МАРИЯ АТЛИМАН – БЯЛАТА РИЗА НА ГЕРДЖИКА

 ЗАЩО СА МИ ДВЕ КУЧЕТА

Една приятелка си измисли за Фейсбук името „Бързината на разума”. Завиждам ѝ. Моят разум е изключително бавен. Особено, когато се налага да даде светкавичен отговор. Обикновено подходящите думи пристигат на моята гара с такова закъснение, че е абсолютно невъзможно да настигна опонента си.

Та на въпроса „Защо са ти две кучета?!” (А то е същото като да ме попита някой „Защо са ти две деца?!”) не можах да отговоря адекватно.

А жената щеше да се замисли. И може би - да ме разбере. Очите ѝ бяха тъмносини, красиви.

Трябваше да ѝ кажа... Защото кучетата обичат. Безрезервно, защото наистина са верни.

До гроб.

Защото веднъж дали сърцето си, никога не си го искат обратно.

Защото няма да ти се усмихват лицемерно, няма да те излъжат, няма да те обидят, няма да те предадат, няма да ти се подиграят, няма да ти забият нож в гърба и няма да ти откраднат нито парите, нито доверието, нито вещите, нито бизнеса, нито съпруга, нито децата ти.

Защото може да съм...

неуспешна...

не във форма...

невесела...

негримирана...

необлечена...

невзрачна...

неотслабнала...

невчесана...

невъзможна...

А кучето ме обича,

както ме е обичало вчера.

И както ще ме обича утре.

 

 

БЯЛАТА РИЗА НА ГЕРДЖИКА

                                             Посвещавам на прадядо ми

                                                   Михаил Герджиков,

                                                 един от ръководителите на

                                      Илинденско-преображенското въстание

                                           в Тракия и Македония през 1903 г.

Гората свети ярка и жълта. Клоните кътат зелените си листа. Оскъдни съвсем, не могат да ни прикриват добре. Поне храсталаци колкото щеш. С Перо сме застанали зад два от най-широките.

Къщата, дето живее Герджика, е като нарисувана. Огряна от слънцето, точно срещу гората. Дворът е малък, оградата – телена, цветята – ниски. И желязната портичка, и входната врата са ни на мушката. Излезе ли – стреляме. И Перо, и аз. За да не се знае чий куршум го е стигнал.

Макар че… разправят… още млад като бил Герджика и чета тръгнал да води, майка му занесла негова риза, бяла риза, в черквата, да я освети попа. И от това ли, от друго ли, ама него куршум не го е ловял, ни във въстанието, ни през войните, раняван даже не е бил…

Мълчим с Перо. От инат, не от друго. Не искаме да се издаваме, ако и да сме сигурни, че едно и също премазва раменете ни. Ей там, зад врата. Стои и притиска. Не си усещаш сърцето. Или започва да пулсира в черепа ти. Реже стомаха. Подгъва коленете. Кратко, ама и срамно име – Страх.

Защото ни Перо, ни аз бяхме убивали.

Човек.

А този Герджик…

Виждали го бяхме. На снимка. Знаехме кой е и в колко сражения е оцелял, и не само оцелял, а командвал подчинени, планирал, разпореждал, водил хората си, въстание вдигал, във войните участвал…

В битката е така. Имаш враг. Или ти – него, или той – тебе.

А ние, сега…

Скрити в храстите. Дебнем. Не е лов това. Живо убийство.

Защо пратиха нас? Защото сме най-младите?

Перо помръдва до мене.

Есента като змия хапе в сянката. И аз си пооправям пистолета на кръста…

Тежката кафява врата се отваря!

Не, не е той.

Пак на тия години човек, с мека шапка и тъмно палто, с брада обаче черна, не побеляла като на Герджика. Гостенин някакъв. И зад него…

Ето го!

Не…

Държи дете! Две-три годишно, светла косица, кръгло лице… внучка му, чува ли бяхме, че дъщеря му и тя имала женско…

Стоят пред вратата. Говорят си. Домакинът и гостът. Детето си седи доверчиво в лакътя на дядо си, нищо не им отбира от приказките, ама си кротува, прегърнало с дясната си ръчица врата на белобрадия…

Пистолетът е за точно око и хладен ум, а ние, с Перо… и той не посмява да натисне спусъка, току виж сме утрепали детенцето…

Ама и дядо му да уцелим… да падне с него на земята… кръв да пролеем пред малката…

Не го казвам, дори не си го представям. Тя, тая картина… удря ме отведнъж, разлюлява ме, разтреперва ръката ми…

Хукваме с Перо назад из гората… тичаме… разравяме дълбоката шума… дъх на гнили листа ни блъска в лицата… тичаме измежду тъмните дървета… препъваме се в собствените си крака… тук долчинка, там баирче… тичаме… най-сетне излизаме от гората… и хващаме в две различни посоки, кой накъдето му видят очите…

Ето това го разказах аз в кръчмата. Е, не чак така подредено, но го разказах. Перо само кимаше. Разказах го на господин Герджиков. Бай Мишел – така настоя да го наричаме. Знаехме, че наминава да види приятели в тази пивница и дойдохме да си признаем. Как го дебнахме, за да му вземем живота. И как детето в ръцете му ни преобърна. И двамата. Перо все така само кимаше. А бай Мишел ме изслуша замислено. Погледна ме иззад побелелите вежди и над сребърната брада се мярна усмивка. Толкова лека, колкото леко бяха се притворили клепачите му, когато каза, че вече ни е простил.

 https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-3…/1010-mariya-atliman