СТОЯН ГЕОРГИЕВ - СРЕЩА

Ний преценяваме днешната епоха, годините, които живеем, като епоха на всеобщо преоценяване – за цялото човечество, - епоха на ликвидиране с много неща, които – до днес – са били благо, гордост и светиня.

Гео Милев

 

Тази сутрин, като се разхождах из моя любим град, се запознах с един човек. Бяхме на еднаква възраст, леко понапълняли, с бели жички в косите, загърнати в балтоните си. Наоколо студ, сняг, виелица, а ние се разприказвахме и той ми предложи да пием по едно кафе и да се стоплим.

Нищо не ми направи особено впечатление у него, освен поразителната ни прилика. Оказа се, че и той е роден на същия ден, както и аз, че и той е учил там, където и аз съм учил, че и той е обичал същото момиче преди двадесет години, което съм обичал и аз (тук вродената ми ревност започна да се надига), че и той също е…, но момент, о боже, човекът, с когото се запознах, бях всъщност самият аз. Това ме смая. Да, самият Аз. Как не се усетих по-рано. Запознавам се и ето ти беда. Аз неслучайно вече избягвам всяко ново запознанство, защото знае ли човек какво може да му се случи.

Новият ми познат беше изключително любезен и преди да успея да се съвзема от смайването си, той вече бе седнал на една чиста, уютна масичка и бе извикал сервитьорката. Аз само успях да сваля балтона си, да напъхам черния си шал в единия от ръкавите и да го провеся на закачалката до нас.

- Имам чувството, че се познаваме отдавна – казах аз с всичката твърдост, на която бях способен. – Даже си помислих, че сме един и същ човек.

- Искате да кажете – усмихна се иронично новият ми познат, - че единият от нас е нелигитимен. Но моля ви, ето вижте сам – той извади от джоба си паспорта и ми го тикна под носа. – Това е моят паспорт, това е моята снимка, а това е печатът от полицията. Ето и единният ми граждански номер. Откъде накъде ви дойде в главата тая провокативна мисъл?

- Но как е възможно един и същ човек да има два паспорта? Погледнете се в огледалото, ако обичате: ние с вас нямаме абсолютно никаква разлика.

- Нима се учудвате? – нахално се изсмя новият ми познат.

- Не се учудвам, но не е редно.

- А защо не се учудвате? Би трябвало да сте невероятно учуден.

- Не, никак не съм учуден – пак твърдо отговорих аз, но дълбоко в мене прокънтя въпросът: “А защо не съм учуден?!”

- Не сте учуден – каза веднага събеседникът ми, - защото главата ви е задръстена от щурава информация. Но това не е само ваш проблем, а на много хора днес.

В този миг аз се озърнах наоколо и забелязах, че на двете съседни маси седяха двама мъже на средна възраст, с цигари в едната ръка и вестници – в другата. Всеки от тях сръбваше от кафето си, после оставяше вестника на масата и започваше да се взира в празното пространство пред себе си, прошепваше нещо много тихо, усмихваше се и пак забиваше глава в писанието. На останалите две маси седяха на едната – двама, а на другата – трима души. Те си говореха нещо разпалено, усилено жестикулираха, но изведнъж, като по даден знак, всеки млъкваше, взираше се внимателно в другите и също започваше тайнствено да шепне с устни, след което се усмихваше, тупваше събеседниците си по раменете и на масите отново се възцаряваше весела глъчка.

- Нали някога вярвахте на всяка нелепа лъжа, а тя ви караше да се съмнявате дори в реалното съществуване на хората до вас. Сега те са на вашия хал.

- Но аз отдавна не вярвам в нищо.

- Поредната ви грешка – новият ми познат удари с юмрук по масата и едва не разля кафетата, които междувременно ни беше поднесла симпатична руса сервитьорка. – Някога вярвахте, че един гуру може да се появи в три физически тела в три различни точки на планетата, а ето сега аз съм пред вас, показвам ви паспорта си, а вие твърдите, че не мога да съществувам, защото сме една и съща личност. На какво прилича това? Ето, пипнете ме – аз съм реалност. Жив човек! Имам паспорт. И какво от това, че сме двете лица на един и същ дух. Щом гуруто се въплъщава в три тела, защо нашият дух да не може да се въплъти поне в две?

- Защото е странно - усмихнах се аз.

- А, странно, значи? Щом е за някой друг, не е странно, а щом ние трябва да се въплътим е странно. Така ли? - Новият ми познат се надигна от стола и леко докосна челото ми. – Крайно време е в този ветрилник, вашата енциклопедична глава, най-после да настъпи някакъв ред.

- Едва ли – казах аз с тъжно примирение.

- Няма “едва ли”. Затуй съм и дошъл при вас, за да внеса най-накрая хармония в душата ви.

- Но как? – почти подскочих аз.

- Аз зная как – тайнственият ми нов познат замълча, запали цигара и проницателно се загледа в моето чело, сякаш се чудеше на бъркотията зад него.

Почувствах много осезателно тишината, която легна между нас. Тя се опитваше да ни приласкае, като продажна жена, просмукана от чужди благовония, но така и не успяваше да докосне сърцата ни. Тишината беше само между нас, а вътре - в душите ни – диалогът, ясен и категоричен, продължаваше:

- Какво е според тебе животът? – попита неговото сърце, което аз видях изобразено от тютюневия дим пред лицето си. Това тютюнево сърце плуваше към мен и се разбиваше в челото ми, като във вълнолом.

- Не знам. Може би копнеж за щастие – отвръщаше боязливо моето сърце и се свиваше, докато изпращах неизменната си наивна усмивка.

- Глупости. На земята няма щастие. Животът е училище.

- Докога ще се учим? – пак свито, питаше сърцето ми.

- Докато се научим – отвръщаше тютюневото му сърце, разкъсано от един повей на вятъра, дошъл от отворената врата на кафето, в което влезе нов посетител.

- Уроците вече ми омръзнаха.

- Нима бленуваш по земното самозалъгване за щастие? Няма щастие. Има уроци – някои приятни, други – кошмарни. Животът е училище – казах ти. Или си добър ученик, или си слаб, но нямаш избор. Трябва да се учиш.

- Но докога? – възропта моето сърце и изведнъж нещо го прониза, сякаш в него се роди земна любов.

- Ние не сме господари на себе си – отвърна сърцето на събеседника ми, а от устата му се отрони: - Ние сме само слуги.

- Слуги ли? – опитах се да възроптая аз на глас. – Но на кого?

- Вие как мислите? – попита той.

- Не знам. Вероятно на Твореца. Но какво е съотношението между Неговата и нашата воля?

- Загадка – отвърна новият ми познат и запали нова цигара. – Тайна неизбродима и непостижима.

- Значи на тоя свят сме само слепци?

- Естествено. Слепци с надеждата за проглеждане. Това е нашето битие.

- И животът ни е една просека, която пробягваме с невиждащи очи?

- Точно така. Не пушите ли?

- Не - отвърнах аз.

- Странно – някога пушехте доста. А помните ли – новият ми познат се облегна назад на стола си, - помните ли как ви съблазни онова момиче на плажа? Как треперехте от страст?

- Помня – казах аз и не знам защо изпитах неудобство. – Тогава бях много неопитен. Сега не бих го преживял така.

- Но тя беше опитна, нали?

- Откъде знаете?

- Знам, защото после и мене съблазни…

- И вас ли?

- Нали открихме, че заедно сме едно цяло? Затова и познатите ни са едни и същи.

- И какво стана после? – ревността ми го прониза, като лазерен лъч.

- Как какво?! Нищо.

- Нима?

- Просто се оженихме.

- Още ли сте женени?

- Как пък не. Разведохме се преди две години. Тя сега живее в чужбина.

- Странно – казах аз, поглеждайки безименния си пръст, където някога, преди развода си, носех брачната халка.

Щом човек се ожени, наистина става безименен. Сигурно затова и брачната халка се носи на тоя проклет безименен пръстен” – направих сам за себе си един от ония налудничави “изводи”, които винаги скривам дълбоко в душата си и на никого не казвам, просто защото не могат да бъдат обяснени.

- Значи тя е била и ваша съпруга – попитах аз, но вече съвсем спокоен и безразличен към тоя спомен. – Нима е могла да се омъжи и за вас? Но кога, кога е имала време да го направи?

- Това не е най-важното – отвърна непознатият. – Главното е друго!

- Друго ли?

- Да, важен е начинът по който го преживявате. Сега за вас тази жена е напълно чужда, а ревността, която изпитахте преди малко, беше само ехо оттогава и въобще не говори за дълбоки чувства. Повярвайте ми.

- Нали затова се и разведох – поради плитки чувства.

-Ето виждате ли? Значи поне малко сте прогледнали. Цигарите не ви впечатляват. Жените вече нямат власт над вас.

- Не че не ги обичам и сега, но е по-различно.

- По-одухотворени са, нали?

- Вярно – по-одухотворени. Сега виждам истинската им същност.

- С годините духът се е развил у вас. Значи вървите в правилна посока.

- А как мога да разбера коя посока е правилна и коя – не?

- Със сърцето. Със сърцето се открива всичко – и истината, и любовта, и смъртта. Щом е леко на сърцето ви, значи посоката е вярна.

- А ако я объркам?

- Идва страданието и изпивате горчивата чаша на вътрешното покаяние. То ви спасява от бъдещото зло.

И двамата замълчахме, защото греховете ни не бяха никак малко и ни загложди мисълта за покаянието, докато накрая непознатият, като смукна алчно от цигарата си, неочаквано ме попита:

- Навярно вече сте се убедили, че “достойните мъже не живеят дълго”?

- Кой го беше казал?

- Сократ. Преди да го осъдят на смърт.

- Вярно. Сократ го беше казал.

-А той ни е завещал страстен копнеж по истината и непобедимо философско смирение. Също като смирението на Христос.

- Винаги съм имал проблем със смирението – казах аз тъжно.

- Защото погрешно виждате света. Той не е такъв, какъвто ви изглежда, а е съвсем друг. Кои са най-смирените хора?

- Свещениците, философите и инвалидите.

- Прав сте. Пътищата им са различни, но всички те са стигнали до смирението, защото то е човешкото оръжие в земния живот. Това ни е е завещано от самия Бог.

- Примирението? За него ли говорите?

- Не, смирението и примирението са две различни неща. Бог не иска овчедушни роби, а творци на съдбата си. Но достатъчно мъдри да се вслушват в Неговия глас и повеля. Именно тази мъдрост е смирението.

 

При нас дойде русата сервитьорка, за да смени пепелниците. Тя леко ме докосна по рамото, а на непознатия кокетно намигна. Очите й бяха сини, със закачливи пламъчета в тях. Беше много млада. Вероятно студентка.

 

- Вижте например това момиче – продължи моят двойник, като запали поредната си цигара, щом момичето се отдалечи. – И то се е смирило, горкото. Интелигентно, възпитано, сигурно учи, а е дошло да се трови сред тоя димилник само и само да се образова. Нали знаете – тайнствено пошепна непознатият, - че сега, при тая мизерия у нас, студентките масово проституират?

- И какво от това? – попитах тъпо аз. – Какво значи един полов акт?

- Как какво?! – пак се възмути непознатият на прекморения ми либерализъм. – Нали някой ден тези момичета трябва да се омъжат, да станат майки?

- Щом трябва да станат майки – ще станат. Какъв е проблемът? – попитах аз наивно. – Еротиката е неразделна част от човешката природа.

Непознатият се замисли:

- Така е, но развратът….

- Кого е свързала трайно една сексуална връзка: проститутката със своя клиент, мразещи се до смърт съпрузи, отдали се на лек флирт непознати? Кого? Защо жените помнят винаги първата си любов. Защото обикновено е платонична и е далече в детството им? Или пък някой мъж, когото дори не са докосвали?…Развратът поражда отвращение или омраза, господине, но не и любов. При нея сексът е естествен: той е неизменната й подправка. А на душата е леко. Развратът никога не докосва сърцето, така че тези момичета…

- Нима не вярвате в брака? – нетърпеливо попита събеседникът ми.

- Както виждате, господине, и аз нямам брачна халка.

- Нима и вие сте разведен?

- Да, разведен съм. Нормалното състояние на огромна част от човечеството днес. Какво толкова?

- Нима наистина не вярвате в брака?

- Напротив – най-много в него вярвам, но не в настоящия му извратен вид: изтерзан от поквара, лъжи и сметки.

- И приемате разврата?

- Въобще не го приемам – ядосах се аз, - но хората му се отдават днес, защото търсят себе си, търсят своята истинска половинка, половината на своята душа.

- Ами ако тя е на другия край на света? Да речем – в Австралия.

- Щом е там, съдбата ще направи всичко възможно да ги свърже. Уверявам ви.

- Вие сте непоправим. Вижте колко е съсипан и объркан светът около вас.

- Щом Бог го е допуснал да стане, значи така трябва. Светът е объркан, хаосът е навсякъде – в социалните системи и в главите на хората, в природата и в човешките сърца, в космоса и в нашите мечти. Но явно така трябва да бъде. Трябва да се срути Вавилонското стълпотворение на насилието, разврата и фалшивите кумири, за да дойде новият свят и новият човек, господине.

 

Пак дойде сервитьорката:

-Желаят ли господата още нещо? – попита тя с подкупваща и слънчева усмивка.

- Едно капучино – казах аз.

- Госпожице, вие в я р в а т е ли в брака? – най-нахално се обърна към нея непознатият.

- Вярвам в купона, господине. Желаете ли нещо?

- Да ми станете съпруга – шеговито й отвърна той.

- Малко сте старичък за мене. Пък и нямате пари. А което е най-важно – аз не ви обичам. Значи, едно капучино – тя любезно ми се усмихна.

- Да – казах аз и пъхнах ръце в джобовете на сакото си, както тигърът прибира ноктите си преди да скочи към своята жертва.

 

- Това с възрастта го разбирам. С парите – също. Но какво е любовта, господине? Вие защо се разведохте?

- Ами …защото не мога да лъжа. Слаб артист съм на сцената на живота, тъй да се каже… Сложна работа. С жените винаги съм имал проблеми – природата им е прекалено непостоянна. Тъкмо се зарадваш, че вече нещичко си схванал, току-виж пак си попаднал в нова ситуация, по-абсурдна и коварна от предишната. И така – безкрай.

- А любовта? За нея какво ще ми кажете?

- Много хора, от древността досега, са казвали много неща за любовта.

- Аз искам да чуя вашето мнение.

- Аз имам свое мнение за всичко, затова съм и самотник…

- Вашето мнение, господине, вашето мнение – настоятелно каза непознатият.

- Моето мнение е една-единствена дума.

- Коя е тя?

- Любовта е загадка.

- Това не обяснява проблемът.

-Аз ви казах мнението си, а не ви обещах обяснение. Въпросът за любовта няма отговор. Така както никога не ще узнаем истината за произхода и създаването на всемира, както и за съществуването на хората по земята, така никога няма да разберем как идва любовта, откъде и защо е толкова силна?

- А бракът?

- Бракът, господине, е обществен договор, докато любовта, ех, любовта е…

- Какво? Какво е любовта?

- Любовта е духовно понятие, господине, съюз на две души. Вечен и нерушим! Може планини да делят хората, бездни и континенти, но душите се обичат и се търсят. Любовта е маяк в тъмнината на света!

- И още какво?

-Самият Бог, господине. “Бог е любов”1. Това е единствената, неопровержима истина за Него.

- Значи това е любовта?

- Това е. Загадка. Тайна. Безкрайна свобода и вечно страдание.

- И това търсене на душите е причина за съвременното състояние на брака?

- Да, господине, това търсене на душите. Светът е пред най-невероятната революция в цялата си история - революцията на духа. Духът, който проникна в природата, в космоса, в човека, сега е на път да проникне, доколкото може, и в любовта, за да й отдаде заслуженото. Следващият век е векът на любовта.

- И всички тези катаклизми са заради нея?

- Да, заради нея са. Всичко е заради нея, защото Тя е царят на света.

- Мислех, че Сатаната е царят на света.

- Той вярва, че е царят на света, но над него има един всемогъщ властелин. Венера!

- А Бог е любов?

- Как лесно вече се ориентирате в моя лабиринт от мисли. Ние наистина сме един и същи човек.

- Защото е единен духът ли?

- Да, духът е един-единствен във всекиго. Затова Иисус е проповядвал любов между хората. Само Той е знаел, че Духът е един и че любовта е оръжието на Всевишния.

- Защото Той е Любов, т.е. Той самият е своето оръжие. Но това е парадокс.

- Бог е парадоксален, защото е неразбираем за нас, но какво от това? Нима това ни пречи да Го обичаме?!

- Някои хора са атеисти.

- Но всички вярват в любовта, нали?

- Да, всички. Дори тези, които не си го признават, дори и те копнеят по нея.

- И всеки обича някоя жена, без да я познава напълно, но…

- Да, всеки обича някоя жена.

- Но не я познава. Жената е като Бога: тайнствена, загадъчна и неотразимо привлекателна. Творецът я е създал, за да научи мъжа на любов. Мъжът е грубата и първична сила, силата на взрива, на хаоса, от който Бог е сътворил вселената. Но после самият наш Отец разбрал, че мъжката диващина ще срине земята и му пратил жената, която да го обича и облагородява инстинктите му. Така Той създал равновесието в света и светът тръгнал напред. Жената била любовта на Бога към човека. Тя му раждала деца, от копнежа си по нея той започнал да се бори с природата, за да съгради дом, после тя го вдъхновила да твори изкуство, предизвикала у него новите идеи. Затова французите казват: “Шерше ла фам”1. Те са прави. Жената е навсякъде - ласкавата десница на Бога, неговата Любов към човека.

- Но жената е променлива, дори коварна, господине.

- Жената е сестра на съдбата, а съдбата, като живота, е променлива, защото е длъжна да ни води напред. Така и жената ни води винаги напред, като ни хвърля в бездната на греха, ревността и безумието…

- Вие затова ли обичате жените?

- Не ви познавам, господине, но ще ви издам една малка тайна: аз боготворя Жената.

- Значи сте развратник?

- Извинете, но бих казал, че сте невежа. Развратникът е едно животно, антимъж, а аз боготворя жената и я обичам. Какво да се прави? Твърде милосърден съм към тия непостоянни същества. Защото те ни учат на любов, вече ви казах, на съзидание, на хармония. Аз бих убил един мъж, мога да бъда жесток към него, но към жената – никога.

- Затова ли жените обичат творците?

- Затова…Вие откъде знаете, че съм творец?

- Аз знам всичко за вас. Нали съм ви двойник?

 

Пак дойде сервитьорката. Поднесе ми с мълчалива усмивка капучиното и се отдалечи.

 

- А творчеството? За него какво ще ми кажете?

- За него не мога да ви кажа нищо. Освен може би… едно.

- Какво? Какво?

-Чакайте да си поема дъх и да си пийна от капучиното, господине.

- Добре. Извинете.

- Творчеството – продължих аз след като изпих две глътки от уханното капучино, тъй както бих “изпил” самата сервитьорка с дълга и страстна целувка, - и за творчеството имам само една дума.

- Пак ли? Коя е тя?

- Загадка.

- И то ли е загадка? – подскочи непознатият . – Но нима в света няма нищо ясно? Нали сме в ерата на науката и техниката, на прогреса?

- Те са ясни, господине, те са ясни. Науката и техниката винаги са ясни. Ясно е, че водата от моретата и океаните се изпарява, издига се нагоре, кондензира се, превръща се в облаци, а накрая вали дъжд. Дъждът храни посевите по полето. И това е ясно. Ясно е, че посевите хранят нас…

- Добре, добре – прекъсна ме непознатият. – Ами как се твори? Вие как творите например?

- Не знам. Това е загадка. Вече ви казах.

- Но как, как става?

- Изригва вулкан, господине, високо напрежение, и потокът се излива. Аз го записвам. Това е.

- А гениите?

- Правили са го по абсолютно същия начин. Как мислите, че Балзак е написал романите си от “Човешка комедия”? Ако той трябваше да мисли над всяка дума или ред и хиляда живота нямаше да му стигнат да напише целия този обемен труд.

- А за колко години го е написал?

- За около двадесет години.

- А какво мислят другите за вашето творчество?

- Не знам. Има ли значение?

- Но какъв е смисълът на творчеството?

- Смисълът ли? Нима трябва винаги да търсим смисъл в нещата?! Може би смисълът на творчеството е в усъвършенстването на Аз-а…

- На Аз-а ли?

- Да, на човешката индивидуалност.

- Не ви разбирам.

- Много е просто. Бог ни е изпратил на земята, за да станем личности.

- А защо трябва да станем личности?

- Това само Той знае. Може би така му е по-лесно да управлява материалния свят, света на обектите.

- И как ще станем личности?

- О, пътищата са безбройни. Колкото хора има по земята, толкова са и пътищата. Творчеството, като по-общо понятие е основният път. Всеки човек се изявява някъде, в някоя сфера на живота. А творчеството на всеки човек се изразява в създаването на неговата собствена индивидуалност. Затова днес се борим за “свободата на личността.”

- Но навсякъде е такъв хаос.

- Вече ви казах, че нещата само изглеждат объркани. Светът сега е като котел, врящ над стихиен огън, все едно че е над Везувий. Но в този котел се ражда новият свят. Новите мехове, за които говори Иисус са новият свят. Сега шием новите мехове, където да налеем новото си вино. Новото вино са новите ни възгледи, облагородените ни и възвишени “нови” души. Сега Бог казва на човечеството: “Искам личности, искам истински хора.”, а човечеството му отвръща: “Но ние отиваме към оеднаквяване – модата ни направи еднакви, икономиката ни направи еднакви, сексът ни направи еднакви.” – “Вие ще сте всички заедно, това и искам – отвръща Бог, - но се опитайте да бъдете личности. Щом веднъж станете личности, всичко ще си дойде на мястото и Аз ще налея новото си вино в новите ви мехове, ще сключа новия си завет с вас.”

- Затова ли е това безумие и тоя хаос, и това бързане?

- Затова. Границите навсякъде се размиват. Имаш чувството, че светът полудява, че вече се раждат само мутанти, че човечеството деградира, но не е така, уверявам ви. Щом Бог го допуска, не е така. Може би Той ще ни унищожи, може би ще ни спаси или преобрази. Ние това не го знаем и няма как да го знаем. Но е за по-добро. Вярвам в това.

- Голям оптимист сте.

- Не, просто наблюдавам света. Хората ще станат личности и ще намерят себе си. Затова днес почти всеки човек се опитва да твори, да се изявява. Това не е случайно. Днес най-важният въпрос е: “Как да се живее?”. И човечеството ще намери себе си, своя истински лик на образ и подобие Божие.

- А какво трябва да се прави?

- Само едно - да се обича човека и да не се вярва на фанатизма.

- Значи това е творчеството?

- Това е. Търсенето и смелостта да бъдеш ти самият. Затова Иисус е безмъртен и християнството единствено създава личности. И пак Иисус и Неговата вяра, и Неговото учение ще спасят света и ще сътворят новия Век.

- А тъмните сили? А Сатаната?

- Те нямат избор. Колкото и зло да сипят над човешките глави, Бог накрая го превръща в добро. Сатаната е роб на Бога. Той никога няма да стане цар на света, макар че му се иска.

- Защо?

- Защото е жалък страхливец. И онова зло, с което той лъже и изкушава хората, накрая се превръща в добро. Хората станаха порочни, стигнаха до ръба на бездната, отчаяха се, самоубиват се, жадни са за власт и пари, но полека-лека изоставят всичко това и намират верния път към небесния си Отец. Какво беше някога древен Рим? Жалък коптор, управляван от изроди. Човешкият живот за тях струваше колкото живота на една овца. Но дойде Иисус и камък върху камък не остана от езическата цивилизация. Божият Агнец спаси стадото си. Така е и днес. И пак ще дойде Иисус. И пак ще дойде новото време.

- Докога?

- Не знам. Това е тайна, но вярвам, че Бог винаги ни води към по-добро. Какъв е бил светът само преди петстотин години? Помислете си за Инквизицията и ще ви настръхнат косите. Не бих казал, че днес е кой знае колко по-различно, но има огромен напредък и човекът вече е много по-свободен. А какво иска Бог от човека?

- Какво? Не знам.

- Да се освободи. Той му дава любовта си и му казва: “Освободи се!” – “Не мога – отвръща човекът. – Страх ме е.” – “Ще се освободиш – заповядва му Бог, - затова съм те хвърлил в тая преизподня, затова си на земята! Бори се!” Хленчи човекът ден-два, години и накрая се стяга и приема битката. Това е животът – една непрестанна битка за свобода.

- С помощта на любовта ли?

- Тя е най-силното оръжие. Единственото надеждно оръжие.

- А знанието?

- “Който трупа познание, трупа тъга”1. Така ли беше?

- Да.

- И все пак по-добре тъжен мъдрец, отколкото весел глупак.

- Защо?

- Който знае повече, по-трудно живее, но знае защо живее. Поне приблизително, поне се досеща. Той приема битката, докато глупакът не знае нищо, невеж се ражда и в глупостта си умира.

- Жестока присъда.

- Но това е самата истина. Знанието никога не е излишно. То се вклинява в душата, запаметява се в нея и я обогатява. А това е най-главното.

- Кое, кое е най-главното?

- Да обогатим душите. Нали само те отиват в отвъдното? На този свят идваме като души и като души си отиваме.

- Затова ли е тази неутолима жажда за знания?

- Затова – да се развие душата. Знанието никога не е нито излишно, нито безполезно. Без него нашата душа е като какавида, но щом я докосне живителния дъх на просветлението, щом я стопли със словото Божията любов, тя се разпуква и радостно излита, като пеперуда, към слънцето, защото вече е свободна. Затова един наш средновековен поет е произнесъл великото заклинание:

Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души…”2

Аз пък казвам: голи са без жаждата за знания душите ни и зъзнат от студа на невежеството. Без нея те ще останат във вечното робство на злата сила, ще си останат червеи, които дяволът ще закача на въдицата си, за да лови с тях поклонниците на илюзорната си власт.

 

 

- Желаят ли господата още нещо – пак попита симпатичната сервитьорка, - защото искам да оправим сметката? Колежката ще дойде да ме смени всеки момент и трябва да приключа касата си.

- Изчакайте ни за малко, ако обичате, хубава госпожице – обърна се към нея новият ми непознат. – Само след някакъв си нищожен миг сами ще ви донесем парите… А вие помислихте ли над предложението ми за брак? – лукаво я попита той.

Момичето се намуси и се отдалечи от масата ни, без думица да продума.

 

 

- Красавицата се засегна – каза събеседникът ми и в очите му просветна цинизъм. – Сега се чувствате по-добре, нали? – той ме хвана за ръката.

- Не знам – отвърнах аз, объркан от тези негови думи. – Между впрочем каква националност сте вие, господине? – запитах аз ни в клин, ни в ръкав.

- Щом сме един и същ дух, би трябвало и да сме и с еднаква националност, но това не е задължително, защото духът по принцип няма националност. В такъв случай аз оставам без националност.

- Това е доста абсурдно твърдение.

- Повярвайте ми – никак не е абсурдно, но после ще ви обясня… А сега отивам до тоалетната и се връщам след миг… Само имайте търпение и Аз ще ви обясня всичко – каза той и кой знае защо стисна ръката ми, сякаш се сбогувахме.

После стана, наметна балтона си, като каза: “Там е доста студено”, усмихна се и ми махна с ръка.

Озадачен от тези негови действия, аз, който отдавна бях отказал цигарите, запалих, допих капучиното си и започнах да го чакам.

Докато го чаках, колелцата дим се гонеха едно след друго пред очите ми, стопяваха се и изпълваха въздуха с копнеж и съзерцание. Имах чувството, че се събуждам от някакъв дълбок хипнотичен сън.

 

До мене отново беше дошла сервитьорката и ме гледаше въпросително.

- Ах, да, сметката – казах аз, леко сконфузен. – Просто чакам господина.

- Какъв господин?

- Господинът, с когото пихме кафе. Той отиде до тоалетната.

- Доколкото си спомням, вие влязохте сам и никой друг не е сядал на вашата маса.

- Какво говорите? – подскочих аз. – За луд ли ме вземате?

- Не ви вземам за никакъв. Просто бяхте сам. Сметката моля. Без шеги.

- Момент, госпожице – казах аз по-меко. – Значи искате да кажете, че съм бил сам…

- Да, сам, ако не броите моите периодични посещения, за да вземам поръчките ви.

Отпуснах се съкрушен на стола и се загледах пред себе си.

- Сметката, господине – повтори настоятелно госпожицата.

Машинално извадих портфейла си и платих, като все гледах съсредоточено пред себе си.

- Какво ви става, господине? Зле ли се чувствате? Но вие наистина бяхте сам.

- Как? Та нали и вие говорихте с него, дори съвсем явно му намигнахте.

- Намигнах на вас.

- Защо?

- Защото сте мил и симпатичен мъж. Но ми се струвате самотен. Много, много самотен.

- Но нима бяхме само двамата с вас?!

- Само двамата, господине. Имах чувството, че в и н а г и сме били само двамата. Не е ли с т р а н н о?

- Наистина е странно – отвърнах, все още зашеметен от загадъчната си среща, но изведнъж мълния освети душата ми и аз поривисто стиснах нежната длан на момичето: - Госпожице, омъжете се за мене!

Тя се разсмя и палави огънчета избухнаха в очите й. Вгледах се в тези сини, със стоманен отблясък, очи и сякаш видях душата си. Сини, безкрайни и нежни очи. Очите на една сърдечна и топла жена. Почувствах как спокойствието пропълзя по главата ми, по дланите, по цялото ми тяло и го изпълни със сладостен трепет. Изпълни ме някаква хармония и аз не можех да откъсна погледа си от сините очи, единствените очи на този свят, които съм обичал.

- Омъжете се за мене, госпожице, моля ви!

- Вие сте шегаджия, господине. Нали бракът е аморален?

- Не и бракът на сърцата. Новият брак ще бъде бракът на сърцата. Омъжете се за мене.

Тя се замисли и стана много сериозна.

- Знаете ли какво значат тези думи за едно момиче, господине?

- Какво?

- Нов свят… Затова не е ли по-добре тази вечер да излезем, да вечеряме заедно?

- Да, да – сега вече стиснах и двете й крехки длани. – Тази вечер ще излезем заедно.

- Добре - тя пак се усмихна. – В седем часа под часовника.

- Да, да. В седем под часовника. Там съм.

 

В седем часа бях под часовника и нощта беше великолепна, а момичето – зашеметяващо.

Сега е пак седем, но сутринта, и от този ден са минали цели две години. Сам съм в работния си кабинет и напрягам паметта си да възкреся срещата си със загадъчния непознат.

В съседната стая спи моята съпруга, същото момиче, което тогава ни сервираше и с което прекарах нощта. В нея се е сгушил едногодишният ни син Божан, който има проницателните сини очи на майка си. Кръстих го на Всевишния, защото Той е пълновластният режисьор на нашия свят, Негов единствен господар и всичко в живота си дължа на Неговата воля и моя инат.

Майката и синът спят прегърнати, а аз ги съзерцавам с любов, гледам ореолите им от слънчеви лъчи край умиротворените лица и се чувствам щастлив. Животът наистина е копнеж и право на щастие. В това няма съмнение.

Пак сядам зад писалището си и в мен кълни въпросът: “Коя среща беше по-важна за мен? Срещата с непознатия ми двойник или с настоящата ми съпруга?”

Колко тъжен и самотен бях тогава и колко спокоен и силен съм днес. Коя среща беше съдбовната за мен и коя ме промени?

 

Не знам. Това е загадка.

1Първо съборно послание на св. ап. Иоана Богослова, гл. 4, ст. 8.

1Шерше ла фам! (фр.) – Търси жената!

 

1Книга на Еклисиаста или Проповедника, гл. 1, ст.18.

2Цитат от Константин Преславски – “Проглас към Светото Евангелие”.

 

(Разказът е публикуван в сп. "Везни", бр. 4, 2004 год.)