***
Диханието нежно на олово
е майката заветна на бойците,
строени в огнена редица,
готова с искрометна убеденост
през времето оброк да стъкне.
Но няма горест в тленните зеници,
десниците не са орисани
перо и кръв в окопите да носят
през вените на лъкатушещо терзание:
жужаща мисъл стихове да пишеш,
когато зверовете стенат в тебе,
е кротко казана излишност.
Човечеството си отива –
какво опиянение застига
застиналата тъмна грива
на ироничното забвение:
потърсиш ли утеха горе,
през облаците тежки
в рая –
самотно ще забие – жило,
изкоренено от сърцето –
стволът
на никнещата ти невярност.
Да бъдеш сам,
а всъщност с всички,
безумно в себе си отричайки
ехидната ми всеотдайност –
куршум, забит с уста-игличина
в ревера вехнещ на смъртта ти:
вързопите готовност сляпа
живота си в духа да влееш
на скелета без памет прашна –
войната.
РИТОРИКА
1. От гениалността до безвремието –
крачка една.
Спъне ли се в нея
бардът,
отскачат думите му
пъргаво.
Открил е вярната посока.
Няма връщане, знае ли?
2. Не знам кое тежи повече –
причината
или вината за нея.
От двете няма
първородно
и гениално
липсват доказателства.
Мълчат философите.
Историята води монолози,
науката сумти безпрекословно.
Така ли гине
без вина виновното
или повтарят се епохите?
ИСТОРИОПИС
Стоя пред стелата,
улавям спомена:
семейна драма
в грохнеща империя.
От троицата
черпя сила
и клякам стихнала
в музея –
цветя полагам,
звуците долавям:
Копита шибат
пръхнещата почва,
лъчите тегнат – злато неоткрито,
над палещата мъст.
Изтокът превзет е.
Ликуват победителите.
Константинопол
да живее!
И храмове издигат
знойна смелост.
Чертаят кръстове
погрома,
потъват идоли,
рушат представите.
Езичниците носят
нови символи...
Стоя пред стелата:
детето се усмихва,
жената кръглолико
ме оглежда,
мъжът от гордост
стрелва ме в очите –
зеници
и непреходна тревожност.
Докосвам коленопреклонно
сетивата им,
от пиетата сплитам
непреодолима свежест –
да тръгна бавно,
без да се обръщам.
Нали душата ми
историята
е претворила?
ЕПОХАЛНО
Мержелее хоризонтът:
предрича кръстоносни походи.
Мравуняците пъплят жежко,
разсичат шпагите простора.
Поредната разпъната прокоба –
препускат небесата стенещи...
Вертепите са мамеща стихия.
От грохота на минало величие
руините издигат кула.
Несъвършенството е бук без корен.
През стремето на шлемове обронени
се втурват полудели върховете.
Да надживее камъка през стонове,
човечеството е обречено.
Безверникът
не плюе в пазва.
От Дон Кихот откраднал е доспехите
и длан корава
срещу вятъра развява –
късмета си намерил е
на пътя.