***

Диханието нежно на олово

е майката заветна на бойците,

строени в огнена редица,

готова с искрометна убеденост

през времето оброк да стъкне.

Но няма горест в тленните зеници,

десниците не са орисани

перо и кръв в окопите да носят

през вените на лъкатушещо терзание:

жужаща мисъл стихове да пишеш,

когато зверовете стенат в тебе,

е кротко казана излишност.

Човечеството си отива –

какво опиянение застига

застиналата тъмна грива

на ироничното забвение:

потърсиш ли утеха горе,

през облаците тежки

в рая –

самотно ще забие – жило,

изкоренено от сърцето –

стволът

на никнещата ти невярност.

Да бъдеш сам,

а всъщност с всички,

безумно в себе си отричайки

ехидната ми всеотдайност –

куршум, забит с уста-игличина

в ревера вехнещ на смъртта ти:

вързопите готовност сляпа

живота си в духа да влееш

на скелета без памет прашна –

войната.

 

 

РИТОРИКА

1. От гениалността до безвремието –

крачка една.

Спъне ли се в нея

бардът,

отскачат думите му

пъргаво.

Открил е вярната посока.

Няма връщане, знае ли?

2. Не знам кое тежи повече –

причината

или вината за нея.

От двете няма

първородно

и гениално

липсват доказателства.

Мълчат философите.

Историята води монолози,

науката сумти безпрекословно.

Така ли гине

без вина виновното

или повтарят се епохите?

ИСТОРИОПИС

Стоя пред стелата,

улавям спомена:

семейна драма

в грохнеща империя.

От троицата

черпя сила

и клякам стихнала

в музея –

цветя полагам,

звуците долавям:

Копита шибат

пръхнещата почва,

лъчите тегнат – злато неоткрито,

над палещата мъст.

Изтокът превзет е.

Ликуват победителите.

Константинопол

да живее!

И храмове издигат

знойна смелост.

Чертаят кръстове

погрома,

потъват идоли,

рушат представите.

Езичниците носят

нови символи...

Стоя пред стелата:

детето се усмихва,

жената кръглолико

ме оглежда,

мъжът от гордост

стрелва ме в очите –

зеници

и непреходна тревожност.

Докосвам коленопреклонно

сетивата им,

от пиетата сплитам

непреодолима свежест –

да тръгна бавно,

без да се обръщам.

Нали душата ми

историята

е претворила?

ЕПОХАЛНО

Мержелее хоризонтът:

предрича кръстоносни походи.

Мравуняците пъплят жежко,

разсичат шпагите простора.

Поредната разпъната прокоба –

препускат небесата стенещи...

Вертепите са мамеща стихия.

От грохота на минало величие

руините издигат кула.

Несъвършенството е бук без корен.

През стремето на шлемове обронени

се втурват полудели върховете.

Да надживее камъка през стонове,

човечеството е обречено.

Безверникът

не плюе в пазва.

От Дон Кихот откраднал е доспехите

и длан корава

срещу вятъра развява –

късмета си намерил е

на пътя.