ЗДРАВКА ДИМИТРОВА – НОЩНО ДЕЖУРСТВО

Гангрената бе обхванала целия му крак, застрашаваше и другия. Но ние, пациентите от отделението, не знаехме това. Хубав мъж, женен с малко детенце, гледахме го да пристъпва покрай стената, подпрян на изтъркания от употреба бастун. Ще се привдигне след операцията, мислехме, ще го срещнем пак из този коридор. Ще бъде ли същият Иван? Страданието пречупва човека. Колко сила ще му е нужна на този четирийсетгодишен мъж, за да се върне сред хората засмян, когато едната обувка ще му бъде вече излишна?

След операцията напрежението завладя малкия ни свят. Може би се раждаше от егоистичния ни страх за нас самите. А може би го прихващахме от екипа. Седмица вече техният ден започваше и свършваше с неговата стая.

Леглото на Иван беше срещу моето от другата страна на стената. Чувах честото включване на кислородния апарат, придвижването на системата за кръвопреливане. Стенание не чувах. Иван беше корав човек. А сутринта бяха направили втора операция след ампутацията...

С настъпването на нощта ме обхвана непреодолимо безпокойство. Излязох в трапезарията, която е едва доловимо разширение на коридора. Нощният екип седеше около единствената маса: доктор Константин, сестра Мария и санитарката Анка. Тя беше изсипала в средата на масата един джоб слънчогледово семе. Протягахме ръка към купчинката, мислехме за едно и също нещо, но никой не искаше да го изрече гласно. През десет минути ту докторът, ту сестрата влизаха при Иван, когато се връщаха мълчанието натежаваше още повече. Иван се отказа от вечерята, поиска само вода. Отдавна не усещахме вкуса на слънчогледа, протягахме машинално ръце.

Наистина ли е безнадеждно?

Думите ми дойдоха вповече през тази тревожна нощ. Лекарят се обърна рязко към мен:

Кой ти е казал такова нещо? Ти защо си тук? Отивай веднага в леглото!

Нямах куража да остана сама зад стената на Иван. И не им пречех. Гневът идеше от борбата със смъртта.

Дежурната лаборантка дойде за нови кръвни проби. Носеше своите безброй епруветки. Беше наметната с халат, дрямката не беше слязла от лицето й, но очите гледаха приветливо. Маниер ли е у тези хора, отпечатък от постоянния контакт със страданието ли е, не зная, но достойнството, с което понасят несгодите на професията е неповторимо! Обработи пробите за минути. Последваха поредните разговори с Института по кръвопреливане, с шофьора на линейката. Кратката пауза след това трая до идването на новите банки с кръв. Екипът влезе при Иван, прелива през цялата нощ. През цялата нощ той губеше прелятата кръв...

Беше страшно. Беше безсмислено като самата смърт. Тези хора най-малко вярваха в чудеса, а правеха и невъзможното то да се случи! Да дадат на човека още капка кръв, още глътка въздух, още миг светлина.

Остана при мен анестезиоложката. Беше ми признала, че общата борба за живот ги сродява с болните. Но точно това прави още по-тежки последните мигове. И не се свиква с тях...

А Вие свикнахте ли доктор Константин?

Беше казал, че в началото излизал от клиниката разтърсен, вървял по улиците, без да усеща пъстротата им, гълчавата им. Не казва нищо за сега. Но видях – тази нощ очите му помръкваха все повече след всяко излизане от втора стая.

Призори чухме гласа на Иван.

Искам да живея, докторе!

Какво беше отвърнал лекарят, който гледа в очите, но вижда в душата на човека? Дали беше приласкал Иван с думи? Дали бе притиснал ръцете му в едрите си шепи и му бе преливал мъжество до финала?

Слънцето изгряваше, когато вратата на втора стая остана отворена. Без да каже нещо, без да погледне някого хирургът извървя дългия път до кабинета си.

Навън, зад белите болнични стени ранобудници разтваряха прозорци, вдишваха с упоение майската тръпка на пролетта. Навън, зад болничните стени се раждаше отново животът.

Ала нощният екип не забелязваше това.

 https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova