АНА БЛАНДИАНА – КОЛКО МНОГО КРИЛЕ СЪМ ЗАБОЛА ПО СЕБЕ СИ...

Още преди три десетилетия – в апогея на “Златната епоха Чаушеску”- АНА БЛАНДИАНА /род.1942/ заяви, че не може повече да търпи насилието, унижението, лъжат, че “единственият и дълг – висш екзистенциален – е да говори само истината“.

И остана вярна на този дълг,

дори когато това бе изключително трудно.

Престанаха да я печатат, уволниха я, беше принудена да напусне работата и дома си в Букурещ да живее в село Комана, край Гюргево, Южна Румъния. Но заедно с поета Мирча Динеску /род.1950/ и учителката от Клуж, Дойна Корня, тя бе един от светилниците в дългата и сякаш безкрайна нощ, спуснала се над многострадалната ни северна съседка.

Идва момент, казва Бландиана, когато или трябва да се откажеш от всичко, или трябва да станеш защитник, прокурор, съдия, да минеш през тези трудни състояния, като през празни пространства, да намериш ъгъла, своя ъгъл, откъдето Истината, която си изкрещял, получи своето най-гръмко и най-дълго ехо.

И това е моментът на встъпването ти в Борбата....”

Огнян Стамболиев

***

Днес, 21. 03. 2019 г., на Световния ден на Поезията, именитата румънска поетеса и лауреатка на Хердерова награда Ана Бландиана бе удостоена с голямата награда на Стружките вечери на поезията (2019 г.) „Златен венец“.

Наградата й ще бъде връчена в рамките на едноименния празничен фестивал в гр. Струга, Северна Македония (21-28 август).

 

У нас тя е представена със своя книга "Населена от думите" в превод и подбор на творбите от известния български преводач на румънска и френска литература Огнян Стамболиев.

 

Информация: Свободен писател, София

 

 

***

ДEСЕТ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ АНА БЛАНДИАНА

В ПРЕВОД НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

ЗАКЛИНАНИЕ ЗА ДЪЖД

1.

Как обичам дъжда, как обожавам пороя,

лудия дъжд, тихия дъжд,

дъждеца момински,

неудържимия женски порой,

летния обеден дъжд, весело който ръми,

даже от лед по студения дъжд на ноември обичам.

Как обичам дъжда, как обожавам пороя...

 

Как приятно е лете след дъжд

на поляна зелена да легна,

стръкчета свежа трева да откъсна,

после с тях за дома да си тръгна,

с тях да ме видят момците от пътя.

Зная добре, че не мога да кажа:

Аз най-красива жена съм от всички!” –

лошо звучи, също невярно.

Но позволи ми, пролетен дъжд ако дойде,

тихо да кажа вълшебните думи:

Аз най-красива жена съм от всички!”

Да, най-красива жена съм от всички,

щом като първите капки дъждовни

почнат да мокрят ръцете ми,

щом като вятърът роши косите ми,

щом като бурите веят полите ми.

Аз най-красива жена съм от всички:

след като толкоз те чакам, любими!

Ти си далече от мене, но знаеш

дълго умея да чакам и вярвам...

 

Спре ли дъждът – въздухът влюбен и чист е!

И аромата му свеж се усеща.

(Младите даже по-бързо се влюбват!)

Всички наоколо вече са влюбени.

Аз те очаквам, любими, и вярвам.

Ти си далече от мене и знаеш:

Как обичам дъжда, как обожавам пороя,

И лудия дъжд, и тихия дъжд,

и дъждеца момински обичам,

неудържимия женски порой обожавам...

 

 

СТАДА

 

Присънват ми се стада,

които никога не съм виждала.

Присънват ми се,

че слизат от планината

и минават край мен,

без да ме забележат.

И аз се събуждам

за живота,

за който моите прадеди

са благословили

раждането ми.

А овцете вървят ли, вървят,

и не ме познават.

И какво ли да сторя,

що да им кажа?

Оставам сама в планината.

Изчезва звънът на хлопатарите.

 

Не разбирам защо не мога

да понеса най-естественото поражение –

да се спусна

с овцете в равнината.

 

 

НЕКА ДА ПОГОВОРИМ

 

Нека да поговорим за тази страна,

от която сме дошли.

Да поговорим за родното лято.

То е толкова крехко,

че всеки паднал лист

може да го разруши.

Да поговорим за небето,

което е препълнено със звезди

и така е натежало над земята,

че ако за малко се наклониш,

ще чуеш как то се смее

и милва звездите.

Плодните цветове там са толкова много,

че ми е трудно да ги преброя

със сухите си от слънцето очи.

А по клоните на дърветата

като малки слънца

греят кръглите им плодове.

 

Там, откъдето съм дошла,

има всичко,

само смърт няма.

От толкова щастие –

все ми се струва,

че всичко е сън.

 

 

УЧИХА МЕ

 

Учиха ме, че океанът е много голям.

Но какво означава това: много голям?

Казваха ми, че над нас са звездите.

Звездите?!

Но не казваха –

какво значи всичко това.

Дали ще разберем някой ден

Вниманието,

с което ни гледат неподвижните очи

на птиците?

Дали ще узнаем някой ден

какво говорят в полето щурците,

които сега слушаме възхитени...

 

 

ПЕСЕН

 

Песента не е моя.

Тя само понякога минава през мен,

неразгадана, неовладяна.

С моето име се облича,

тъй както древните богове

минавали сред хората,

наметнали по някой облак.

 

Не знам точно кога идва.

Не знам и кога си отива.

Къде се намира,

когато не е в мен.

Съдбата ми е -

да я чакам...

 

 

УМОРИХ СЕ

 

Уморих се от идеята

да се раждам отново и отново.

Уморих се да не умирам,

докато свят светува.

Избрах си лист от дърво – проста работа,

от него ще се преродя,

по негов образ и подобие.

Свежите му сокове ще минават през мен.

Вместо кости, жилки ще имам.

От него ще се уча как да раста,

от болки и мъки как да стана –

красива, блестяща.

 

Накрая от клона ще се откъсна,

както се отронва дума от устата.

Ще го направя като дете –

най-естествено, леко.

Както умират

листата.

 

 

КРИЛЕ

 

Колко много криле съм забола по себе си –

по гърба, по нозете, в сърцето...

Ще политна с тях в простора,

в който вече се носи гласа ми.

Слънце прекрасно,

как ме изгарят лъчите ти!

Плътта ми се окървавява от светлината ти.

 

Знам –

крилете ще ме спасят

и ще успея по стъпките ти

през водопадите на времето да премина.

Щедра и силна съм

и нека всичко мое

синът ми да вземе,

безгрижен да расте.

И всички хора –

да понеса върху крилете си.

 

Те вече не са болка,

а радост за мен.

 

 

ПАДЕНИЕ

 

Ангели с отпуснати криле

събират народа по площада.

Тях скоро ще ги съдят.

Ще ги попитат:

Заради какъв грях

ви прокудиха от Небето?

Вината ви каква е?”

А те, сънени, вяли,

ще ни погледнат с последна любов

и едва ли ще посмеят –

с куража на дяволите,

да признаят,

че падението им не е грях,

а просто умора!

 

 

СПОКОЙСТВИЕ

 

Станах послушна –

не скърцам със зъби,

не треперя от гняв.

От любовта се отказах:

избягах от нея,

на улицата я изоставих,

но тя ме откри,

застана на прага.

Чух я как диша през нощта.

Сутринта я съсякох,

до крайпътен кръст я погребах,

но мястото не помня: знак не поставих.

 

Станах послушна:

не скърцам със зъби.

Мога само очи да затворя,

здраво клепачи да стисна.

 

 

МОЛИТВА

 

Мамо,

мой първи гроб,

моя гореща бездна.

Нетърпелива те оставих,

в часа, когато всяка буца пръст

от твоята земя

се мъчеше да ме възпре.

Ще ми простиш ли някой ден

възкръсването, мамо,

прибързаното ми възкръсване,

изкоренило ме от теб?

Ще мога ли от светлинка към светлинка

да стигна друга, непозната смърт?

Все по-студено става

и тази отчужденост ме пронизва.

Изкачвам се,

а пътят губи вече своите очертания.

Далече съм от тебе, мамо,

тъй далече, че между нас,

се извисяват църкви,

възнасят се молитви...

   http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev