СИЙКА САВОВА: ЖИВОТЪТ - НЕДОПИТАТА ЧАША НА ВРЕМЕТО!...

Предесен

 

Притихнаха дните – есенни листи.

Палитрата слънцето скри.

А лятото –

уж беше си тръгнало –

в гнездата самотни

припали лъчи.

Закъснелите птици

в гнездата прикъта

с искри...

 

 

 

 

 

* * *

Ако имаш две ризи, дай едната на ближния!”

 

Дадох и двете!

Зъзна.

Зад ъгъла „ближният” продава белите ми ризи.

За зелени пари!...

 

 

Мед и пелин

 

Капка дъжд – жива вода –

от елова клонка отпила,

с устни-мед и пелин

те опивам.

В слънчови извори къпана

грейвам исконно чиста.

Докосвам те слънчева –

от изконен грях

пречистена!...

 

 

Послание

 

Таваните – слънца

на старата ни къща.

Иконата.

Кандилото запалено.

Мушкатото – бял облак на перваза.

Сватбените накити на мама.

В раклата старинна дърворязана –

огърлица пендари.

От баба дар.

За дъщеря ми!...

 

 

* * *

СЛЕД дъжд вървя.

Дъгата закъснява.

Във локвата –

изпаднало от скъсания джоб

на облака – търкулнато петаче,

усмивката ми се оглежда крива.

- За хляб ми дай!

Протегната ръчичка.

Две въгленчета живи

под перчема.

Докосвам шепичката малка –

за късмет.

Просветват босите петички

по асфалта.

И ми е слънчево!

И съм богата!

 

 

Поличба

 

Когато ме забравиш...

от планината леден дъжд ще слезе!

Цвета на ябълката бяла

пролетна слана ще ослани!

В ръката ми ще кацне

птица наранена:

Клончето, което под прозореца ми пее,

от вятър зъл прекършено ще замълчи!...

Когато ме забравиш...

Стъпките ти чувам!

 

 

* * *

ГОСТ на земята!

Добре дошла ли съм?

Щедра вълшебница –

дари богато щедро разсипала –

дали съм истинска?

Или скъперница –

ценно имане в пазвата скътала –

скръстила пръсти,

пред огледалото само се кръстя?!

Добре дошла дали съм?

Дали съм истинска?!

 

 

Самодивско хоро

 

Когато виното зашушне в бъчвите...

Когато есенният минзухар напъпва...

Когато вик на сова полусънно звънва...

Тогава, казват, идват самодивите:

по лунен лъч пристъпват,

по тайнствена пътека –

те само си я знаят!

На извора крайпътен

юдино хоро играят!

Не спирай!

Не докосвай косите им от свила!

Магия ще погуби

на обичта ни силата...

 

 

Молитва

 

Пресъхна реката!

С напукани устни земята дъжд моли!

Господи!

Развържи дъждоносеца облак!

Дай на земята дъжд,

на житото – клас,

на класа – зърно,

на детелината четирилистна – цвят!

Птица да пие роса тичинкова.

Дай на птицата песен!

За птицата се моля, Господи!...

 

 

ИМПРЕСИИ

 

Сезони

 

Утро звънна в стъклата, разсипа слънчеви зайчета из стаята, забързана пролет плисна усмивка в миглите ми.

- Млада си! – шепне ми и двете тръгваме след вятъра. А той, щур пощурял, затича в косите ми, продължи да пилее ябълков цвят над разбудените лехи, остави по устните ми вкус на мед и още нещо.

- Влюбена съм! – доверявам на ранобудния ручей. Звънят слънчеви капчици по листенцата на незабравките.

- Щедра си! – грабна лятото сламената ми шапка, подари я на старото плашило, което още пази спомена за оня дъжд с дъх на вишни, и синевата на метличините сред житата, крилата на пчелите сред детелините, намигна ми... и се търколи от хълма.

- Тъжна си! – зряла, натежала от плод и багри, есента свали жълто-кафявия си шал, наметна премръзналите ми рамене, тръгна си със залеза, събудила тревогата за път на закъсняло ято.

- Сама съм! На прага ми чака зимата.

С дъха си топля жар-птиците, които среброкосата вълшебница рисува по стъклата.

 

 

Дъжд

 

Най-после спря дъждът. По улиците тичат палави вадички, нещо си бъбрят – радват се на боси детски крачета. По листата светят нанизи бисерни капчици, дърветата изправят подмладени клони. Забравила за новите обувки и годините, притичах до една весела вадичка. В огледалцето й срещнах очите на отдавна познато момиче. Трепнах. Потърсих брод. Точно на пътя ми голям камък – стъпих върху него, а той, сякаш за да ми отмъсти, се търколи надолу.

Стоях мокра, сърдита на света и тогава... Тогава забелязах една тревичка, дълго живяла под тежкия камък, пожълтяла от студа и тъмнината и въпреки всичко успяла да запази нежната си неповторимост. Капка по капка, като след тежка болест, попиваше тревичката влагата и милувките на слънцето, и... чудото стана! Като в някакво вълшебство крехка, несигурна, пред очите ми се изправи тревичката.

На другия ден несъзнателно минах по същия път. Като момиче, стъпило на пръсти, тревичката сякаш прегръщаше слънцето. Зелените листенца трепкаха на извисеното стебълце оня танц, който връща песента на сърцето.

Благодарих на случайния дъжд.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/759-siika-savova