Из цикъла „ КОГА ЛИ?”
КОГА ЛИ?...
Кога ли боговете бяха живи,
а синьото канарче в утринта
звучеше над брега на Атлантика
и над марсилската земя?...
Последният забавен кадър тръгва -
и ето - че изгрява само тя –
със бялата забрадка и солея...
Каква напълно земна красота!...
Под бавното небе един оркестър
ще свири чак до края на нощта....
Ще се усмихва в тъжното предградие -
по чаплински – невярващо – светът
и ще се носи не една мелодия,
в която ще се случи любовта...
................................................
А после – някак дълго ще звучи
на Мрака невъзможният финал...
...................................................
Ще остарява тъжно и без време
красавицата от «Кайе дьо синема»,
...И ще лекува лудост и тъга
сред палми на Лазурното крайбрежие....
Кога ли боговете бяха живи,
а ние не узнахме за това?.....
ПРАЗНИК
Танцува чарлстон
светът – без много думи...
Парижкото кафе отваря в шест.
Войните уж забравени -
духът им се скита в тъмен
азиатски лес....
А старецът, отгледан
от морето, превръща празника
във вечен сън....
Не си отивай, Сън –
разказвай още за топлото небе
над Тринидад,
за музиката тъмна
на тъгата, за шумния
и пъстър Светъл свят,...
за любовта на Роко
към Марина,...за вечното
завръщане у нас......
във Празника,
на тъмното столетие,
преди Морето ....да го съкруши…
Б. а. ...През 1961 година авторът на " Старецът и морето" се самоубива в Айдахо, а Роко Граната е направил златна плоча с безсмъртния си хит " Марина"....Името произлиза от лат. дума marinus - морска...
САЧМО
Дали ще се загубим
във нощта, щом старият тромпет
луната скрие...,
а дъното на чашата блести
като сълза над тъмно огледало...
измислица е всичко, до което
тъгата скрита не докосва
смугло тяло....
и е копнеж...най- синята въздишка
да нарисува дом,
небе,
родина......,
и е плачът, дошъл от тъмнината
в извивките на смях,
след свечеряване......
Щом старият тромпет луната скрие -
звучи нощта над хълма и ...изгрява....
Из цикъла „ Небето е последният залог”
ПЛАТНО
На улицата - вечното платно –
ще се изпълва с шум, печал
и блясък...
защото те са още тук,
сега...
Минават по «Арбат»
и по «Царя»...
Отсядат само там, където
няма и ехо от позната суета...
Най-вечните и тихи сенки -
от камък са...
и от поети....
...А музите извайва ги в Безкрая
отсянката на тяхната тъга
Когато тъмният внезапен
писък разкъса тишината
на Града,
тогава ще преминат
вестникарите,
чиновникът,
тълпата и нощта...
После –красавиците,
ала никоя не ще
напомни с нищо Вечността,
защото музите
са само мигновение
от Сянката на тяхната тъга...
КАРНАВАЛ
То си е пищен карнавал в
агора древност, а дрехите -
от пошъл гардероб..и викове
безкрай гърмят и вино...
по дреха на хетера мим разлива
в покорния на тържището град...
А тя се смее в поза на артистка.
Какво е той –един случаен мим?
Такива със илюзиите си скитат
подгонени от сънища и дим...
Без грим е старостта й – тъй сурова.
Под него – още няколко лета....
Случайният със бялата си маска
в пристанището чакал кораб сън...
И все на мим лицето му напомня,
понеже си говори с Вечността...
На EЛИСАВЕТА БАГРЯНА
...И днес те моля
пак - мини оттук -
направо срещу
сивия юмрук
на разпокъсаното
грубо време ...
Не се съшива -
шаечно и гладно –
и да мълви –
мълвата му е сива...
........
Мини оттук,
край гукащите тълъби,
по тихите дъждовни тротоари
... и зная - красотата ще направи
от пустите алеи – светли гари ...
Дори да я осъдят доживот
- любов ще е възможното й бягство,
а песен – невъзможната й смърт...
