КЪМ БЪЛГАРИЯ
И колко време през пустинята
орисана си още да вървиш
и мислиш - вятърът простене ли -
как пясъчните кули да строиш.
И там от ветровете да се скриеш,
а слънцето да ти обърне гръб,
и пясъкът да спре да ти изтрива
следите, търсещи надежден път.
Към следващите ти оазиси,
където жаждата да утолиш,
и сила да усетиш в Аза си,
юздите си сама да подържиш.
Но кой крилата да подреже
на вятъра, неспиращ да скрипти,
и все те щави пясъкът наежен,
а кой ли може да го укроти?
Ти нямаш верния, добър Мойсей
и спомен за вериги те гнети…
Кой вярата във тебе да посей,
че твоята съдба - това си ти!
Не се оставяй вятър да засипе
със пясък старите следи,
повярвай в гените изпитани,
калявани сред бури и вражди.
СЛЪНЧЕВО
Мой ден,
във тебе се разтварям -
частица от космическия свят
и пеперуден път нагоре
ме мами
с порив непознат.
Лъчи
заплитат пъстра дреха,
а вятърът я люшва
върху мен.
По - луда днес
от всичките поети
редя най- слънчевия си
рефрен.
И литвам,
даже неуспяла
да кажа
сбогом на света.
Знам - нейде
в тишината бяла
ще ми завиди
Бог за радостта.
ИГРА
Затварям думите във стих,
в изящна рамка ги затварям
и после със възторга тих
на нов човек ги съзерцавам.
И в моя малък антисвят
живеят неизвестни хора,
но всеки срещнат е познат,
с когото мога да говоря.
И истините тук блестят,
прашинки златни от деня ми,
изчезват врява, суета,
досадно неизбежни врани.
Но даже в порива ми скрит-
усещам- думите напират
и се разпада моят стих,
простенва кротко и умира.
КЪЛБОТО
Не се ли умори да тичаш,
тъй както младото момиче
успяваше преди години
през иглени уши да мине,
но делника си да омеси
в най - дъхава и топла пита
и вярваше, че ще е лесно
кълбото бавно да разплита
на дните - ласка бързотечна?
И мислеше, че ше е вечно…
А ето - питата изстива.
На делника косите сиви
във крачките ти се завалват
и все по - трудно е да зърнеш
в намръщеното огледало
от старите мечти и зрънце…
Но утрото е неуморно
и грубо от съня те сграбчва.
С кълбото трябва да се бориш,
а остарява твойта крачка.
ПОСЛЕДНО КАФЕ
Реши ли Бог да ме повика,
ще го помоля за кафе последно.
На глътки аромата му ще пия,
в очите му кафяви ще погледна
и ще усетя тръпката горчива
като живота - миг преминал.
В това последно късче живо
дъждът от спомени ще ливне,
но със ръка ще го прекъсна:
“Един миг само ми остана,
не гледай ме,Темидо свъсена!
Аз просто съм едно желание,
по- скоро обич съм и я дарявам
на цялата земя като наследство.
В очите на децата да изгрява,
да бъде незаглъхващата песен!”
Тогава , Боже, ме повикай
след краткото кафе последно.
Със тишината бяла ще привикна
и кротко във земята ще си легна.
ЛЮБОВНА ИГРА
Вятърът тича - луд, пощурял,
все си мисля, че някого търси…
От любов ли е тъй оглупял,
та всички клони вече прекърши.
Затича се към океана пенлив
и с внезапна страст го прегърна,
той надигна свойте вълни-
боже, каква чувственост бурна!
Запленено от тази игра,
слънцето закачливо се гмурна
и океанът така засия,
че вятърът се скри зад дюните.
Но щом се изниза денят,
слънцето във водата потъна,
а вятърът в океана се свря,
във любовна омая застинал.
ПРОЛЕТ
Ще дойдеш, пролет, вишнево - бяла,
желана, очаквана, в китна премяна-
с люляци, разпиляли нежно лилаво,
с бели нарциси, с лалета засмяни.
На ръце ще те носи вятърът
и ще пробуди заспалата зима,
ще завихриш във танц и земята,
шепнейки нежно : “Отново ме има ! “
Ще се люшнат след тебе дървета
ще разлистят замлъкнали клони,
ще покълва надежда в полето :
“ Не сънувам ли ? Май нов сезон е…”
Ще дойдеш, пролет, бяла невеста
със жениха - южния вятър,
ще пеят птиците сватбена песен,
а след нея- кръщенето на лятото.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova