Из книгата на проф. дфн Симеон Янев „Биографии на отрепки“, София, 2013г.

ХХІV

На другия ден, след като бяха се разделили с Елиас, вечерта, вече по тъмно Петканов, натоварен с провизии, завъртя ключа на сиво-синята мукавена врата с до болка познатия кадуцей и като премина през мрачното коридорче, завари стареца по пижама в трескаво състояние. Не лежеше както обикновено напоследък с лице към стената, а бе седнал в леглото с някакъв разтворен бележник върху коленете, който той с въздишка остави при влизането на Петканов.

- Цяла нощ вчера и днес от сутринта се опитвам да запиша една моя идея – поясни, като хвана погледа на Петканов върху бележника. – Обясних си нещо много важно, но ми е трудно да го предам с малко думи... с точни думи...

Той съжалително погледна отпуснатите си ръце.

- Но ще се опитам да Ви го разкажа, г-н Петканов. Макар че то също не е лесно.

Петканов се опита да го успокои – и утре е ден, нека сега вечеря – носел му нещо за хапване, пък утре ще наминел преди работа...

- Не, не! – възпротиви се енергично болният . – Повече от храната имам нужда да говоря. Изслушайте ме сега; важно е.

И като му посочи единствената табуретка в стаята, облегна се нервно на таблата на леглото, докато с привично екзалтирания си глас започна така:

- Да Ви кажа направо – на времето с Вас сбъркахме, г-н Петканов. Нашата Академия май не си свърши работата. Нали трябваше да решим фундаменталния въпрос – предназначението на човека. Но изглежда поехме грешния път; разделихме неделимото, накъсахме проблема, говорихме за паметта, за дълга, за митовете и митоборството. И за още толкова други частни неща. Сбъркахме постановката още в самото начало. Поставихме колата пред коня, както казва Вашият народ.

Но така са сбърквали и всички преди нас, които са си задавали тоя проклет въпрос. Струва ми се – не, вярвам го! – правилният въпрос не е какво е предназначението на човека, а за какво му е било на Бога да създава човека. Казано по вашему: за какво й е притрябвало на природата да създава човека? Тоест какво е той от гледна точка на вечността според това, което знаем за него?

Нека не ни интересува кой точно и как го е създал. Нека приемем, че не Бог и не Вселенският разум са негови създатели, и дори не еволюцията – въодушеви се той. – И ако изобщо не се интересуваме кой и кога, и даже не с цел или без цел го е създавал, тогава първо трябва да се попитаме какво е човекът. Но не в разните му там философски смисли, които неизбежно, търсейки отговора, пак ще допрат до предназначението му, а в най-общия смисъл – как изглежда човекът сам за себе си?

Как изглежда не в очите на Всемогъщия си създател, нито на Вселенския разум, нито на Вселенската еволюция, нито на всичко, каквото и да е, което може да го го е създало? Как изглежда той в собствените си очи на крайно същество, залутано в безкрайността със своето съзнание?

И какво ще си отговорите тогава, г-н Петканов, с писателската си интуиция? Жалко, че го няма между нас г-н Софрониев да го попитаме същото с неговата научна интуиция, той много би ни помогнал. А като не можем да разчитаме на него, чуйте мен.

Той се опита да се изправи, повдигна се на лакти, но само увисна на тях.

- Няма да Ви мъча, г-н Петканов. Казвам направо: както и да го погледнем, откъдето и да го гледаме, едно е сигурно: ще видим човека несъвършен, сиреч незавършен.

Ако е нечий проект – някой не си е завършил проекта.

Ако е плод на еволюцията – нещата са още по-тъжни. Виждаме го за 5000-6000 години постигнал необикновено много в проникването на световните тайни, но по отношение на „онова в мен”, което вашият Кант съизмерва със звездното небе, не изглежда ли дори отстъпил от първичното, което е притежавал в библейските времена? Определено, определено, мисля си. А това е главното свидетелство, че веднъж създаден, у него са заложени различни възможности, докато Създателят се е оттеглил и отдавна само наблюдава неговите избори, включително и опитите му да влезе в контакт с Него или въобще да изключи съществуването Му.

Не съм аз авторът на тая злокобна съпоставка. Аз само я използвам, за да проверя подозрението си, че именно като незавършен проект човекът е бил нужен на Създателя си, който и да е той, за да провери някаква своя велика, нам недостъпна, но безусловно грандиозна цел.

А каква по-грандиозна цел може да има за Създателя, г-н Петканов, от тази, през очите на собственото си създание да надникне в собственото си дело? Да види величието на Вселената, която е създал, на звездите и на пространствата, на съзиданието и разрушението, на разгадаването на собствените си тайни и (дали не?) – на усъвършенстването им? Кой велик творец не би поискал да погледне на собственото си дело през очите на себеподобен?

Слушайте, г-н Петканов. Онзи, който е създал тоя необят, това величие, тая надразумна, непостижимо сложна и непостижимо проста Вселена, това съвършенство, какъвто и да е бил той и каквото и да е бил – Стихия или Разум, или и двете заедно – в името на своето съвършенство, г-н Петканов, той не би могъл да няма потребност от същество разумно, но несъвършено, което да застане пред него, а той... той да погледне през него собственото си дело.

И не само за да го вижда.

Заради още нещо, още нещо!

Страшно – не! – страховито е величието на съзиданието в космическата пустота. Но когато има още едно същество, което може да го изпита... представяте ли си какво означава това? Бог може да осезае безсмъртието си само през друго разумно същество. И тогава границите между живота и смъртта падат, г-н Петканов – това е безсмъртието. Защото само безмерното може да бъде и безсмъртно, тъй като ако умира нещо в него, по закона на безмерността в същия миг нещо трябва и да се поражда. Но са нужни две същества – какво говоря? – два субекта, не, не! – две субектни субстанции, ако не съм казал безсмислица. Но и безсмислица да съм казал, те е трябвало да бъдат достатъчно сродни и достатъчно различни, за да се постигне целта.

И Господ – нека бъде Господарят на Разума – е пожелал човека!

И човекът му е трябвал разумен и несъвършен.

Разумен – за да разбере и да го сподели.

Несъвършен – за да се възхити, да се разплаче от възторг или за да бъде вечно недоволен и неудовлетворен, за да бъде вечно търсещ.

Това е всичко, г-н Петканов.

Защото величието (а как пък не безкрайното величие!) се нуждае от прозор, през който създалият го да го обозре.

В това е, в това е причината за появата на човека. И без съмнение – неговото предназначение. В нищо друго не би могло.

Колко е просто и колко е величаво! Извънчовешко е – съвършено! Разумен и несъвършен!

Защото само от разумното, но несъвършеното може да се обозре и почувства съвършеното.

От нищо друго не би могло.

Но каквото и да допуснем и както и да наречем причината за това отклонение от природата, каквото е човекът: Висше съзнание, Космически разум, Бог, както го наричам аз и какъвто съм убеден, че съществува, ако той именно е създал човека като единствено изключение в природата, повтарям, с неговия разум, главният въпрос за самия човек е не да търси своето предназначение, а да се опита да се постави на мястото на този Висш разум, който и да е той, за да се попита каква е онази възможна цел, която се е преследвала със създаването му.

Целият трепереше от вълнение и в това вълнение погледът му улови погледът на Петканов – вероятно равнодушен - и изведнъж се прекъсна:

- Калка лашо се изразявам! – каза.- Не ми достигат думите, макар че това е езикът, на който съм мислил цял живот... Но да се опитам – извика след това в прилив на нов екстаз – да го кажа и по друг начин.

- Нека си я представим тази Сила в необятния космос сред звездите и мъртвите планети, сред светлината и черните дупки, сред природите и живите същества. Нека тръгнем от понятието, както съветва Хегел, и нека се изпълним в неговата всевластност, в проявените му и непроявени потенции, във възможната му свръхчувствителност и вероятна безчувственост, във всичко, което е.

И да се попитаме – какво?

Какво още е потребно на този Абсолют в неговата безграничност, във вседържаността му, във... в невъобразимата му абсолютност?

И тогава, г-н Петканов, на мен ми просия тая простичка, елементарна и затова фундаментална, стори ми се, мисъл. А чрез какво тази Сила, този Космически Разум, това Всеобемащо съзнание би могло да получи представа за своята абсолютност, за своята всевалидност и безграничност?

И си представих човека в неговата подобност отначало като негово огледало, замътено, плуващо в мъгли, просветващо в слънце, заливащо се в дъждове, замръзващо в лед. И виждам как в това огледалце слънцето просветва все по-силно и по-ярко и как Божието око вижда в него всичко, което Божият разум е създал.

Но какво, мислите, че е всъщност това, което вижда? А какво друго би могло да бъде освен самия Себе си. И не е ли разумното същество единствената възможност на Бога да види Себе си?

Не съм теолог, не съм философ, не съм и окултист, за какъвто Ви се представих. Но съм раздвоен, разтроен и разделен на толкова - исти, колкото е възможно да съществуват в мисленето на света. И в моята разделеност, в моята разпарцеленост ми хрумна тази простичка, елементарна, сигурно недостойна за всяко научно ухо, мисъл:

Човекът е прозорецът на Бога, на Вселенския разум го кажете (все тая) към Всемира.

А кога, в кое и кога човекът най-пълно, най-разтърсващо и най-могъщо в дадения му свят се докосва до Всемира?

Когато гледа звездите, звездното небе впрочем.

Какво излиза, г-н Петканов?

В Кьонисберг са казали по-ясно, по-силно и по-величаво всичко в една фраза и в една метафора, отколкото в цялата „ Die religion ihherhalb der bloben vernunft”, тоест „Религията в границите на самия разум”.

Казвам Ви: човекът е прозорецът на Бога към собственото Божие дело. Което сам Вие потвърждавате във Вашата книга с оная страшна мисъл на оня, който е бил отвъд нашия свят. Помните ли: „Целият закон на човешкото битие се състои само в това, човек винаги да може да се преклони пред безкрайно великото”.

А ние загубихме толкова време да разсъждаваме за предназначението на човека.

На мен това ми стига.

Изпитах радост – не, не! – възторг, а възторгът никога не лъже.

Възторгът е чувството, което изпитваме, когато човешкото в нас надмине себе си. Когато Аз съм повече от себе си. И в това „над себе си”, каквото не изпитах в цялото време на нашите разходки (макар че аз никога не съм имал такива търпеливи и умни събеседници, каквато имах във ваше лице със Софрон), повярвах.

Най-сетне повярвах, г-н Петканов, че знам какво е Човекът!

Не е ли вероятно, а още повече не е ли величествено да си представиш Бога, съзерцаващ Вселената си през Човека?

И каква по-величествена мисия може да му е дадена на Човека от това, да бъде прозорец към Всемира, значи на самия Бог, който е Всемир!

Чудя се как през целия ми дълъг живот, при всичките ми скиталчества по света, при всичките будещи страх и трепет гледки на Божия свят, който съм видял, при всичките велики книги, които съм прочел, и при всичките низости и падения човешки, които съм преживял, тази мисъл не е могла да ме осени в цялата си простота и яснота, а изплува от мъглата на съзнанието ми тук, пред този прозорец в панелното гето и при тая гледка към Витоша над него?

Ръката му сочеше прозореца, добре познатия прозорец на Петканов. А през него в една цепка между панелните вериги, дълбоко между тях се спускаше тъмновиолетовото небе на софийския залез и в него съвсем не величествено, но изящно крехка, като въздишка на Бога, прозираше Витоша с най-високия й връх – бял всъщност и искрящ в неподвижните, напоени със светлина облаци.

Очите на Петканов се овлажниха. 

  https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev