СТАНКА НИКОЛОВА – ...И ОЩЕ ДУМАТА „ОБИЧАМ“ КЪНТИ В УХОТО НА НОЩТА...

РЕКАТА

 

Реката - отпочинала и сънна -

лениво дреме в старото корито.

Зелените й брегове осъмнаха

със клоните, гальовно в нея впити.

Поеха птиците - една след друга -

реката - майчицата да събудят -

и вляха се трелите в хор задружен,

а помежду им - вятърът учуден.

И гласовете им дочули сякаш,

черни лебеди се подредиха.

След непокорното изящно ято

вълни се къдрят - ласка тиха.

Най-после и реката се пробуди

и блесна в мантията светлосиня,

небето в нея влюбено бе лудо,

тя бе незаменимата богиня.

И ето бризът разгневен се втурна

да гони своя стар съперник,

реката само страстно той целуна -

небесният любовник в миг изчезна.

 

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Не ми се иска да призная

фиаското на своя ден,

да видя на земята рая

за други че е отреден.

Че не приведох гордостта си

пред чужда подлост и лъжа,

в добро душата ми израсна,

добро около мен кръжа.

Запазих поглед романтичен

за дребните наглед неща

и още думата “обичам”

кънти в ухото на нощта.

И ако пак реши Съдбата

да преобърне моя ден,

ще бъде Той - Духът безплътен,

на който ще попадна в плен.

И дълго, дълго ще узрява

безценният жадуван плод.

На теб, надежда, се оставям

до следващия свой живот.

 

 

РОДНА ЗЕМЯ

 

Все още търсим ключа на ковчежето,

където твоите тайни са скрити,

където чужди очи не поглеждат,

а чедата ти все се опитват

пътя си верен към теб да намерят

и своите стъпки, изтрити от други,

които надяваха хомота до вчера

и изковаваха твойте вериги.

Възкръсват сега неразчетени букви,

издълбани в темела на времето,

когато в камък човекът изчуквал

първи следи - отпечатък на племето.

Ще открехнем ли тези каменни знаци,

с които земята ни е наситена

и ще останат ли верни компаси

към оная - пъпната връв на дедите ни?

 

 

БЯГСТВО

 

Пак ме стягат думите в примка -

дали няма вина и нощта?

Мисълта ми се лута безименна

сред мозайка от дребни неща.

Малка капка от тежкия облак,

цвете даже не ще напоя,

само стръкче, току - що наболо,

ще ме всмуче вместо роса.

Знам, че тихичко ще се изгубя

там, на топло, и земният свод

ще погълне небесния покрив,

но нали и това е живот?

Дали там ще ме гонят пак думи

и ще цепят душата на две

или, щастлива в свойто безумие,

ще забравя, че дъжд ме зове?

 

 

ТВОЯТ СВЯТ

 

На Васил Карадимов

 

Художнико, душата си рисуваш

върху платното миг след миг.

Макар че залезът потъва в сиво,

във теб прелива нежен стих.

И цветове в картините се гонят -

вълшебство диша в шарен свят.

Живеят в тебе светлите сезони

и ти,магьоснико, сред тях.

А вън животът с мръсната си черга

застила всеки божи ден.

Дълбоко скътал второто си его,

човекът цвят е похабен.

Художнико, душата си изливай,

извайвай бели светове,

във тях вградена сянката ти жива,

ще те рисува векове.

 

 

ВРЕМЕТО И АЗ

 

Приижда времето - вълна огромна,

връхлита ме със бясна скорост,

нали съм капчица от вълнолома,

не мога с нея да се боря.

Умора тя н знае и ме блъска

със злобната си водна сила,

скалата - огледало е излъскана,

оттам ме гледа самодива.

Макар и капка, зная, ще се справиш,

страха сама ще превъзмогнеш…”

Навярно самодивата е права -

в душата ти припламва огън,

а разгори ли се, вълната

ще се смали и ще изчезне,

а времето, от теб подплашено,

в черупката си пак ще влзе.

Тогава ти, забравила за него,

във своето море ще плуваш

и, доверила се на свойто его,

върху вълните ще танцуваш.

 

 

ОХРИД

 

Не ми е чужд градът, където

издигат хълмове зелени гърбове

и къщите по склоновете светят,

припомнят родните ни градове.

И всичко тук звучи познато

като в отдавна изживян живот,

когато двамата прочути братя

създали буквите - небесен плод.

И тръгнали са семената,

разпръснати от Климент и Наум

и днес са живи имената -

и камъните шепнат ги насън.

А езерото синеоко

сияе с чиста светлина -

метеор е издълбал гнездото -

тук стича се небесната сълза.

И преспанска вода прелива

през варовитите скали…

Не е ли тя водата жива,

лелеяна от нашите деди?

Ех, Охрид, древна ,свидна перла,

благословен от Бога кът,

във тебе всеки ще намери

зрънца - в душата да растат.


 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova