От книгата на Диляна Йорданова “Думопомрачения”, 2022 г.

Из разказа “Той”

Както винаги, гласът идваше отдясно. Рея виждаше сянката му с периферното си зрение, усещаше дъха му, дори устните му, които едва се докосваха до ухото ѝ. Как хубаво говореше, толкова убедително, увлекателно, приспивно. Беше прекрасен: силен, уверен, проницателен – каквато тя никога нямаше да бъде. Той отгатваше хората за секунди, анализираше събитията, проумяваше живота. И винаги беше готов да сподели своите прозрения с нея. Ако не беше Той, Рея просто нямаше да оцелее в човешкия свят. Нейната халюцинация, нейната болест, беше единственото, което ѝ даваше нужната доза нормалност, тъй като тя не беше в състояние да я произведе самостоятелно. Той би нарекъл това „ирония”, но Рея не можеше да го нарече никак...
И все пак, Той беше не само средството Рея да оцелее толкова време сред човеците, но и причината тя да бъде психично болна. Той би нарекъл това „парадокс”, но Рея не можеше да го нарече никак. Казаха ѝ, че неговият глас бил причината тя да се опитва да се самоубие. Нямаше как да знае дали бяха прави. Той наистина я насърчаваше да се откаже от живеенето, след като то ѝ носеше единствено болка. Но не беше ли това разумен съвет? Кой стои с ръка на котлона, когато усеща, че дланта му изгаря?

Есенна алегория

Душата ми изобщо не е колесница, нито страстите ми са коне. И разумът ми не е властен кочияш, насочващ поривите към възвишеното в този свят. Душата ми е есенна шума, разпилявана от страстите ми – бури. Един вятър завихря душата ми листа и ги издига стремглаво към небето, а друг яростно ги мята обратно към земята. Там, задиряйки пръстта, ронливите листа се пропукват и разпиляват. Покоят им, уви, не трае дълго, защото страстите ми нямат мира.
Къде е разумът в тази сцена? Той е онзи уличен чистач, въоръжен с метла, лопата и чувал. Мъчи се да изтръгне листата душа от захвата на бурята воля и да ги натъпче в чувала за боклук. Само там, според него, те биха се докоснали до безшумния покой, от който се нуждаят. И тъй, чистачът упорито замита малките късчета душа в лопатата си, а безмилостният порив ги пръсва отново. Но метачът не се отказва, нито се ядосва, а смирено започва отначало.
Все пак, успява да се справи старият ми разум, успява да събере в черния чувал достатъчно шума, за да си позволи мимолетна почивка. Оставя чувала настрана, а покрай него минават деца, виждат сгушената вътре шума и се смеят. Събарят чувала и разпиляват отново листата, за да си играят с тях. Нищо не доставя на хората такава наслада, както тъпченето на парченца трошлива душа, за да послушат сухия ѝ шепот. Умореният разум чистач поклаща вяло глава, кротко разгонва децата и се вглъбява отново в напразното си усилие.
Не е трудно за повечето хора да гледат тази сцена с насмешка или съжаление. Само онези, които знаят какво е да се разпилееш с първия си дъх и после цял живот да се събираш, ще я отминат с почтително мълчание.

Ще ми се да можех като феникс да превърна отбрулената си душа в клада, за да я изгоря в пламъците на огнената есен. От пепелта на зимната пустош щях да се преродя в безгрижна пролет – тогава сигурно песента на птиците и ароматът на цветята биха ми носили радост. Но аз не мога да съм феникс. Нито мога да живея като пролет.

Аз съм есен, а душата ми е шума.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1168-2022-07-19-17-41-27