Из цикъла „ КОГА ЛИ?”

 

КОГА ЛИ?...

 

Кога ли боговете бяха живи,

а синьото канарче в утринта

звучеше над брега на Атлантика

и над марсилската земя?...

 

 

Последният забавен кадър тръгва -

и ето - че изгрява само тя

със бялата забрадка и солея...

Каква напълно земна красота!...

Под бавното небе един оркестър

ще свири чак до края на нощта....

Ще се усмихва в тъжното предградие -

по чаплински – невярващо – светът

и ще се носи не една мелодия,

в която ще се случи любовта...

................................................

А после – някак дълго ще звучи

на Мрака невъзможният финал...

...................................................

Ще остарява тъжно и без време

красавицата от «Кайе дьо синема»,

...И ще лекува лудост и тъга

сред палми на Лазурното крайбрежие....

 

Кога ли боговете бяха живи,

а ние не узнахме за това?.....

 

 

ПРАЗНИК

 

Танцува чарлстон

светът – без много думи...

Парижкото кафе отваря в шест.

Войните уж забравени -

духът им се скита в тъмен

азиатски лес....

 

А старецът, отгледан

от морето, превръща празника

във вечен сън....

 

Не си отивай, Сън –

разказвай още за топлото небе

над Тринидад,

за музиката тъмна

на тъгата, за шумния

и пъстър Светъл свят,...

за любовта на Роко

към Марина,...за вечното

завръщане у нас......

 

във Празника,

на тъмното столетие,

преди Морето ....да го съкруши

 

 

Б. а. ...През 1961 година авторът на " Старецът и морето" се самоубива в Айдахо, а Роко Граната е направил златна плоча с безсмъртния си хит " Марина"....Името произлиза от лат. дума marinus - морска...

 

 

 

САЧМО

 

Дали ще се загубим

във нощта, щом старият тромпет

луната скрие...,

 

а дъното на чашата блести

като сълза над тъмно огледало...

 

измислица е всичко, до което

тъгата скрита не докосва

смугло тяло....

 

и е копнеж...най- синята въздишка

да нарисува дом,

небе,

родина......,

 

и е плачът, дошъл от тъмнината

в извивките на смях,

след свечеряване......

 

Щом старият тромпет луната скрие -

звучи нощта над хълма и ...изгрява....

 

                                             Из цикъла „ Небето е последният залог”

 

ПЛАТНО

 

На улицата - вечното платно –

ще се изпълва с шум, печал

и блясък...

 

защото те са още тук,

сега...

 

Минават по «Арбат»

и по «Царя»...

Отсядат само там, където

няма и ехо от позната суета...

 

Най-вечните и тихи сенки -

от камък са...

и от поети....

 

 

...А музите извайва ги в Безкрая

отсянката на тяхната тъга

 

Когато тъмният внезапен

писък разкъса тишината

на Града,

 

тогава ще преминат

вестникарите,

чиновникът,

тълпата и нощта...

После –красавиците,

ала никоя не ще

напомни с нищо Вечността,

 

защото музите

са само мигновение

от Сянката на тяхната тъга...

 

КАРНАВАЛ

 

То си е пищен карнавал в

агора древност, а дрехите -

от пошъл гардероб..и викове

безкрай гърмят и вино...

 

по дреха на хетера мим разлива

в покорния на тържището град...

А тя се смее в поза на артистка.

Какво е той –един случаен мим?

 

Такива със илюзиите си скитат

подгонени от сънища и дим...

Без грим е старостта й – тъй сурова.

Под него – още няколко лета....

 

Случайният със бялата си маска

в пристанището чакал кораб сън...

И все на мим лицето му напомня,

понеже си говори с Вечността...

 

 

На EЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 

...И днес те моля
пак - мини оттук -
направо срещу
сивия юмрук
на разпокъсаното
грубо време ...
Не се съшива -
шаечно и гладно –
и да мълви –
мълвата му е сива...
........
Мини оттук,
край гукащите тълъби,
по тихите дъждовни тротоари
... и зная - красотата ще направи
от пустите алеи – светли гари ...
Дори да я осъдят доживот
- любов ще е възможното й бягство,
а песен – невъзможната й смърт...