно гледаше как котетата лочат.
   Наоколо се мотаеха и две кучета. Те бяха свикнали да търсят кокали под същото дърво. Почти всеки ден опитваха и от закуските на две момчета – близнаци, които на връщане от училище с удоволствие се разделяха със сутрешните си поизсъхнали кифли и банички.
   Към обед откъм страната на паркинга се задаваше старец. Той живееше някъде в квартала, защото редовно пресичаше “Сторил туйт”. В ръцете си носеше дамска чанта. За него се говореше, че откакто жена му починала, той все ходи с нейната чанта…
   Веднъж седмично, в понеделник, минаваше окаяно на вид момиче. То сядаше под липата, там, където оставяха храната на котките. Често имаше какво да си вземе, като парче хляб, накиснат в супа, неизяден от животинките. Истинска радост за него беше да погълне разкашкания хлебен къс. Друг път скитницата нищо не намираше. Тогава лакомо изпиваше малкото вода от кофичката за кисело мляко. Понякога след тези процедури тя безсрамно клякаше в тревата и извършваше естествените си нужди. Минувачите гнусливо я пъдеха, затова престоят й под липата траеше само няколко минути.
   Наблюдателят виждаше как момичето изяжда котешката храна и се чудеше. С интерес оглеждаше бездомницата. Беше около 16-годишна, с бяла, но мръсна кожа. Черните й коси, макар и недълги, падаха над очите й. Обикновено бе облечена в мрежеста вехта жилетка, под която прозираше голата й плът, и обута с протрит черносив анцуг. Нерядко ходеше с един бос крак, а с чорап на другия. Хората шушукаха, че момичето не е добре с ума си, защото не говорело, а само издавало звуци. Наблюдателят се ужасяваше при мисълта, че то сигурно няма свой дом, че е болно, че яде от котешката храна…И му беше страшно мъчно за девойчето. Той така и не свикна нелепостите, затова изживяваше всичко.
   Веднъж мъжът, който редовно спираше черния си автомобил на паркинга, жестоко наби жена си пред очите на всички. Разтърва ги бодигардът от валутното бюро… А съседът-самотник от същия блок, погрознял от напредналата си възраст, един следобед полудя от ярост и с метла уби наскоро родено котенце.
   Най-често наблюдателят се вглеждаше в клошарите. Те непрекъснато сновяха наоколо и пребъркваха трите контейнера за боклук. Човекът зад прозореца си мислеше, че тези хора са много бедни и ги съжаляваше. Най-бедни от тях му се струваха двама – баща и син. Бащата беше млад – на не повече от четирийсет, а синът – малък, около 8-9-годишен. Те, за разлика от повечето като тях, не събираха в торби стари вещи или кашони, а търсеха храна. Вадеха остатъци и ядяха направо. Поразително беше, че на няколко метра от тях, в кафе-сладкарницата, мъже и жени на всякаква възраст спокойно пиеха кафета и пушеха цигари, усмихваха се и бърбореха, и въобще не забелязваха гладниците на контейнера. Очите от втория етаж се питаха как хората не поглеждат към тези скитници, как никога не поглеждат…
   Много пъти досега наблюдателят се бе опитвал да сподели с единствения близък човек, когото имаше – своята майка, колко монотонен и същевременно невероятно противоречив е животът на “Сторил туйт”, но тя може би не го разбираше, защото винаги отговаряше:
   - Какво има пак?… Не се тревожи, моето момче, не се тревожи…
   Човекът зад прозореца мъчително гърчеше лице, с усилие произнасяше отделни срички, протягаше ръце и дърпаше майка си за роклята, сочейки с клюмнала глава навън. Майка му само го погалваше по косата и наместваше инвалидната му количка така, че той спокойно да може да опре нос в стъклото на прозореца. После сядаше пред старата крачна машина и започваше да шие – колко работа я чакаше само! А синът й – 17-годишно момче по цял ден се взираше в кътчето, наречено “Сторил туйт”, и търсеше думи, с които да изкаже впечатленията си от чудния свят отвъд прозрачната преграда.

   * Сторил туй – анаграма на “Уол Стрийт” (игра на думи – б.а)