ТУК ЛАКОМСТВО Е И ФИЛИЙКАТА ХЛЯБ

На терасата сме „обесили” огромен бананов клон, измихме го с маркуча и като изсъхна го завих с хартия, за да дозреят по-скоро бананите. Всеки път като се прибираме и носим нещо в ръка, децата от къщата тичат подир нас и викат: „Амига, пау(хляб), газоза, бананас, бонбон…” „Ама вие не им давайте! – всеки път ни напомняха останалите българи. – Дадеш ли им веднъж, после няма отърване!” В това не се съмнявах. Георги беше ми разказал, как в първите дни сам предложил на малко момиченце руски шоколад „Лиса”. Само след няколко минути под прозореца петнайсетина деца скандирали: „Амиго, шо-ко-лад!” Напразно обяснявал, че няма друг шоколад. Слязъл при тях с кесия български лукчета.

Но не, не може да не им се даде. Децата тук имат малки възможности да ядат каквото им харесва. Не употребявам думата „лакомства”. Тук тя никак, ама никак не е подходяща. Тук лакомство, както разбрахме, е и филийката хляб, и бананът. Всекидневната храна на децата от нашия дом беше риба с ориз или ориз с риба, понякога само ориз, понякога към ориза се добавяше доматен сос. По подобие на разносната търговия, деца звъняха на вратата и предлагаха връзки едри, угоени риби. Уловени в залива, където се заустват каналите... Ние отивахме до рибния пазар на десетина километра по южния път или купувахме от руския магазин замразена.

А когато се връщахме с тойотата от пазар и вдигнехме капака на багажника, мигом десетина къдрави глави се надвесваха вътре, всички викаха, всеки предлагаше да качи до етажа покупките ни. Дори най-малките, дето нито можеха да говорят, нито да ходят добре... Единственият подтик за тази готовност да услужат беше надеждата, че ще получат от купената храна.

В примера, който току-що дадох, не става дума за възпитание. Или за морал. Става дума да недоимък. За бедност. За нищета в немислими размери, която засяга осемдесет процента от децата. Въпреки че раждаемостта в Ангола е висока, детската смъртност направо плаши – сто седемдесет и шест от хиляда новородени не успяват да пораснат. От всеки шест деца до петгодишна възраст, едно умира от недояждане. От истински глад. От малария боледуват годишно един милион деца и една четвърт от тях загиват. Четиринайсет от осемнайсетте провинции са засегнати от епидемии, от шарка, диария, от полиомиелит…Тези данни и още други за хуманитарната ситуация в Ангола извадих от доклад на УНИЦЕФ, публикуван на 9 март 2020. Още по-възмутително на този фон звучи новината, че миналия месец Валтер Фелипе де Силва, дългогодишният управител на Банко Насионал де Ангола е бил осъден само на шест години затвор заради участие в продажба на деца!

Робството, както и гладът не са от вчера! Ще ги има и утре! Ще продължават да бъдат доходоносен бизнес. Службата SOS-дете е получила четирсет хиляди сигнала през юни 2020 за нарушаване правата на детето, свързани с детски труд, детска проституция, насилия, побои, мъчения. Не искам да ви показвам снимката на дете, завързано с верига през вратлето за кол, също като селско куче. И още една – на дете, затворено в клетка за голяма птица. Ще си разболеете сърцето, както се случи с мен… Бедността сама по себе си не е порок, според известната сентенция на писателя Николай Райнов, убедена съм обаче, че тя е майка на пороците. След продължителната суша през 2019 близо три милиона души се нуждаят от хуманитарна помощ, особено в южните части на страната. Половината от общините са квалифицирани като кризисни и несигурни в изхранването на населението. Абсолютно бедни са всеки четирима от десет човека, а всеки втори преживява с по-малко от два долара на ден. Не знам дали математиката ще покаже, че това са 52% от населението, както съобщава статистиката на ООН! Не зная също как да „сдобря” тази статистика, с оценката на бившия президент, направена в 2013, че „Ангола е страна мирна, развита, с възможности за всички, с укрепнала икономика и призната международна позиция.”. Но както и да броим, такива са плодовете от четирсет и четири годишното управление на МПЛА-Партия на труда.

ЗАБРАНАТА

Обикновено се прибирахме от центъра като се спуснем от ларгото Дон Афонсо Енрикес надолу по хълма. Покрай Casa Americana завивахме наляво и стъпвахме върху нашата уличка. Американската къща беше голяма бяла сграда, биеше на очи с изчистените си форми сред украсения с арки, колони и кубета португалски стил Мануелито. Тръгнах да разбера с какво се занимават в тази къща, какво предлагат на посетителите. Когато можех вече да разчета някои надписи по стените, разбрах, че е сервиз на Шевролет и Опел. Загубих всякакво желание да влизам в двора, продължих нагоре по стръмното, после повървях надясно и се оказах в горния край на горичката, която започва от нашия дом. На върха имаше три-четири къщи, исках да направя снимки на къщите и на децата, които играят пред тях. А и на залива с Иля-та. От толкова високо изглеждаха като нарисувани. Ще си призная, че не се наситих да го снимам този залив! Както и Маржинала, красивия крайбрежен булевард на Луанда с двата реда високи кралски палми.

Непознат мъж приближи до мен. Нито попита, нито каза нещо, посегна да изтръгне от ръцете ми Канона. Развиках се, защото го помислих за крадец. Той каза, че в Луанда е забранено да се правят снимки и настояваше да вземе филма. Не знам от къде събрах кураж и увереност да му отвърна, че ако нямах специално позволение, не бих правила снимки. Аз ли го убедих, той ли се разубеди, крадец ли беше наистина или някакъв функционер, или раздразнен от твърде бялата ми кожа националист, не разбрах. Защото си тръгна. Тръгнах си след малко и аз. Тогава за пръв и за последен път потърсих съдействие от приятелите, анголските журналисти. Както вече казах, Жозе беше шеф в отдел печат на Централния комитет на МПЛА. Още на следващия ден ми донесе бележка с подпис и печат, на която пишеше, че съм българска журналистка и че ми се позволява да снимам в Луанда всичко, което ми е необходимо.

Ще нарека Игор колегата кореспондент на Правда. Разказвам му за случката, а той се „хвали”, че е „под наблюдение”. Опитах се да спечеля за неговата кауза и Жозе, човека от ЦК, и Антонио, директора от телевизията, но не срещнах разбиране. Също като онзи тип на улицата, моите анголски приятели не одобряваха, снимането на двуетажните купища боклук по улиците на Луанда. Приемаха го за обида. Упрек имаше, но той не беше към хората, а към държавата, която не само не можеше, но и не полагаше необходимите усилия да организира службите за поддръжка на столичния град. „Полицията го гони по улиците, като го види да снима боклуци – казаха. – И няма да е задълго.”

– Ако бяха положили тези усилия в почистване на улиците, нямаше да има какво да се фотографира – оправдаваше се подгоненият правдист.

Слава богу, Москва не го отзова. През перестройката бяха охлабили контрола. За едно невинно напиване, за едно леко автомобилно одраскване са отзовавали своите хора, по такива незначителни поводи сме се разделяли с приятели.

ЕДНО ДЕТЕ ТЪРСИ БАЩА СИ

От Игор знам, че в типично руското градче Рыбинск, област Ярославска, една жена родила дете от анголец. Бащата заминал за своята страна да се бори срещу колониалистите, оставил жената и сина си. И никой в Рыбинск не можел да каже добра дума за Женя, черното момче. Бащата го няма, майката била лишена от родителски права поради непробудно пиянство, отглеждала го бабата Зинаида Максимовна. Тя се оплаквала:

– Минават хората покрай нас, хихикат, подиграват се. Съседките се побутват, викат: – Вие вашето момче навярно съвсем не го миете!

Но неочаквано се обадил бащата. Извел сина си от руската действителност. Сега Женя го наричат по анголски Жиевани. Баща му е голям човек в “Нефтянка”. Приемната му майка работи в солидна банка. В големия дом са пет деца, живеят дружно. Имат слугиня даже! Съпрузите, (Фамилното им име не беше ли Фелис?), пътували със Жиевани до Лисабон, избрали за момчето факултет. Ще получи добро европейско образование. И възможност за добра кариера.

И ние си имаме такъв пример, макар и не със същия приказен край: През юли 1973, почти на финала на борбата за национална независимост на Ангола, един от лидерите пристига в България, за да получи помощ и подкрепа. Настанен е в хотел Рила и както се полагало по онова време, като на високопоставен гост, осигурена му била жена за приятно прекарване на нощите. Оставям подробностите тук, те нямат особено значение, за да ви кажа, че на следващата година една българка ражда черно момиченце. На петия ден го оставя в държавни ясли за осиновяване. Не се намерили в България кандидати за родители на черното дете. Когато навършва пълнолетие и трябва да напусне държавния детски дом, майката се появява, за да съобщи на девойката, че баща й е станал президент, но вече е починал. Тя си има по-голям брат Марио Жорже, има си и по-голяма сестра Ирене Александра, има си лели, братовчеди...

Михаела Маринова търси връзка с анголското си семейство, търси и съдействие от официални представители на тази държава, но не постига почти нищо. Съдбата я свързва с мъж от Зимбабве, отива да живее в Хараре. Случват се и първите контакти с фамилията. Някои членове на голямата рода са благосклонни към българската дъщеря, но вдовицата, португалката Мария Евгения, е против. По телевизия Майанголе Михаела дава интервюта, които трогват зрителите. Премества се да живее в Лондон, защото там се свързва с Жилберто Мариано Кардосо, племенник на починалия президент.

Двайсет и пет години Михаела се бори да докаже кой е биологичният й баща и опитите все по някакъв начин пропадат. В 2013 с кръв за анализ на ДНК от Жилберто, тестът показва, че със сигурност от 95 процента Михаела е член на семейството на Антонио Агостиньо Нето. И може да запише в личните си документи неговото име в графата за баща.

През ноември 1987 армията на Република Южна Африка навлезе за пореден път двеста километра навътре в Ангола. Самолети Мираж прелетяха да напомнят, че не идеите и идеологията, а оръжията ще имат последната дума.  Забраниха на населението да напуска столичния град. Забраната се отнасяше и за нас. Привързах се още повече към телевизията, която в определени часове на деня не работеше, защото нямаше какво да каже, не й спускаха необходимата информация, а нямаше достатъчно музикални записи, подарени филми, теленовели и т н. Затова пък много често се чуваше и се повтаряше името на командира на президентската гвардия, страховития генерал Копелипа, прякорът означава княз на тъмнината. И името на генерал Дино Матрос помня от онова време, беше шеф на комуникациите на правителството, „главен идеолог и определящ наказанията” в страната. Истинското му име било, научих сетне, Леополдино Фрагосо до Насименто. Всеки божи ден се цитираше силна фраза, изказана от някой големец. Дино Матрос например успокояваше народа с думите: „Който се противопостави, ще си го получи!” След време под сурдинка научихме и как е насърчавал своите съпартийци в ония трудни години: „Имаме пари и военни възможности. Никакъв съд няма да ни привлече да  отговаряме!”

Не знам Дино за какви дела е мислил, че няма да отговаря. Може би за станалото на една дата, която хората или споменаваха шепнешком, или само намекваха за нея  – 27 май 1977. И за един период от време, 1977-79 година. Какво е ставало тогава, само две години след освобождението на изстрадалия анголски народ?

 От книгата  АНГОЛА БЕЛА на Здравка Димитрова

https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova