ЗДРАВКА ДИМИТРОВА – БОНЮ

 ДИСКРЕТНОСТ

От четири дни съм в селската ни къща. Още не е наша, но съм я избрала. С продавача се споразумяхме за цената. Той се върна да събира документите. Аз взех ключовете, започнах да почиствам. Някой чука на вратата. Поглеждам през прозореца. Няма никой. Пак си пускам музика. И пак някой чука. Явно музиката ми е силна. Повдигам мандалото на портичката. Оглеждам улицата. Чак тогава виждам седнал мъж на пейката. Не го познавам. Затова не казвам нищо. Чакам. Няма „Добър ден!”, няма „Аз съм едикойси”. Казва:

Вземаш тия лев и двайсет, отиваш ей там – сочи с пръст сладкарницата – и купуваш половинка ракия. Аз те чакам тука.

Не мисля. Сигурно защото не мога. Влизам вкъщи, свалям си престилката, оправям си грима. И тръгвам.

Вземаш гроздова. Да не ти пробутат плодова! – дочувам наставленията зад гърба си.

В сладкарницата няма никой. Само Наска. Вчера взех кафе, та тя ме заприказва. Искаше да знае от къде съм, що съм, какво ще правя тука... Та вече сме познати. Дребна, руса, синеока, с конска опашка, застегната със синкав ластик. Скокна от стола, щом скръцна вратата. Посреща ме припряно:

Е-е, доди ли? От сутринта те чакам. Разбрах, че си купуваш къща. Казват май, че си вдовица, нямаш мъж край тебе, тъй мислят жените. И деца ли нямаш?

Не смогвам нито да й отговоря, нито да подам парите. Най-после утихва. Подава ми шишето, но вече не се смее. Гледа ме учудено. Не може да изтрае и пита:

Че ти с кόго ще я пиеш таз ракия?

Сега аз се смея. Но не казвам нищо. Казвам само „Чао”. Не е от дискретност. Наистина не мога да й кажа.. Как да обясня? Ще ме помисли за незнамкакваси. Или за луда. То май си е така...

Усещам, че се сърдя. На себе си, разбира се. Какво, като му се пие? Да иде да си купи! От страх ли го направих? Да не ми се случи нещо лошо? От учтивост? Учили са ме да съм любезна с непознати. Но чак пък толкоз! От изненада. Не съм помисляла, не съм допускала, че някой може, че някой ще си позволи такова нещо. А ето че се случи.

Заповядайте! – подавам му шишето.

Оглежда го, отваря го, подушва го, изпробва го доволен. Изправя се и тръгва.

Почакайте! Не казахте едно „Мерси”!

– „Мерси” ли? Точно тъй. Бях сигурен, че ти ще свършиш работа. На тебе ще дадат, без да се сетят за кого е...Ха-ха-ха.

Аз не разбирам нещо...

Нищо не разбираш. Аз при Наса имам дъ-ъ-лга сметка. Отида ли с пари, хем ще ми ги вземе, хем няма да ми даде нищо. А сега ще пийна. С голям кеф. Наздраве!

Сконфузих се, почувствах се неловко. Помогнах да измами продавачката. Обърнах се и влязох в двора. Той се спусна по уличката ни надолу – три къщи отляво, две отдясно. Тогава чух:

–„Мерси” не знам да казвам. Ама утре ще ти окося ясака.

Така се запознахме с Боню. Син на кака Виша. Мъж на Златка.

 

СИЛНАТА РАКИЯ

Чувам, че пак се чука на вратата. И пак с камък. Защото пак ми свири транзисторът. И пак е Боню. Не мога да изляза. Отварям прозореца:

Какво има Бончо?

Абе, да ми дадеш едно лимонадено шише от онази, силната ракия, дето я държиш за разтривки. Шейсет и пет градуса! О-о-у? Отрова!

Ще ти дам. Кой е болен? Кака Виша ли? Златка ли?

Докато питам съм напълнила шишето.

Дигни мандалото. Ела до прозореца. Бъркам мармелад да не загори.. Ще ти подам шишето.

За пари не отварям дума. Какво да го правя тоз първак? Ей ги тук няколко бутилки. Наистина отрова. Нека се лекуват.

Бончо си тръгва с ракията, пак не казва „Мерси”. Но и нищо не обещава. Нямам време да мисля за него. Мармеладът добива копринен блясък, лопатката оставя по дъното на тавата чиста следа. Време е за бурканите. Сложила съм ги на печката да стоят топли. Наблизо са капачките и затварачката. Не свалям тавата от печката. Намалявам огъня. Изваждам само по-едрите главни.

Една, две, три... Броя лъжиците, докато пълня бурканите. Стигам до двайсет, стигам до ръба. Затварям бързичко. Обръщам буркана с капачката надолу върху дървената маса... Двайсет и три, двайсет и четири... Броя бурканите от днес. Измивам съдовете и тавите, измивам подовете, измивам себе си. Имаме винаги топла вода. Слушалката на душа облива като проливен дъжд и ми създава пълен комфорт. Отново зазорява. Няма нужда да гледам часовника. Лягам си. След няколко часа ще бера ягоди и до следващото зазоряване ще ги сваря на конфитюр.

Залисана в къщи и в градината, не виждам кой отива, кой се връща от мегдана. На трийсетина крачки ми е, но нямам време да го губя по разходки. Днес ще спра за малко. Ще напълня една купа с ягоди и ще отида да погледна болните. Да настинат посред юни...

Софиянке-е-е.

Златка е. Познавам дори, че е сърдита. Тя вече повдига мандалото и влиза в двора. Каня я вътре. Знам, че обича да постои с мене, да сърбаме горещото кафе и да се смеем. Сега се колебае.

Кой е болен? Какво ви става? Аз тъкмо тръгвах да ви видя. Боню оня ден разправя...

И тримата сме болни. Той от пиянство, а ний с майката му от нерви. Защо си му дала ракия?

За разтривка, поиска мъничко шишенце.

Мъничко! Три дена езика си преплита. Дорде не я изпи до капчица, не спря. Три дена работа не е похващал. И още три ще спи. Ама аз за друго. Мармелад си правила. От какво го прави, ка? От кумбулки? Да ме научиш.

Подавам й буркан:

Пробвайте го първо.

Ето го след малко, пиян и откровен до мозъка на костите, което значи псува каквото му попадне пред очите, отдолу се задава Боню. Аз плевя цветята. Оградата ни е от лека мрежа и няма как да не ме види. Присяда на белия ни камък до портичката, поглежда ме в очите:

Будала! Будала си ти, комшийке! Тъз силната ракия, като й седнах с водичка, разреждам си и пия, разреждам си... разкош! То стана две кила, да знаеш... Ти сега какво правиш?

Оправям си цветята.

Цветя! Не стават за мезе.

Вярно, не стават. Но си мълча. Обръщам гръб. Защото се боя, че ще поиска още пиене. А после Златка има да се сърди.

 

 

ЦАКАТА

Наближаваше Гергьовден. Попитахме тук-там из селото кой ще коли и ще продава ли агнешко. И най-добрите ни приятели не можеха да предложат друго, освен покана за обяд. Разбира се, отказахме. Първо, защото те ще имат гости. И второ, защото и ние щяхме да си имаме гости. Искахме да си опечем целичко. Като настоящи селяни. Децата ни, внуците ни се канеха да дойдат. Мъжът ми – техният баща, – е Георги, мислех, че го знаете.

Четиристотин километра от столицата. Добър начин човек да се почувства в отпуск. По този повод бяхме настоятелни и от дом на дом стигнахме до обора на Цвятко. Показа ни мъжките козлета, избрахме си нашето. Обеща да звънне, когато е готово.

Дразнеше ме само избуялата трева пред къщата. За радост, ето го, отдолу идва Бончо.

Хайде да ни окосиш тревата – посочвам му тревния „тротоар” покрай асфалта. Обяснявам защо ни е важно. Той дори не поглежда. Върви спокойничко, аз подтичвам подире му.

Моля те, бе Бончо, няма и половин час косене, бе...

Запразнил е вече. Не му се работи. Зави към площада. Влязох да си гледам работата. Но едното ми око бе все на пътя. Може пък да смекча сърцето му... Какво? Та аз си имам начин!

Ходил за цигари. Оставям го да се отдалечи надолу. И викам:

Щях да платя със силната ракия. Но щом не искаш...

Не вярвах, че съм го убедила. И скоро го забравих. Скъпи гости чакаме! Тръгнах на проверка: сапуните са нови, кърпите са прани, хавлии и завивки чакат в гардероба, в единия контакт съм включила ароматизатор. Дъх на ванилия, като у дома в София. Да го махам бързо! В градината разпръскват сладкия си аромат зюмбюли, петунии и карамфили, разцъфтели са лалета, нарциси, божури, напъпили са рози! Но я, какво ли чувам? „Хъ-ърт, хъ-ърт, хъ-ърт. Изскочих на оградата. Беше Бончо. Окосил тревата. И тръгваше надолу с коса на рамо.

Наоколо ухаеше на пролетна ливада...

Здравка Димитрова

   https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova