СИМЕОН ЯНЕВ – ФИЛОСОФЪТ И МАГЬОСНИКЪТ

Откъс от романа „Биографии на отрепки”

На фона на събитията, разиграли се в България непосредствено след 1989 година, някой си Петканов, въобразяващ си, че е писател, призван да запечата историческия миг, среща по митингите и протестите жена, която се представя за преродена халдейка от цивилизация, съществувала преди повече от 2500 години. Като приема това за особен вид маниакален флирт, Петканов иронизира жената и себе си в невъзможността на такава неравностойна връзка, но се нахъсва да свали маската й, разкривайки действителната й самоличност

Той не успява да направи това, но в поредица опити и перипетии открива странна логика в убежденията й. През съмнения за модна обсесия, за не особено интелигентен флирт, дори за лудост, в изумлението, че тя искрено си вярва, Петканов постепенно се оказва сантиментално обвързан, още повече, когато тя тайнствено изчезва. В опита да я намери отново, той попада на окултист, ясновидец, който му обещава да я разкрие и като започва с Фройд и Юнг и вмесва редица лични заключения, разкрива само собствената неудовлетвореност, раздвоеност и обърканост на самия Петканов, който вече е свикнал с анормалността си да разговаря с призраци и да ги прави герои на романи.

Между това окултистът увлича клиентът в собствените си проблеми на човек с паранормални възможности, таксуван от нормалните като шарлатанин, мошеник, но и като способен да предрича бъдещето. В една от разходките си, те се срещат с професор философ, отшелник от светския живот, който се присъединява към разговорите им, тълкуващи, по израза на окултиста, най-главния философски проблем – предназначението на човека.

Но това е само една, макар и главната – сюжетна линия на романа. В друга тече битовия и академичен (той е университетски преподавател и писател) живот на Петканов и неговото обкръжение в гротескни перипетии.

В трета линия – нощният му, творчески живот, когато е спохождан от призрак, който мъчително провокира съвестта му.

В четвърти – животът и деянията на средновековен лекар и алхимик, всеизвестният Парацелз.

В следващия – битието и терзанията на балкански интелектуалци, влезли в такт с времето си и стресирани от опасността да объркат такта.

И така нататък, и така нататък…

Книгата е сложна, полихронична, полифонична и написана на пределно ясен български език в непрекъсната игра с идиомите му, в мрежа от неизброими културни алюзии, цитати, скрити цитати и позовавания. Ако не друго, тя се заявява като един от най-обемно мислещите времето ни романи, защото, по думите на познаващ я вече критик, става дума за „ дълбоко проницателен прочит на съвременността, тъй като я измерва с несвоевременното.”

***

При една от вечерните им разходки из гетото достигнаха дълбоко дере, гъсто обрасло с дива растителност, задръстено с пластмасови, картонени и бетонни отпадъци, застояла вода и тиня, и прекършено през средата някогашно мостче от железобетон. По мостчето не можеше да се мине, дерето не можеше да се прегази и се принудиха дълго да го заобикалят, защото пътят им назад бе препречен от китайска панелна стена, цялата архитектурна красота на която бе, че на единия си край бе десетинаетажна, а на другия стъпаловидно спадаше до пет-шест.

Блокът на Софрон – посочи го Петканов. – Тук живее мой приятел, най-добрият познавач на Кант в Източните Балкани, а може би и в Западните. Искате ли да се отбием при него? Той живее в стая, която не се заключва.

Зает с преодоляването на стръмнината, Елиас не обръщаше внимание на думите на Петканов, който продължаваше:

Той е до такава степен отдаден на Кант, че дори котаракът му се казва Кант. И до такава степен живее самотно, че веднъж, когато трябвало да замине за Германия, оставил прозореца си отворен, толкова отворен, колкото котаракът да минава и да си излиза сам. Като се върнал, открил всичко на мястото си, и оттогава изобщо не заключва вратата си.

Оставил прозореца си отворен, за да се разхожда котаракът? – изгледа го недоверчиво Елиас.

Да. Той живее на партера и с едно протягане всеки може да влезе през прозореца му.

Живее на партера и не заключва вратата си? – отново попита Елиас.

Защо се учудвате? Той има само книги.

На партера, където всички минават и на влизане, и на излизане?

Да, разбира се.

Казвате, че е отдаден на Кант. С какво се прехранва?

Преподава философия. Професор е по философия. Но живее много бедно, защото издържа стари родители или пък роднини – не знам точно.

Издържа родители?

У нас това е обичайно. Пенсиите на строителите на републиката са толкова малки, че те биха вече измрели, ако не са децата им. Не знам точно. Той нищо не споделя.

Често ли се виждате? Той пие ли? – скорострелно попита Елиас.

Изобщо не пие. Всъщност, когато се е случвало все пак по мое настояване да седнем някъде, само топи устните си. Но ние не се виждаме често, виждаме се по-скоро случайно.

Да тръгваме! Има ли вероятност той да е вкъщи? – оживи се неочаквано Елиас.

Най-вероятно е там, освен ако не е в провинцията. Той също напусна Института поради това, че засегна честта на проф. Паунков в някакво предаване по телевизията. Но за разлика от мен си намери работа из новите провинциални вузчета и сега е пътуващ професор.

Веднага да тръгваме. Трябва да ме запознаете с този човек. И котарака си, казвате, е нарекъл Кант?

Но, господин Цеви, какво ви стана? Казах ви: Софрон е мой приятел от гимназиалните години – завършили сме една гимназия, една провинциална гимназия, в която всички се познавахме. Но сега рядко се виждаме. Само случайно. Когато аз бродя из гетото, понякога го срещам. И се разхождаме заедно. Половин или един час, не повече. Той е нелюдим и много малко говори с хората.

А пие ли? – повтори въпроса си Елиас с някаква странна възбуденост.

Нито капка. Но пуши. Това е човекът, който само когато спи, не пуши, ако не е измислил вече способ да припалва и в съня си.

Да вървим – извика Елиас. – Искам да ме запознаете с тоя човек.

2.

Не трябваше много да вървят; трябваше само да oбиколят блока – китайска стена, откъм другата страна. Преминаха един-два входа и спряха пред трети; обикновен вход на обикновен блок от Младостите: изпочупени пощенски кутии, претъпкани с листовки на реклами, изкъртен радиатор, списъци с длъжници за парното и тока и свастики с флумастер върху латекса. Имаше табло с домофони, но не се наложи да проверяват изправността му; желязната врата нямаше брава и зееше полуотворена. Изкачиха само пет-шест стъпала, Елиас дори не се задъха, и се изправиха пред някога боядисана в резеда врата, сякаш горяла по краищата, близана от дима.

От цигарите! – посочи бледоохрените следи Петканов. – Когато той е вкъщи, пушекът струи от цепките на вратата.

Все така неспокоен, Елиас не се впечатли от наблюдението на Петканов. Позвъниха – звук не се чу. Петканов веднага почука: отвътре никакъв признак на живот. Тогава той натисна бравата, вратата наистина се оказа отворена и влязоха в тесен и дълъг входник, слабо осветен откъм дъното.

Софронка! – извика Петканов. – Тук ли си?

Никакъв отговор. Тогава той продължи напред, следван плътно от странно обезпокоения Елиас, отвори остъклена врата, от която именно идеше светлинката, и двамата се озоваха в широка стая, дрезгаво осветена от светлината на прозореца. Петканов натисна някакъв ключ и стаята се обля с болезненожълта светлина, болезнена, защото и таванът, и стените, някога бели, сега бяха на охрени облаци. Нетърпимо миришеше на цигари и на котка, която не закъсня да се размърда на леглото; огромен жълт котарак, който само се прозина и равнодушно ги изгледа.

Елиас не забеляза нито опушените стени, нито котарака; той веднага се залепи за етажерката, която закриваше цялата странична стена, и се зарови в книгите – книги на немски, на руски, на местния и на дявол знае какви още езици. Той трескаво преглеждаше заглавията, пъхаше книгите на местата им, а бастунът с лъвската глава отскачаше и се връщаше, закачен на лакътя му, като спидометър на състезателна кола.

Видяхте ли бюрото му? – прекъсна издирванията му Петканов.

Елиас се откъсна от книгите и като паднал от небето огледа стаята. Всъщност нямаше бюро, а плот от бюро, закрепен върху два реда тухли и също затрупан с книги в пълен безпорядък, поръсени с цигарена пепел, която се местеше само от движенията им.

Къде е този човек? – трескаво попита Елиас. – Намерете ми този човек!

Но ние сме в стаята му – озадачи се Петканов. – Той сигурно ще се върне. Можем да го почакаме.

В този миг нещо прошумоля в краката им и Петканов видя Страбон, който влизаше. Помисли си, че сега пух и перушина ще литнат из стаята, защото Кант също се размърда. Нищо подобно не се случи. Страбон доближи леглото, изправи се на лапички и помириса котарака отблизо. Котаракът също се изправи така, че описа мост с гърба си, след това скочи на пода и най-спокойно се размина със Страбон.

Чудеса! Но най-голямото чудо продължаваше да бъде Елиас.

Трябва да го дочакаме! – извика той. – Но дали тук, или навън? По-добре навън. Не е много подходящо да ни завари тук, нали?

Той няма да се учуди! – поясни Петканов. – Случвало ми се е да го дочаквам тук. Но ще ми обясните ли защо сте така обезпокоен?

И чак сега Елиас като че чу въпроса му, погледна го недоумяващо и каза с глас, несравним с никой от гласовете, които Петканов бе вече чувал у него:

Нищо ли не разбирате? Той е посветен.

Гласът му бе глух и тайнствен.

Посветен в какво?

А като прие обичайния си вид, Елиас заби пръсти в брадата си, разчеса я и с козия си глас отвеща:

В истината.

В този миг се чу пронизително скърцане на врата и влезе човек по костюм, но без вратовръзка, с разкопчана яка, слаб, с жълто, изпито лице.

Софронка! – обърна се към него Петканов. – Дълбоки извинения! Минавахме оттук, нахълтахме като хуни… Това е…

Той се затрудни как да представи Елиас и само добави:

– … г-н Елиас Цеви. Мой познат, наскоро пристигнал от Израел.

Не толкова наскоро, не толкова наскоро – уточни припряно Елиас. – Но това няма значение. Извънредно се радвам, господине, че се запознавам с вас.

Назованият Софрон беше като паднал от небето. Той се огледа, сякаш не бе у дома си, и ни в клин, ни в ръкав рече:

А вие сте с кученце…

Страбон се бе изплел в краката му.

Това е Страбон – представи го възторжено Елиас. – Извънредно е интелигентен. Нещо като вашия Кант. Те вече се запознаха и, струва ми се, са очаровани един от друг.

Нито Страбон, нито Кант изглеждаха очаровани, но изпадналият в неовладима възбуда Елиас не можеше да се спре:

Както и аз. Както и ние – поправи се той, стрелкайки с поглед Петканов. – Извънредно ни е приятно! Моите почитания, г-н Софрониев, най-дълбокото ми уважение. Вие работите с Кант…

Последното не стана ясно дали е въпрос или констатация.

Занимавам се – смутено успя да каже Софрон.

Занимавате се? На немски, на руски… позволете… Впрочем г-н Петканов не ни представи… мене по-точно. Аз съм окултист, магьосник един вид, ако това не ви плаши. Правя хороскопи, гадая бъдещето, бяла и черна магия, церя души…

Последното предизвика леко сепване у Софрон, разколебан вероятно в смисъла между целя като лекувам и целя като прицелвам се… Но Елиас, разгорещен повече от всякога, не го забеляза:

Нищо рационално, нищо рационално! – разтвори ръце той в жест, среден между оправдание и обяснение. – Всичко е интуиция и ловкост, ако искате, кажете го шарлатания. Именно това е изключителното. Вие и аз, разбирате ли, трябва много да говорим! Вие за Кант. Помните ли? Около високите кули и високите метафизики винаги има много вятър (както е казвал той). А аз там, във вятъра (както си го повтарям сам), прекарвам живота си. Ако не се плашите, вие ще се учудите, но за мене тоя живот е делник. И неизбежност. И неизбежност от оня момент, когато разбрах, че вятърът е в самия мен. Ще ви разкажа, сам ще видите. Кому другиму, ако не на човек като вас, който познава така изтънко (Петканов ми каза) Критика на чистия разум, бих могъл да разкажа? Искате ли да излезем да се разходим… Не се плашете… Аз ще ви разкажа от самото начало, а вие ще ми кажете доколко е прав вашият Кант, когато е твърдял, че не е възможно да се постигне нагледно познание за „онзи” свят без частично увреждане на способността на познание в „този”. Винаги ме е стряскала мисълта за увреденото в мен. Не се плашете – то е невидимо, не е физическо. Което в младите ми години най-много плашеше и майка ми също. Защото, както ви казах, фамилията ми е Цеви…

Сабатай Цеви? – попита стреснат Софрон.

Ааа, вие и него знаете? Сабатай Цеви ми е роднина. Мой далечен чичо, но е нямал деца. Аз съм от клонката на брат му – мой прапрапрапрадед. Да излезем, г-н Софрониев. Всичко ще ви разкажа. На г-н Петканов също, макар че той е ироник и всичко неиронично му се струва мухлясало като мен. Тръгваме ли?

3.

Всичко това стана за минути, в които сякаш треска тресеше стареца. Софрон отначало стреснат, сега се засуети, заопипва джобовете на сакото си, на панталона, извади цигарен пакет, той се оказа празен, смачка го и го остави на импровизираното си бюро. Тогава посегна към възглавницата, на която се бе настанил невъзмутимият Кант, отмести го и под нея намери друг, от който веднага извади цигара, а поднесе пакета на Елиас. И Елиас взе цигара и след миг и двамата засмукаха така страстно, че и бузите им хлътнаха.

Петканов не можеше да повярва на очите си – пълният въздържател Елиас!

Чудеса!

А като изпусна дим през носа си, сякаш цял живот бе пушил, старикът още повече се въодушеви:

Този Сабатай Цеви и аз след него няколко века – представяте ли си? Ние сме били белязаните. Но вие ще ме разберете. Защо ми се струва – четох го някога в Израел, – че Кант в младите си години също е бил на кръстопътя, когато е усетил вятъра около високите кули и метафизики. И се е качвал там – на високото. И май оттам за пръв път е видял и звездите и усетил онова в себе си, което разпъва гърдите. Правилно ли разсъждавам, г-н Софрониев?

А Софрон, обвит в дим, кимна с глава и каза:

Повече да, отколкото не.

Така си и знаех – избухна възторжено старецът. – Вие ще ме разберете. Защото как иначе може да бъде разбрано предназначението на човека, ако не застанеш на оня кръстопът, на който се застава не по своя воля? Аз бях качен. Ще ви разкажа, ще ви разкажа… Но когато застанах там не по своя воля (не по своя воля, както ще видите), съм погледнал не в посоката, в която е гледал Кант, а в обратната. И знаете ли кого видях там?

Очите му бяха разширени и изпъкнали от някакво вътрешно напрежение, непонятно за Петканов.

Парацелз! – извика той с яростно тържество. – И веднага го познах!

Двамата през гъстия дим се изгледаха изненадани.

Вие ще ме разберете! – продължаваше въодушевено старчето. – Аз съм сигурен. Не е възможно човек, който познава Кант, да не разбере Парацелз.

Петканов видя как веждите на Софрон леко се повдигнаха и понечи да вземе думата, но поривът му мигом се удави в словесния порой на старчето.

Не ме мислите за луд, нали? Впрочем сам преценете. Но аз се радвам. Толкова се радвам, защото вие ще ме разберете. Нали не мислите, че са несъвместими… искам да кажа блестящият рационализъм и блестящата интуиция, както не са несъвместими нищетата и високото знание, каквито ги виждам при вас.

Очите му зашариха по етажерката.

Софрон Софрониев несъмнено сте вие. Това са вашите книги; аз ще ги прочета. Впрочем вече съм ги чел. Вече ви прочетох, като влязох в стаята ви. Аз съм възхитен! – възпламени се той отново. – Вие сте им разказали играта, както се изразяват у вас, по начин, който те никога няма да проумеят… Кант и нищетата, разбира се, не са рецептата, която състезателните коне могат да проумеят; те я виждат като поражение и така са ви оставили на мира.

Аз съм възхитен! Вие сте ги побъркали и те са ви отписали. Оставили са ви на мира… от техните боричкания, кърви, кариери, флиртове с властта и с фондациите, пози в телевизиите, вестниците, радиата и кръчмите. На мира са ви оставили от техните симпозиуми, колоквиуми, конгреси. Отписали са ви от тяхната световна наука.

А какво виждам тук? – извика той отново и като се извърна към стената – етажерка, трескаво пак заотмята дебелите томове.

Виждам целия Кант… Кант на немски до преводите на Торбов на вашия език. Руският шесттомник. До вашите книги… Прекрасно, прекрасно… Но какво стана с Aufklärung, господин Софрониев? Какво направи от човека Aufklärung, демек Просвещението, както казвате вие? Не питам за човека, а от човека? Знам: цялата ни цивилизация днес с всичките си технологии, с целия комфорт, който ни даде, идва от него, но защо се твърди, че човекът е болен и че най-доброто му лечение било да се отпуснат докрай поводите на скептицизма, защото дъното на скептицизма не могло да бъде друго освен… възвръщане към човечността?

И той се прекъсна и натрапчиво (защото тикна лицето си почти в лицето на обвития си в дим събеседник) зачака отговор на съдбовните като че за цялото човечество въпроси. А макар и през дима Петканов видя, че и изражението на Софрон в миг доби обезпокоен вид и го чу на свой ред да казва:

Имате предвид Плеснер?

Лицето на Елиас изрази изненада, каквато и дете не можеше да изрази.

Не знаех, че имам предвид Плеснер – каза той внезапно с козия си глас.

Вие говорите по Плеснер – настоя с несвойствена твърдост Софрон.

Ако идеята, че човечеството трябва да стигне до дъното на злото, за да започне да си възвръща добродетелността, е негова, тогава нека говоря и по някого си Плеснер. Макар че всъщност този, от чието име говоря, е някой си Цеви – магьосник, окултист и еклектик по-скоро. Апропо, понеже сме в деня на запознанството си, г-н Софрониев, има ли по-добър случай от този, да ви се представя по-пълно, отколкото това го правят брадата, бастунът и кипито ми. Забележете носа ми, за да знаете с кого си имате работа. А в допълнение нека ви кажа, че без да съм философ, съм любител на философията, така че ще ми бъде извънредно приятно да говоря с вас винаги и по много въпроси. Затова и не се чувстваите задължен да ми отговаряте сега. Ако се виждаме (в което съм повече от сигурен) многократно, ще ги разискваме, но… видяхте ли носа ми?

Петканов взе това за един от скечовете на бъбривеца, но за негова изненада Софрон съвсем внимателно разгледа носа му.

Прекрасен семитски нос! – заключи той без патос.

Прозорлив сте, както и очаквах – възвести доволен Елиас. – Ако сега ме и поканите да седна, ще направите най-доброто, от което имам нужда.

Софрон се засуети за стол, а Петканов чак сега видя, че в стаята всъщност имаше само един стол.

Нали щяхме да излизаме – обади се той. – Да се разхождаме и да слушаме г-н Цеви…

Да излезем, разбира се – подкрепи го веднага съобразителният Елиас. – Ох, как се радвам, че се запознавам с вас. Вие сте първият специалист по Кант, с когото се запознавам.

Излязоха в индианска нишка, понеже и дългият коридор от едната страна се оказа запълнен с книги. Софрон бе последен в нишката и остави открехната вратата, колкото да мине една котка. Но докато Страбон последва господаря си, Кант невъзмутимо скочи пак в леглото и доволен ги изгледа, докато се изнизваха от стаят. *** *** ***

1.

А на небето вече бе просиял, наклонен на дъжд, ярък полумесец, залепен като изрязан точно посред плявата на Кумовата слама, сякаш тя самата от небосклон до небосклон се излъчваше от него. Едва поели по алейката, по която и бяха дошли, въодушевеният г-н Цеви мина между тях, хласна бастуна на лакътя си и провря ръце под мишниците им, малко стряскащо за Софрон, който нямаше понятие от навиците му, и вече нормално за Петканов.

Сега – най-важното! – обяви той, като се притисна в лактите им. – Ще ви разкрия паметен момент от живота си. Ключов! И като завъртим ключа, ще видите целия ми живот.

Изведнъж ги пусна, изостана на крачка след тях и докато те се спряха и извърнаха към него, разпери ръце срещу им като екскурзовод пред туристи и започна така:

Представете си засега малък балкански град на голяма река – нека бъде Дунав. Представете си перон на гара, тълпа пътници, а времето е трийсетте (краят на трийсетте) години на най-славния век в човешката история, предопределен да го живеем… На перона жена и дете – момче на 8-9 години с къси панталонки, с кръстосани презрамки, с лятно леко палто от същия на панталонките плат и до него жената – майка му, естествено – с дълга до глезените рокля, с буфан ръкави, с шапка с воалетка. Детето рижо, майката червенокоса – евреи, разбира се!

За яснота – градът е Русе, а влакът тръгва за София, майката изпраща детето при роднини (историята не е запомнила повода – жалко!) и то ще пътува само – за първи път в живота си – и сега, макар че от дни му е обяснявано как да пътува, как да се държи, как на гарата там да познае вуйчо си, пак му се повтаря, повтаря… После майката вмъква пръсти във външното джобче на палтенцето му, измъква оттам късчето билет – детски половин билет, керемиденочервен, мукавен и на него изписано Русе – София, с номера на влака, с датата на гърба, вдълбана от апарата на касиера.

Тук е билетът ти. Не го вади, да не го загубиш!

Сега вижте – разтвори още по-широко ръце екскурзоводът – момчето се качва, намира мястото си, прозорецът е отворен, майка му отдолу го гледа неспокойна, като да го изпраща на околосветско пътешествие.

А локомотивът пуфти, бълва пара и дим, от гаровото здание излиза важният човек с червената шапка.

Тръгваме, най-после наистина тръгваме!

Майката маха и момчето маха.

2.

Господа, пътували ли сте сами като деца? – прекъсна изведнъж екскурзоводът равния си разказ, сякаш това щеше да има някакво значение.

Господата се спогледаха стреснато и Петканов го напуши смях, защото нито той, нито Софрон биха могли да пътуват някъде сами в детството си и двамата бяха от забутани следвоенни селца, от които децата пътуваха само ако са болни и естествено – не сами.

Впрочем вие и двамата като деца сте били с добър имунитет – отговори си сам разказвачът с козия си дискант, сякаш че – какво сякаш че? – беше прочел мисълта му.

Но да не се отдаваме на прозренията си! – премина той пак в деловия си тон. – Важното е, че вече пътуваме: радост, слънце, през прозореца полета, пълни с работещ, трудов народ – от хоризонт до хоризонт. Жътва е. А когато наближаваме най-голямата гара на Балканския полуостров, притъмнява и палят осветлението. Имате ли представа, господа, с какво се поддържаше осветлението на влаковете с паровозите? Аз съм забравил. Но беше някаква особена мижава, дрезгава светлина в сгъстяващия се здрач – нея добре я помня! – въодушеви се поредно той.

И все така въодушевен и някак тайнствен, продължи:

Точно тогава в коридора посред бъбренето на правостоящите ясно се чу: „Всички билети, моля!”

Софрон и Петканов срещнаха погледите си над носа му. И на единия, и на другия в очите се четеше недоумение; разказът ставаше хем личен, хем мелодраматичен.

Представяте ли си, господа? Моят билет го нямаше…

И старият ги изгледа последователно, последователно учуден, че поразителното съобщение не бе поразило нито единия, нито другия.

Той изведнъж ги пусна и разпери ръце в отчаяние към Месеца, вече излязъл от Кумовата слама, все така наклонен, сякаш надаващ ухо на разговора им и някак учуден, че те не са учудени.

Но вие не разбирате за какво става дума? – извика екскурзоводът с отчаян глас и веднага го смени: – Но да, да… вие сте съвършено прави! Двама учени мъже, единият зает с книгата на живота си и редом с това с Гьоте, с двамата Ман, Музил, Брох и разните му там Борхеси, а другият – със своя Кант. Вие не сте длъжни да разбирате, не ви обвинявам.

От отчаяно заплашителен, гласът му отново се сниши в умолителен:

Но за мен това е екзистенциален проблем, господа! – Споделям ви най-важния момент в живота си. Защото аз съм това, което съм, благодарение на оня глас, който тогава в полуздрача на вагона извика: „Всички билети, моля.”

Петканов очакваше вечния театър, а Софрон не очакваше нищо, защото не знаеше какво да очаква. Но и двамата изглеждаха достатъчно изумени, за да го забележи дори развълнуваният Елиас.

Работата е в следното – заобяснява той. – Говоря за тогава – преди повече от шестдесет години. Докато кондукторът отваря вратата на купето, за да поиска билетите ни, аз обърнах всичките си джобове и разтворих дори закуската си.

Нищо!

И тогава кондукторът влезе.

И тогава машинално, целият схванат от страх, аз откъсвам парченце от хартията, с която майка ми е загънала закуската – една грапава, бледосива, влакнеста бакалска хартия, каквито употребяваха преди повече от шейсет години да ви загъват сиренцето…

И пред очите на цялото купе кондукторът взема късчето и… го перфорира.

И после пред очите на цялото купе ми го връща.

Вижте, вижте – сега си излиза!

Петканов и Софрон гледаха сцената като на живо, сякаш хипнотизирани.

Разбирате ли, господа? – стресна ги внезапно той. – Когато си излезе, аз разгледах пак хартийката. Дупчиците от кондукторските клещи ясно личаха. Тогава се уплаших, че другите от купето ще открият измамата и скрих хартийката.

Никой не ме гледаше укорително. Когато всички в купето задрямаха, аз разтворих закуската и много предпазливо наложих на скъсания край парченцето. Съвпадаше идеално.

Открили сте хипнотизаторските си способности! – констатира Софрон, като че изненадан от прозрението си.

А старият го изгледа, също изненадан:

Малко избързвате, г-н Софрониев. Ще разрешите ли да продължа?

Софрон се сконфузи, жегнат от иронията, а леко сконфузен (не според характера си) като че бе и самият Елиас.

И пак продължи с тон на безпристрастен екскурзовод:

Да видим сега момчето, вече върнало се вкъщи. Естествено, разпитват го: как беше, какво беше? После любопитните от семейството се пръсват и остава майката:

Елис, какво не каза?

Както винаги, тя подушва скритото.

И малкият закононарушител си признава.

Всичко!

С вълнение, сякаш отново се случва.

От игла до конец!

И тогава вижда майка си, цялата трепереща.

Трепереща, тя пита запазил ли е хартийките. Той й ги подава. Тя налага скъсаното на мястото му, разглежда дупките от клещите, изпуска хартията и с две ръце се хваща за главата.

Това не е истина! Ти си сънувал, Елис. Забрави го! Никога вече да не правиш това. По-добре да те глобят.

Тресе се. Хваща с ръцете си неговите. Плаче.

Никога повече да не правиш това! Това е проклятието на Сабатай! Заклевам те! Заклет си! От майка си!

3.

Бях чувал вкъщи неведнъж – продължи, като пъхна отново ръце под мишниците им старчето – да се споменава името Сабатай – Саби Месията. Саби – Сабатай, господа, бе част от нашия домашен фолклор. „Веднага престани да се правиш на Саби!” – бе забраната, която в семейството ни означаваше: „Веднага престани с тия маймунджилъци…”

Ако не престанеш, следва неподобаващо строго наказание. Сякаш си направил кой знае какво! Можеше да последва и шамарче, а от шамарчето да цъфне и някоя още по-тежка забрана – да не излизаш на улицата при децата, да не те водят на сладкарница, да не ти позволят да отидеш на кино. Без да знам кой точно е Саби (и без да се интересувам впрочем), аз бях разбрал с детския си усет, че това е онзи, който е злепоставил рода, грешникът, когото Бог е наказал, както научих по-късно – според едни, и когото е възвисил – според други.

И той им даде следните сведения за Сабатай Цеви, негов прапрапрачичо.

4.

Този Сабатай бил роден триста и повече години преди годините на неговото детство и повече от двеста, след като техният род, изгонен от Испания, се спасил, запокитен чак на другия край на Средиземно море, на Малоазийския бряг, в Отоманската империя. Дядо му и баща му, деди и бащи на много деца, били почитани като предприемчиви и умни; бързо се съвзели след бягството от Испания посредством търговия с кожи. Той е бил син (или внук) на търговец на кожи, но както може да се очаква от черна овца, търговията не го интересувала, от дете правел впечатление с други способности – много музикален, свирел и пеел, и събирал край себе си тълпи слушатели.

Понякога бил много общителен, а друг път – крайно затворен, изоставял инструментите, напускал приятелите и се отдавал на разни гадания за себе си и за света. Тогава се виждал като божи избраник, пратен бил да спасява света, както било предсказано в Кабалата, на което, разбира се, никой не му вярвал. Така че мнението на хората за него било разделено между едни, които го възнасяли като голям музикант и певец, и други, които го смятали за абдал, както викали в Турция на глупците.

Понеже продължавал да твърди, че е месия, накрая бил изгонен от града, скитал в империята от Солун до Цариград и от Йерусалим до Кайро и почти навсякъде бил изгонван, докато накрая срещнал Натан от Газа, също пророк, който проповядвал идването на месията и който го познал в негово лице.

Като пропътувал с откровението на Натан през много градове, той се върнал в Смирна като признат месия, предизвикал небивал религиозен екстаз, направил много чудеса, разгадал много знамения и така опровергал старата максима, че не можеш да бъдеш пророк в родния си град. Тогава се отправил повторно за Цариград, но турските улеми, стреснати от нарастващата му известност, решили да я използват за своята религия – арестували го, насилили го да приеме исляма и го пуснали сетне да печели нови правоверни.

Десет години той живял като правоверен, без да прекъсва верността си към юдаизма и към Кабалата, в името на която сега тайно проповядвал. Накрая умрял в Скопие, във вашите земи, а веднага след смъртта му плъзнал слух, че не бил умрял, а че се възнесъл на небето, помирявайки Мойсей с Мохамед.

Такава е накратко историята на този прокълнат човек, който разбунил еврейството – заключи той – и който бил боготворен от едни и охулван от други. Съвсем определено той имал необикновени способности, с които предизвиквал в еднаква степен ту огромна любов, за да тръгнат след него тълпите, ту дива омраза, за да го гонят с камъни… Родът ни обаче, както казах, бил род на почитани търговци и приел това като проклятие, защото такъв се оказал в края на краищата животът на Сабатай – нищо не създал, а себе си погубил. Обаче в историята на Кабалата той е голямо име, свързано с нея завинаги.

Как при такава съдба да не се чуди човек на старото пророчество, че където е текло, пак ще тече както богатството, така и лудостта! След него в рода ни – завърши г-н Цеви минорно – покрай множеството търговци, финансисти и бижутери периодично се е явявал и по някой такъв проповедник, ако не месия и пророк, гадател и лечител, който приключвал живота си като просяк и засилвал в добрите семейства страха от възобновяването на проклятието.

И като промени пак внезапно тембъра на гласа си, г-н Цеви изврещя в своя дискант:

Засега съм последният!

Над Младостите вече сребрееше дълбока лятна нощ; прозорците на китайската стена един след друг гаснеха.

Това е началото на историята на мага и шарлатанина Елиас Цеви, господа – приключи той с нормалния си глас. – Дали е било възможно при такова начало тя да не се случи? Не знам. Но вие вече знаете как се става магьосник и шарлатанин.

И като се изсмя с дяволския си смях, пресегна се и взе на гърдите си мотаещия се в краката му Страбон. Страбон прехвърли краче през рамото му, сякаш го прегръщаше.

Тръгнаха си така прегърнати.

5.

Дълбоки извинения, Софронка, ако ти досадих с тоя налудничав старец – каза Петканов, когато магът се отдалечи.

А като смукна дим, та страните му хлътнаха, Софрон го изпусна с наслада както през устата, така и през носа – и някак замислено каза:

Той не е нито налудничав, нито луд. Чел е ранния Кант и познава късния Плеснер, когото не познават повечето от разните ми колеги.

Петканов остана изненадан от това заключение, но понеже не бе чел ранния Кант и нищо от Плеснер, замълча.

Така се разделиха в оная нощ, когато г-н Цеви им се изповяда как е открил паранормалното в себе си като момче, за да стане, когато порасне, магьосник.

 https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev