Прочетох ли, сънувах ли тази история, бях ли там, сега не зная. Усещах, че по бузите ми се стичат парещи сълзи. Седнах и я записах.

Това място не е туристическа атракция. Тези хора не са тук поради старчески каприз. Те просто нямат дом. Седят или лежат на циментения под, без дори парченце вестник под себе си. Отминах ги. Но се върнах. Беше ме смутила възрастта им. Бяха ме поразили абсолютно безразличните им погледи.

Слязох от метрото на станция Конститусион, защото е последна спирка на линия С. В самото сърце на Буенос Айрес. Най-късата линия на метрото, отбелязана в картата с лилав цвят. Исках да видя площада Конститусион, да прекося парка Лесама, на крайбрежната при ресторанта „Следвай кравата” да разбера виждат ли се Нереидите на Лола Мора, както твърдеше Георги и по брега на Дарсена сур, да погледам как небостъргачите никнат на отсрещния бряг.

Останах при клошарите. Никой не ги безпокои. По-точно не ги забелязва. Живеят тук. Безчувствени към идващите и към отминаващите влакове, към крачещите човешки нозе, различно обути и еднакво бездушни. Сега вече нито Мария Луиса Арсе, първата поселница в подземието, нито Рубен Роман Рохас, бившият вратар на „Чакарита”, нито Кандия Маргарита Бесера, нито Хосе Ломбардо, старият Попейе – никой вече не си спомня кога, как и защо е попаднал тук. Не си спомня кога до насита е ял. Кога е спал в креват. Кога е виждал очите на своите близки.

Щастлива бездомница

Кандия ми казва доверително:

– Няма да повярвате, но аз съм щастлива жена. Знаете ли защо? Тук си намерих семейство.

Преди да дойде „на това място” е имала дъщеря. И къща е имала, и три внучета. Дъщерята починала млада от рак на мозъка, зетят довел друга жена и пропъдили старицата. Седи върху парче картон, което й служи и за легло, затрупана с множество мръсни парцали, по измършавелите й бузи се стичат бавни сълзи. Но нито по лицето, нито в очите й проблясва интерес. Дори към мен, която съм клекнала насреща й, готова да се разрева. Голямата болка е изтръгнала от сърцето й спомена за близките. Тук, на дъното във всички преки и преносни смисли на тази дума, тя не се бои от нищо. Приема примирено онова, което е съдба и на другите. Помни само, че те са й подавали късче хляб, когато е нямала. Сега тя чисти вецетата на Меркадо де Дорего, получава някакви стотинки и подава хляб на новите.

Живеят изоставени, без да знаят накъде да тръгнат. Гладни и болни, осъдени да принадлежат към този трагичен свят, от който не се излиза. Наричат ги „Париите на Конститусион”.

Попай може да си позволи да яде

Не е нужно много, за да се влезе в техния свят: празен стомах, окъсани дрехи, сива изсъхнала от студа кожа. И чувството, че не те засяга нищо, поне нищо свързано с теб.

– Приятелите тук ме нарекоха Попай – разказва своята съдба Хосе Ломбардо, без дори да извади от устата си незапалената празна лула. – Харесва ми, че ме наричат така. Попай яде спанак, става железен и брани доброто. Аз не ям спанак, защото нямам пари. Не браня доброто, защото не мога да го срещна. Усещам студа, но нямам връхна дреха. Забравил съм си миналото, не помня на колко години съм. Знам само пътя до двете кафенета, където отивам да ги помета. Там ми дават монети. И мога да си позволя да ям. Единственото, което ме интересува е, да се върна вечерта пак тук. Защото тук имам свое място за преспиване. Навън е студено. Моето място е на входа на тунела. Елате да ви го покажа.

Той е забравил. А може би не иска да си припомня, че весел и млад в 1914 пристига от Италия. Навярно с мечтата да забогатее, навярно с мечтата да бъде щастлив. Не намерил добра работа, не създал семейство, нито деца, няма дом, няма приятели. Освен париите от станция Конститусион.

Понякога се моля да умра

Тези думи успявам да изтръгна от Мария Луисита. Една жена с побелели разбъркани коси, с мъжко сако на гърба, която се е настанила в коридорчето на женските тоалетни. Знае си годините, на петдесет и три е, тук и казват нежно Луисита и към нея се обръщат за съвет.Тя посреща новите, грижи се за тях, докато изстрадат болката. Просекиня е и каквото успее да събере го споделя с тия хора. Помни си живота, но философски ми отвръща:

– Какво да мисля за живота си, дъще? Без радост ми премина животът. Нямах късмет с баща си – пиеше много, нямах и с мъжа си, той също пиеше и ми разби дома. Три деца имахме, но по-добре да не говорим за тях. Сега съм с тия хора. Понякога и те се напиват. Понякога се сбиват. Но аз ги обичам. Защото са единственото, което имам. Влизам понякога в черква и се моля. Обяснявам на Бога защо сме лоши – защото сме винаги гладни, самотни и тъжни, и обезверени. Понякога ми се иска отдавна да съм умряла. И го моля да ми помогне да умра.

Минават хора. Дългата опашка за жетони, с които се отварят вратите на вагоните никога не пресъхва. Хората бързат – към дома си или към работата си. Погледни под касата за жетони, като ти дойде редът, читателю. Ще видиш, че там лежи дете. Защото това е най-топлото място.

–По времето на диктатурата полицаите не ги оставяха така да се търкалят навред – мърмори възрастен господин, забелязал спящото дете. – Изхвърляха ги с дебелите бастуни навън, все едно дъжд ли вали или буря бушува.

Напрягам се да разбера дали господинът само си спомня или се възмущава. Но и в двата случая това, което казва, е тъжно и жестоко.

Излиняло достойнство

Гледам небръснатото от дни лице на Рохитас, който твърди, че е бил вратар на Чакарита през 1956-57 година.

– Обичаше ме цяла Аржентина, сега никой не си спомня за мен – въздиша.

Все едно, че планината и върхът където е стоял, са се сгромолясали и е паднал тук, сам, немощен и умиращ от глад. Имал жена и дом, тя го напуснала, когато загубил работата си. Тогава загубил всичко. Казва ми, че сега за него тече „много труден икономически момент”. Обидно му е, че живее в такава мизерия. За нещастие обстоятелствата не му помагат да надживее този труден момент. Надява се, ако Бог му помогне, да стане отново човек, какъвто е бил в обществото. И никога няма да забрави момчетата от Конститусион, които са му дали хубави мигове.

Надежда ли… Не вярвам някой тук да има надежда. Частица е от нявгашното му достойнство, което не позволява пред странични люде като мен да показва колко безнадеждни са дните пред него. Единственият му приятел Матиас Алфредо Силвейра се държи за ръката му, мълчи и не отговаря на въпросите. Гледа повечe изплашено, отколкото разбиращо. Той, казват ми, играл цели пет години на стадиона в Кордоба. „Животът го е ударил много грубо” – извинява го деликатно Рубен Роман Рохитас.

Наистина никой не ги безпокои.

Но и никой не им подава ръка..

Буенос Айрес, 1986

От книгата на Здравка Димитрова

Любовно танго с Аржентина

   https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova