КЪМ БЪЛГАРИЯ

 

И колко време през пустинята

орисана си още да вървиш

и мислиш - вятърът простене ли -

как пясъчните кули да строиш.

И там от ветровете да се скриеш,

а слънцето да ти обърне гръб,

и пясъкът да спре да ти изтрива

следите, търсещи надежден път.

Към следващите ти оазиси,

където жаждата да утолиш,

и сила да усетиш в Аза си,

юздите си сама да подържиш.

Но кой крилата да подреже

на вятъра, неспиращ да скрипти,

и все те щави пясъкът наежен,

а кой ли може да го укроти?

Ти нямаш верния, добър Мойсей

и спомен за вериги те гнети…

Кой вярата във тебе да посей,

че твоята съдба - това си ти!

Не се оставяй вятър да засипе

със пясък старите следи,

повярвай в гените изпитани,

калявани сред бури и вражди.

 

 

СЛЪНЧЕВО

 

Мой ден,

във тебе се разтварям -

частица от космическия свят

и пеперуден път нагоре

ме мами

с порив непознат.

Лъчи

заплитат пъстра дреха,

а вятърът я люшва

върху мен.

По - луда днес

от всичките поети

редя най- слънчевия си

рефрен.

И литвам,

даже неуспяла

да кажа

сбогом на света.

Знам - нейде

в тишината бяла

ще ми завиди

Бог за радостта.

 

 

ИГРА

 

Затварям думите във стих,

в изящна рамка ги затварям

и после със възторга тих

на нов човек ги съзерцавам.

И в моя малък антисвят

живеят неизвестни хора,

но всеки срещнат е познат,

с когото мога да говоря.

И истините тук блестят,

прашинки златни от деня ми,

изчезват врява, суета,

досадно неизбежни врани.

Но даже в порива ми скрит-

усещам- думите напират

и се разпада моят стих,

простенва кротко и умира.

 

 

КЪЛБОТО

 

Не се ли умори да тичаш,

тъй както младото момиче

успяваше преди години

през иглени уши да мине,

но делника си да омеси

в най - дъхава и топла пита

и вярваше, че ще е лесно

кълбото бавно да разплита

на дните - ласка бързотечна?

И мислеше, че ше е вечно…

А ето - питата изстива.

На делника косите сиви

във крачките ти се завалват

и все по - трудно е да зърнеш

в намръщеното огледало

от старите мечти и зрънце…

Но утрото е неуморно

и грубо от съня те сграбчва.

С кълбото трябва да се бориш,

а остарява твойта крачка.

 

 

ПОСЛЕДНО КАФЕ

 

Реши ли Бог да ме повика,

ще го помоля за кафе последно.

На глътки аромата му ще пия,

в очите му кафяви ще погледна

и ще усетя тръпката горчива

като живота - миг преминал.

В това последно късче живо

дъждът от спомени ще ливне,

но със ръка ще го прекъсна:

“Един миг само ми остана,

не гледай ме,Темидо свъсена!

Аз просто съм едно желание,

по- скоро обич съм и я дарявам

на цялата земя като наследство.

В очите на децата да изгрява,

да бъде незаглъхващата песен!”

Тогава , Боже, ме повикай

след краткото кафе последно.

Със тишината бяла ще привикна

и кротко във земята ще си легна.

 

 

ЛЮБОВНА ИГРА

 

Вятърът тича - луд, пощурял,

все си мисля, че някого търси…

От любов ли е тъй оглупял,

та всички клони вече прекърши.

Затича се към океана пенлив

и с внезапна страст го прегърна,

той надигна свойте вълни-

боже, каква чувственост бурна!

Запленено от тази игра,

слънцето закачливо се гмурна

и океанът така засия,

че вятърът се скри зад дюните.

Но щом се изниза денят,

слънцето във водата потъна,

а вятърът в океана се свря,

във любовна омая застинал.

 

 

ПРОЛЕТ

 

Ще дойдеш, пролет, вишнево - бяла,

желана, очаквана, в китна премяна-

с люляци, разпиляли нежно лилаво,

с бели нарциси, с лалета засмяни.

На ръце ще те носи вятърът

и ще пробуди заспалата зима,

ще завихриш във танц и земята,

шепнейки нежно : “Отново ме има ! “

Ще се люшнат след тебе дървета

ще разлистят замлъкнали клони,

ще покълва надежда в полето :

“ Не сънувам ли ? Май нов сезон е…”

Ще дойдеш, пролет, бяла невеста

със жениха - южния вятър,

ще пеят птиците сватбена песен,

а след нея- кръщенето на лятото.

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova