СТАНКА НИКОЛОВА – КРАЙ ТЕБЕ ДЪХ НА БЕЗНАДЕЖДНОСТ СЕ РАЗЛИВА...

МЪЛЧАНИЕ

 

Привикнахме с него, нали?

Заобикаля ни

странно спокойствие.

Може нещо у нас да боли,

може докрай

сетивата изострени

да очакват спасителен вик,

може лудо да бие кръвта ни,

но преди да прекрачим

съдбовния миг

между краткото “не”

и това дълго мълчание,

пипалата ни сякаш

някой плахо докосва

и като охлюви жалки

под черупката крием

своя гняв - боже мой, какво недоносче!,

при първия бой знамената си свило.

Така ни е просто по - леко, нали ?

Нека друг

вместо нас да решава,

нека друг

вместо нас да греши,

безразлични към укор и слава,

се научихме

добре да мълчим.

 

 

СРЕД ЗВЕЗДИТЕ

                                               На Иван Динков

 

Между известните - най - неизвестен,

най - живият сред мъртвите бъди!

Не се изливаше стихът ти песенно

и не сред живите место ти отреди.

Словата ти не бяха блюдолизци

на масата на властните мъже.

Плющяха срещу тях като камшици

и примката плетяха на въже.

Не влезе ти на времето в капана

и в одата на патетичните слова.

До хляба от трохите ти остана,

до мириса на български нивя.

Сега беседваш с Яворов и Ботев

и с Дебелянов за дома тъжиш.

Не е духът ти в небеса самотни -

сред най високите звезди кръжи.

 

 

КЪМ СЕБЕ СИ

 

Когато лятото отмине

и въздухът натегне от вини

и иде пълновластна зима

илюзии предишни да смени,

тогава багрите просветват

по - ярко в залезния ден

и изведнъж си даваш сметка,

и се усещаш променен.

С наслада от мига отпиваш -

открил си вече живата вода -

от дребни спънки не униваш,

не произнасяш лесно “да”.

Не знаеш колко си отребен,

но търсиш още топлота

и все по - близо си до себе си -

най - неизвестното в света.

 

 

 

НЕМИРНО ЛЯТО

 

Пролетта разгърна платната

и отплува към океана,

отнесе я вятър с аромата

на цветя и дървета засмяни.

И нахлу горещото лято

и разтвори шумно вратите,

побърза да сипне от златото

и на воля тук да поскита.

В реките се гмурна с надежда

да охлади своите страсти,

небето смръщи сините вежди -

ех, това лято, тъй не порасна!

Освежено, обходи горите

и целуна всички върхари,

но не можа да скрие искрите

и змии се извиха - пожари.

Немирникът после погали

хората с ласка гореща,

пламнаха страсти заспали

и залезът пламна отсреща.

 

 

УТРО

 

Божествена музика утрото пише.

Изпълнява я банда “Natur “музиканти.

И нито нота фалшива, излишна,

сякаш са учили в школа “Белканто”.

И в дърветата скрити, птиците пеят,

многогласен хор тишината разчупва.

Захласнати улици, къщи немеят,

зад клони наднича слънчева пита.

О, тази извечна, първична мелодия,

която нежно съня ни докосва,

и тръгва денят ни - предутринна ода -

за света, още сънен и росен.

След миг папагалите - шумни критици -

ще заченат своите злобни тиради:

Върховете са наши, драги певици,

потърсете си нова естрада!”

Недочакали аплодисментите наши,

Natur “ музикантите се втурват в небето,

а душите ни - препълнени чаши -

обръщат взора си към битието.

 

 

ПАМЕТ

 

Приятелю,

тук всичко суета е.

И ако светът

небостъргач е,

то некадърните

към асансьора бясно тичат.

Светът е мой!”

Не, мой е !”

Надвикване до бога

и после

падане със трясък.

Но горе все така е бляскаво.

А долу някъде

Мъдреца

на свойта истина

земята рови

и кротко семена засява.

Понеже тайната им знае,

светът единствено на него

е доверил ключа

на тайните си двери.

Зад тях невидим

той оставя

на тихите си подвизи

следите.

И знае как

когато небостъргача

от неразборията

се срути,

отново пак

основи да положи.

Земята него ще запомни.

 

 

ГАРА

 

Денят подвива сивата си опашка

и омърлушено до печката се свива.

Край тебе дъх на безнадеждност се разлива,

в устата ти горчи от първата ти чашка.

И цял живот на тая пуста гара!

Напразно мига някакъв семафор.

Да викаш, стенеш, със ръце да махаш,

едва ли тука влакът ще припари.

Умората люлее всеки пътник,

забравил вече, че занякъде е тръгнал.

Очите му, на ветрове обръгнали,

излъчват само думата “безпътие”.

Да тръгват, но закъде ? За никъде.

Забравили са всички пътища нозете им.

Във детството са и звездите - светлите -

и старите, добрите приказки.

И все тъй упорито ще си чакат

и ще мърморят, че живота си отива,

че може би света е с наметало сиво,

че може би измислица е влакът.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova