ЙОТКО КАДЕМОВ - ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

 Из "На този свят"  1993 г.

 стихотворения 40

                             

                        ПОЧТИ СЪН

                       Като се взирах в теб за огледало,

                       това сияние около мен

                       така напусна земното ми тяло,

                       че аз над този свят бях възвисен.

 

                       Остана само сребърната нишка

                       да свързва двете мои същества.

                       И ето че след земната въздишка

                       поемам в слънчевата синева.

 

                       Изглежда тук за нищо се не страда

                       и мога да прелитам с лекота;

                       не мисля тук за слава, за награда

                       и бих достигнал всяка висота.

 

                       И моят усет може да открива

                       на днешна семка бъдещия плод,

                       а хлъзна ли се по пътека крива,

                       отгатвам бързо верния си ход.

 

                       Сега съзирам, казано накратко,

                       че точно ти ще паднеш днес в река

                       и аз единствен, аз съм този, братко,

                       на тебе който би подал ръка.

 

                       О, Боже, звездната ми същност нека

                       да се възвърне в земната ми част

                       и винаги да мога за човека

                       навреме да осмислям своя власт!

 

 

                       ВЪПРОС

 

                       Размислям пак по същия въпрос

                       и гледам този препариран кос:

                       приспиван и събуждан от надежда,

                       какво ли бъдещето му подрежда?

 

                       Преди да сети трепет по дечица

                       веднъж изписка с ужас от лисица.

                       Но днес не се тревожи ни от нощ,

                       ни трябва да отгатва кой е лош.

 

                       Да беше жив, от глад спасил би вълк,

                       а тук научно изпълнява дълг,

                       макар и да не знае, че столетен

                       остава все във вид великолепен.

 

                       И гледа косът, сякаш пак се пита

                       за този свят и своята защита:

                       - да страда ли до старческия хлад

                       - на паметник ли да го славят млад?

 

 

                       ДЪРВОТО МИ КАЗА

 

                       И идва, идва ПРОЛЕТТА все пак

                       и вейва, вейва нежният южняк!

                       От пъпките ми пламва цвят до цвят

                       и самотата свърши вече, свърши.

                       И ти за днешния си празник в тоя свят

                       от мене вейка цъфнала откърши.

 

                       Разбира всеки: ЛЯТО е сега,

                       но тази напаст - жега докога?

                       Едва до мойта сянка се добра,

                       отдъхна, но защо си като кука

                       и с нож изрязваш букви в моята кора

                       и листите ми брулиш тук от скука?

 

                       Несетно прошумяват дни след дни,

                       забравят се и рани и злини.

                       И в ЕСЕНТА за теб е моят плод,

                       но клонка не отчепвай, както лани,

                       и нека минем тъй взаимния живот,

                       че би подал и догодина длани!

 

                       И ето ме дърво с отрязан клон -

                       съвсем против природния закон.

                       Аз ЗИМЕ съм почти без сетива,

                       но знам, че твойта съвест е на пост

                       и за огрев ме насичай, щом с дърва

                       ще стопляш своя дом и свои гости!

 

 

                       ВСЕКИДНЕВИЕ

 

                       Аз винаги бързам да стигна по-скоро

                       и моята мисъл така ме гори,

                       че често редът ми за първо и второ

                       съвсем се обърква, гнети ме дори.

 

                       Вали и вали, и прегръмва в небето

                       и тежка е всяка защита на чест.

                       А силите вече отпадат и ето,

                       че нямам за помощ очаквана вест.

 

                       Разбирам по всичко, че лъха на есен

                       и губя стремежи към всякаква цел.

                       Далечни са глъчка и говор, и песен

                       и сякаш светът е в отвъден предел.

 

                       Така е за мен и за още мнозина

                       и всеки с тревожно сърце го боли,

                       че всъщност денят ни, денят ни измина

                       и само ще помним, че тук сме били.

 

                       НАКАЗАНИЕ

 

                       Аз отивах с другарите пак на война

                       и равнявах в редиците с тях рамена.

                       Аз не плачех и свиквах с войнишкия строй.

                       Ненадейно просветна

                       мисълта неприветна

                       за сина ми невръстен:

                       на война ще се дигне ли някога той

                       на десницата с пръстен?

 

                       Аз воювах, проправях си с изстрели път.

                       Безпощаден тъй също към мен бе врагът.

                       Пред очите ми блесна картечният сноп

                       и в гърдите ме тласна:

                       постепенно угасна

                       мигновена искрица.

                       Аз не плачех, кървеше в разровен окоп

                       погрозняла десница.

 

                       Аз се връщах без пръстен.

                       На вратата бе моята тъжна жена

                       и синът ми невръстен:

                       с поглед тя ме опипа

                       и разбра, и захлипа,

                       и целуваше моята лява ръка.

                       Аз не плачех. Синът ни се бе умълчал

                       и гърдите си кичеше с моя медал...

 

                       О, за всичко ще спомня!

                       Ето виж: по земята ни сянка пълзи

                       и отново бойците са в броня

                       и дочувам тъдява

                       глас познат да запява

                       и отронват се думите като сълзи:

                       "Аз отивах с другарите пак на война

                       и равнявах в редиците с тях рамена..."

 

 

                       ТУК, НА ГРОБА...

 

                       Съвсем смален си днес пред кръгозора,

                       не можеш се спаси дори с крила,

                       но можеш свърна настрана от хора

                       и можеш се отби при мен: Ела!

 

                       А тук не ми е нужно нищо твое,

                       излишни са и всякакви сълзи;

                       а тук и мойто име не е мое,

                       ни може тръпка да ме допълзи.

 

                       С обет глава не скланяй към земята

                       и угризенията премълчи!

                       На гроба ми полагай тъй цветята,

                       та раната ми скривай от очи!

                       Аз тук съм и доказана опора,

                       че смисъл има именно светът,

                       така че дишай смело сред простора

                       с молитвата за дълг по дълъг път!

 

 

                       МОЯТ ПЪТ

                                        На Владимир

 

                       И няма, няма да се утеша,

                       макар че, приобщен от обичая,

                       тесто замесвам, меся го и вая -

                       погачата да е като душа.

 

                       При теб съм, а не стихвам кой ли час.

                       На гроба ти пръстта разрохквам с пръсти

                       и охкам, взирам се в цветята пъстри

                       и все не се дочува твоят глас.

 

                       В света не бива да съм минувач!

                       И раната е моята опора,

                       когато и в молитвата и в спора

                       плачът е песен, песента е плач!

 

                       Безмилостно изтича всеки миг

                       и трябва сам от мъката подривна

                       самият аз от дъх на дъх да живна

                       със срички в ежедневния език.

 

                       Изправям се с нестройната душа.

                       За Бог да прости - залъче погача.

                       С навалицата пак по пътя крача

                       и няма, няма да се утеша!

 

 

                       СПЪТНИЦИ

                                     На дъщеря ми Петя

 

                       Вървим, не сме на корени стъбла.

                       Вървим и тук сме все без волност птича.

                       Побързай, времето тече, изтича,

                       дано завършим повече дела!

 

                       И тук, на този свят да продължим

                       живота земен с нишката нетленна!

                       Прииждат срок и срочност неотменна

                       и следват миг и миг неудържим.

 

                       Потръпваме, не можем да се спрем:

                       посоката е всъщност неповратна

                       и стъпката е само еднократна

                       дори съвсем да лазим по корем!

 

                       Тревожат ли се нашите сърца,

                       когато някой пак за друг нехае?

                       Не трябва ли за своя ръст да знае

                       човек при среща с вълк или с овца?

 

                       И няма днес възможност по-добра

                       за свойска искреност по свойски проста:

                       вървим, ще бъдем през нощта по моста

                       и нека да се молим за зора!

 

 

                       КЪМ БЛИЖНИЯ

 

                                   На съпругата ми Марияна

 

                       С добри ръце да ми подаваш хляба,

                       с добри очи да ме тревожиш при застой

                       и мойта сила ако ли е слаба,

                       защитник да си мой и свой.

 

                       От всяко твое дело да се уча

                       да нося своята и чужда тегоба

                       и твойта дума всъщност да е ключа

                       да спирам злоба и стрелба.

 

                       Щом някой самоотвержено ни брани,

                       да зная и да мога да благодаря

                       и аз за цяр на съдбоносни рани

                       сърцето си да изгоря.

 

                       За мойто верую през времената

                       с добрите мисли покровител да си ти

                       и пак с милувката на светлината

                       за всичко ми прости, прости...

 

 

 

                Из "Опасни завои"  1993 г.

                стихотворения 44

 

 

                            МЯСТО ЗА ПАМЕТНИК

 

                       Все така съм тихомълком смел,

                       никого не сепвам, нито смайвам.

                       Своя замисъл съвсем спотайвам

                       и нащрек съм все за мойта цел.

 

                       Ето в тези дворчета с цветя

                       казвам "Здрасти!" без заобикалка;

                       уличката е, обаче, малка

                       и не е за мойто име тя.

 

                       Мисля и размислям и в шетня

                       стигам улици големи, главни:

                       сменят им названията славни

                       за величията на деня.

 

                       А пък бюстът-паметник личи

                       винаги в закътана градинка;

                       впрочем, както би го рекла стринка,

                       нека да не бие на очи!

 

                       Смятам да е сполучлив похват

                       туй, че не заставам с пост начело

                       и така си ставам по-умело

                       още приживе почти признат.

 

                       Нека здравословно съм добре

                       и да бъда дълголетен, значи!

                       Вече е отречен онзи начин

                       с подвиг някъде си да се мре.

 

                       Тъй че свой човек набарай днес,

                       па пописвай стихчета за книга!

                       То у нас какво ли се постига

                       само с работа и гола чест?!

 

 

                       ЧАСОВНИКЪТ

 

                       Тик-так, часовникът, тик-так, е верен,

                       тик-так, стрелката му, тик-так, е точна.

                       От времето аз имам дял отмерен

                       и дял от работата днес да почна.

 

                       Часовникът, тик-так... Какъв часовник!

                       Един без друг не можем преживява

                       и всеки укор срещу моя двойник

                       самия мен направо уязвява!

 

                       А мойта занимавка е надежда,

                       че пак съм със задачи тук на моя стол;

                       люлеят ме и работа, и главобол,

                       но туй-онуй надлежно се подрежда.

 

                       Защо, душице, днес въздъхна?

                       Изгубих верния си такт така,

                       че някак трепна моята ръка,

                       раздра се рязко лист и гняв ме лъхна!

 

                       Събудих се и струна някаква трепти

                       и цял съм като разтревожено сърце.

                       Болезнено пружинен съсък ли свисти?

                       Часовникът ли спря? Спасете го, ръце!

 

                       Проблясък ме простреля до самия тил!

                       Оставам верен на часовника поне

                       такъв, какъвто точно досега съм бил:

                       на работа, на ядене, тик-так, спа-не...

 

 

                       ТАНЦЪТ НА ГОДИНИТЕ

 

                                            На баба Йотка

 

                       Баба ми е стара, баба ми е стара

                       и се втренчва често в своята попара:

                       пет за четири и четири за пет,

                       три напред и две назад вървя напет!

 

                       Всякакъв въпрос е днес за мен излишен,

                       с многото посоки пътят е наречен.

                       Ето мойто време: двадесетгодишен!

                       Ето свят широк и кръгозор далечен!

 

                       В огледалото съм само, само аз:

                       поглед вляво, поглед вдясно, ход напред!

                       Счува ми се, бабо, тъкмо твоят глас

                       и вървя спокойничко поне наглед.

 

                       В адови пустини, в слънчеви градини

                       лесно се пресмятат земните години:

                       ДВЕ години губиш, ако сториш зло,

                       а добро ли правиш, дар са ТРИ с тегло!

 

 

                       СЛЕД ВОЙНАТА

 

                                      На брат ми Дашко

 

                       Аз съм куц, а ти си без ръка,

                       трети е слепец, а виж четвърти,

                       виж и може не току-така

                       от живота да ти се покърти.

 

                       Ах, измамник оплячкосва тук

                       и от болка вием на умряло;

                       нас, сакатите, като напук

                       отминава той с нехайно тяло.

 

                       С призив за човешкия възход

                       някой си в ядрото ни се рови

                       и с око към бъдещия плод

                       ще взривява днешните основи.

 

                       Глас обсажда нашите души,

                       глас по въздух, по вода и суша:

                       иска своя начин да внуши,

                       как без ропот се яде и слуша.

 

                       Свят ли е, кажи ми, като свят,

                       щом и твойта съвест позволява

                       да възславяш властника за свят

                       даже за порочната изява?

 

                       Ето паметника, друже мой! -

                       Той е наша каска неприбрана

                       и като тревожен часовой

                       точно нас очаква за отбрана!

 

 

                       НАРОД

 

                       Макар да сме с мисли различни,

                       събрахме се сума народ

                       и тръгнахме с болките лични

                       под нашия общ небосвод.

 

                       Все още главите са ниско,

                       все още сме с навика стар,

                       но повече никой не иска

                       да пъшка под чужди товар.

 

                       И общите трудности с нещо

                       ни водят напред и напред;

                       разискваме с порив горещо,

                       какъв да е новият ред.

 

                       А хората в сметките разни,

                       какво ли стаяват наум?

                       И може би с мерки предпазни

                       подсилва се някой с локум.

 

                       Припомняме опит и битки,

                       предвиждаме даже и срив:

                       ще хапнеш от топлите питки,

                       ще хапнеш, останеш ли жив!

 

                       Ръце отмаляват от брадва,

                       наградата - дребничък боб!

                       Вълшебната пръчка ни трябва:

                       каквото помислиш и хоп!

 

                       Неправдата все ни тревожи,

                       опасен е нейният бод.

                       Решаваме да се приложи

                       най-строго научен подход:

 

                       Да има по равно за всички

                       от всичко: от хляб до мечти!

                       А пита гласът ми на срички:

                       нима си доволен и ти?

 

                       И зная, а всъщност не зная,

                       че тази земя е за нас.

                       Размислям и виждам накрая,

                       че винаги аз съм си аз.

 

                       Не пречи на никого никой,

                       минава си всичко добре.

                       Излишно е, помощ не викай,

                       щом ножът до тебе опре!

 

                       И стигам до нещо познато

                       с въпроса за твойта вина:

                       цениш благородното злато,

                       но ти на каква си цена?

 

 

                       ЛИЦЕМЕРИ

                       Някой спира, някой отминава,

                       няма нищо ново в този свят.

                       Виж, на плочника седи, остава

                       същият нещастник непознат.

 

                       Твоят дар би бил оная гледка,

                       дето ще послужи най-добре

                       да прикриеш тайната си сметка,

                       тъй че никой да не разбере.

 

                       Може би задачата е лесна,

                       ако всякога си все умел,

                       но монетата се поизплесна

                       и не се постигна точна цел.

 

                       Тя, монетата, се претъркулна,

                       уж не знае, че си разноглед:

                       тя е крадена и присмехулна

                       и напук обърква твоя ред.

 

                       В миг след нея припваш ти припряно.

                       Няма как: прекършваш кръст.

                       Няма как: слепецът на коляно

                       също клекна и надига ръст.

 

                       Именно сега се подразбира,

                       че слепецът, вижте, не е сляп...

                       Ето че тълпа се насъбира,

                       просто за да вземе своя хляб.

 

 

                       ЗАТИШИЕ

 

                       Ако е за дишането, братко,

                       то се знае, че се диша.

                       Резна хлебец и си хапвам сладко,

                       а за друго за какво ли да ти пиша?

 

                       Нямам необикновена грижа,

                       нито повод за обида:

                       гледам някак си да се подстрижа,

                       да се къпя и на Витоша да ида.

 

                       Някой си ли пийне и ругае,

                       на душата му е тясно.

                       Знам, че ужким властникът нехае,

                       но будува и наляво, и надясно.

 

                       Впрочем ни ми трябва с мен охрана,

                       ни на някой съм опашка,

                       тъй че сам лекувам свойта рана

                       и съдбата може всякак да ме лашка!

 

 

                       ГРЕШКИТЕ

 

                       Не спира разговорката, човече,

                       за пръсти най-чевръсти,

                       а работата почна вече.

 

                       Когато за услуги сладкогласно

                       хвалбите си хабите,

                       бръсначът бляска, ох! опасно!

 

                       Защото срез, макар неволен, жегна

                       лицето и сърцето

                       и някак въздухът натегна.

 

                       Сълзата на виновника е свята,

                       а грешка, даже тежка,

                       допуска също съдията.

 

                       Пострадалият, братко мой, прощава,

                       но рана си остана

                       задълго да го изтощава.

 

                       И всеки съпричастно го поглежда,

                       обаче и да плаче

                       ни полза има, ни надежда.

 

                       И днес виновникът и мъченикът

                       са тука за поука

                       и аз при тях съм ученикът.

 

                       А който прошката за слабост смята,

                       на брадва най се радва

                       и страх нахлува по земята.

 

                       И зле сме, щом за лошите ни нрави

                       все царя отговаря

                       и молим Бог да ни оправи!

 

 

                       Из "Седмоднев"  1996 г.

                       стихотворения 73

 

                       ТО, ВРЕМЕТО

 

                       Все така реката идва неизвестна,

                       преминава и далеч отива

                       с притока на вестите за нас от тук.

                       Ако се отплесна с крачка неуместна

                       по течение без съпротива

                       може би съм аз и може би съм друг.

 

                       Болката си всеки в самота усеща,

                       че се губи между нас следата,

                       че не чака гост пред своите врати.

                       А мигът е наш за земната ни среща

                       и другар ли ни крепи в бедата,

                       може би съм аз и може би си ти.

 

                       Птиците се възвисяват в небесата,

                       гладна към гнездо пълзи змията

                       и сред пустош е опасният развой.

                       В самолета е летецът с чудесата

                       и злодей ли дебне по земята,

                       може би съм аз и може би е кой?

 

                       Остарявам вече, мила ми душичко,

                       тъжно е и туй не е превземка,

                       единица бях и цвят след цвят са сто.

                       ВРЕМЕТО е нищо нещо или всичко

                       и вселена щом е всяка семка,

                       може би съм аз и може би е ТО.

 

 

                       СЛЕД ВЕКОВЕ

 

                       Този камък тук е неподвижен векове,

                       зъзне, зъзне зиме и слънчасва лете;

                       дъждове го мият, дъждове го хокат,

                       ветрове го галят и го блъскат ветрове.

                       И до него цъфва веселото цвете

                       и до него е бъбрив-бъбрив потокът.

 

                       А пък тази нишка е за век от векове

                       и родител се възражда чрез детето

                       и от светлина светът ни засиява.

                       Погледът се взира все към нови светове

                       и дъхът между земята и небето

                       търси все простор за своята изява.

 

                       Ето, ето камък и човек след векове

                       днес се виждат лично в първата си среща.

                       Той, човекът, иска в утринта мъглява

                       вече от покоя камъка да отърве,

                       себе се извайва тук с десница веща

                       и чрез образ камъкът да оживява.

 

                       И потрепна този камък днес след векове,

                       понадигна се като пред огледало

                       и препусна с жаждата несподелена.

                       А човекът е пред него бог на богове

                       и мигът е негов край или начало

                       в нашата неразгадаема вселена.

 

 

                       ПЪРВИЯТ ДЕН

 

                       Ни очите са отминати очи,

                       ни посоките са само днешни,

                       ни съвременникът бива да мълчи.

                       Залезът пред нас към утро е врата

                       и душите, праведни и грешни,

                       търсят за въпросите си яснота.

 

                       Всекидневието може да е гнет

                       и да ни извива на осмица,

                       но се срещаме с надеждния привет.

                       Аз съм видим, ти си видим, тук, сега,

                       питаме за нашите дечица

                       и се насърчаваме поне с шега.

 

                       Радвам се, че все вървиш по своя път,

                       знам, че недомлъвката е примка,

                       знам, че няма да ни плаши страшен съд.

                       Някой ще прочита всичко ред по ред

                       и като се взира в наша снимка,

                       ще размисля за добрия си съсед.

 

                       Новата година е със златен праг

                       тъй че светли мисли, светли дрехи

                       за стъпало по-възвишено са знак.

                       Днес бащата става дядо и на глас

                       песен се подема за успехи

                       и с великия възход сме ти и аз.

 

 

                       ИЗГРЕВ

 

                       Дали е тъмнина в яйцето?

                       Щастливо червейчето изпълзява

                       за слънцето на видимия свят

                       и тъй ли почва битието?

                       От чакана-нечакана поява

                       потрепват и потръпват лист и цвят.

 

                       Понеже го не клъвна птица,

                       намества се в черешата с охота,

                       така че ни си го видял, ни чул.

                       Измина своя криволица

                       и после с тайната си за живота

                       зад нишки се овива на пашкул.

 

                       От там излита пеперуда

                       и може би е предопределена

                       на пъстро птиче да се превърти.

                       А мисълта ти е подбуда

                       и търсиш в необхватната вселена

                       за същността си бъдните черти.

 

                       Посока своя всеки има,

                       но тъмнината и виделината

                       случайно ли се срещат на предел?

                       В действителност необяснима

                       едва ли тук през времената

                       за себе си намираш цел след цел.

 

                       За теб, за мен са пак лъчите

                       и с нас гората съпричастно диша

                       и знак за ход е свежият ветрец.

                       Провиждат по-далеч очите,

                       говориш ми с любов, с любов ти пиша

                       и с изгрева се раждаме с венец.

 

 

                       НАШАТА МИСЪЛ

 

                       И всички се плашат от ножа,

                       за острите сблъсъци знаят

                       и тръпнат за своята кожа,

                       защото печален е краят.

                             Най-остър е ножът, обаче

                             най-много от друго се плаче!

 

                       За теб е и тази вселена,

                       но често злина се окуми

                       и ревваш, душице, ранена

                       от лошави няколко думи!

                             Ужасни са думите, ножът,

                             когато властта си наложат!

 

                       Обаче от мисъл опасна

                       за никого няма пощада

                       и взривът й може нарасна,

                       та целият свят да е клада!

                             И себе си питам: О, Боже,

                             какво ли човекът не може?

 

 

                       ТРЕСКА

 

                       Тресе ме треска и остават по-нататък

                       една, и две, и пет и десетина стъпки

                       по пътя тук единствен, днес и само мой.

                       И разговорът е по същество и кратък,

                       приижда неизвестност на студени тръпки

                       и прибледнява лъч по нощния завой.

 

                       Дори за миг е невъзможно да се спира,

                       ни да се кривне за почивка вляво, вдясно,

                       ни да се върна с ход спасителен назад.

                       А като падам в празнотата на всемира,

                       изглежда ще е мразовито и опасно,

                       додето ме поеме огненият ад.

 

                       Въпросите са пак за откупа с кръвчица.

                       Живот отнемам, ако зъл комар убия

                       или когато жертвам агне за месце.

                       Събирам силица или бера душица,

                       и ни с комар и ни без агне съм светия,

                       и в този свят ми трябва на човек лице.

 

                       Тресе ме трети ден, тресе ме, братко, треска,

                       измамник ме изнудва и кошмар ме жили,

                       защитник нямам тук за моите права.

                       Без жал е властникът за болната ми слезка,

                       и дава хляб за да работим с яки жили,

                       но моля те пални му свещ, сведи глава!

 

 

                       КЪМ СЕБЕ СИ

 

                       Притихва вече всеки външен глас

                       и можеш сам на себе си оказа почит:

                       най-после имаш своя чакан час

                       и вземаш, вземаш книгата за прочит.

 

                       Вълнува те онази тегоба,

                       която носи своите несгоди кротко;

                       приемаш неотменната съдба

                       и пак си спомняш, спомняш си за Йотко.

 

                       Обидно е, нали, да се пълзи?

                       А дигнеш ли глава, опираш до забрана

                       и само собствените ти сълзи

                       са твой единствен лек за рана.

 

                       А небосводът толкова е син,

                       че губим там представа за света далечен,

                       но знай, че пак не се прежалва син

                       дори за пример да остава вечен!

 

 

                       ГОДИНИТЕ

 

                       Какво съм аз на двадесет години? -

                       Стеснявам се: Къде ли се намирам,

                       къде ръцете си да дяна?

                       Понеже нямам нищичко да дам в замяна,

                       излиза, че съветите ви не разбирам...

                       Какво са всъщност нашите години?

 

                       Какво съм аз на петдесет години? -

                       Не стига времето, не стига,

                       а работа от мен се чака.

                       Тревожа се, че някой стене, стене в мрака

                       и днес не ми е до захлас по чучулига...

                       Какво са всъщност нашите години?

 

                       Какво съм аз на толкова години? -

                       От всеки плод за мен премного има;

                       поспира някой, мен загледа

                       и облазява мен за някаква победа.

                       Макар че не усещам наближаване на зима,

                       какво са всъщност нашите години?

 

 

                       КРАЙ ЕЗЕРОТО

 

                       Отминат е последният завой

                       и езерото изумително мълчи;

                       проблясват и оттичат толкова искри,

                       че то не се превръща на блатист застой.

                       Отсам съм аз, отвъд са твоите очи,

                       не мисли никой кой кого да покори.

 

                       Цъфтят и разцъфтяват слънчеви скали

                       и полъх вдъхновява птица да лети.

                       Вълните пишат в езерото ред след ред

                       и никой не заплашва днес: или - или!

                       Към теб отивам аз, към мен пристъпваш ти,

                       поднасям моя хляб, поднасяш твоя мед.

 

 

                       ЯДКАТА

 

                       Да дойда ли? Или ще дойдеш ти? Или?

                       Какво, душице, обещаваше на мен,

                       какво очакваше да обещавам аз?

                       Разплакваха ни други досега, нали,

                       на чужденец се молехме за светъл ден

                       и все заставаше по някой между нас.

 

                       Повява и повява есенният хлад,

                       а орехът като се случи костелив,

                       черупката е вече първият въпрос.

                       Усещам впрочем всекидневния си глад

                       и в пустотата няма да помогне взрив

                       и никой не подава кърпичка за нос.

 

                       Разплаквам теб, разплакваш мен, това е днес,

                       признава всеки само личния си съд

                       и странно се делим на малък и голям.

                       С последно действие ще падне строг отвес

                       и щом единият замине за отвъд,

                       ще плаче другият неутешимо сам.

 

                       Въздишам и задъхан диря онзи път,

                       по който е за теб потребният ми ход

                       и нося пак страданието за съвет.

                       Земята временно ни дава своя плът

                       и затова че с мен си в днешния живот,

                       целувам ти ръка, благодаря, привет!

 

 

                       СЪДБИ

 

                       Какви съдби! Заслужил дядо ми награда,

                       починал е и нея днес получих аз.

                       Сираче съм откакто си замина баба,

                       а твоята душица, мамо, още страда:

                       повярвай, здрав съм, не е дрезгав моят глас

                       и моята десница вече не е слаба!

 

                       Ни може, сине, да си тук с усмивка жива,

                       ни може вместо теб да легна в гроба там,-

                       утеха е, че този свят е свят междинен.

                       Гръбнакът се прекършва или се превива

                       и всичко ми се обяснява, но не знам

                       живея ли виновен, тлея ли невинен?

 

                       Борбата за доброто някак е мъглява,

                       признавам си поне неволни грехове,

                       а кой съм аз във времето неподсъдимо?

                       От лоши мисли работата ме спасява,

                       раздумка почне, позабравям страхове

                       и може би това е днес необходимо!

 

 

                       ПРОЛЕТЕН ПРАЗНИК

 

                       Треперят ръцете ми, губят превес,

                       за други е моето жилище вече,

                       тревожи ме гнилият дъх на земята.

                       Приятели, празник е, радост е днес!

                       Чудесното време навън ме извлече,

                       излиза на припек дори и змията!

 

                       За точния смисъл на думата страст

                       отгатва за всички сега развигорът:

                       разголва така срамежливите пъпки

                       и тъй ни замайва с особена власт,

                       че пак се надига безсмислено спорът

                       за навик, за ред, за премерени стъпки.

 

                       На моята възраст в това общество

                       навярно възторгът почти не отива;

                       понеже не нося, ни чакам облага

                       и търсите отговор по същество,

                       възславям ви с песен и клонка от ива

                       и днешния празник недейте отлага!

 

 

 

 

              Из "Аз Тук Сега" 2001г.

              101 стихотворения

 

Аз

 

Знам за камъка с подмолната вълна,

знам, но пак се хлъзнах и се питам с яд:

той ли е бездушен, аз ли съм себичен?

Като бебе го пренасям настрана,

но се олюлявам, падам зле назад

и отново той към мен е безразличен.

 

И дори да е противен и студен,

той ще се превърне на полезна вар,

ако за прегръдка с огън стори стъпка.

Няма втори залез тук за този ден,

Страшно е, когато ще вървя през жар

и за нов живот смъртта е първа тръпка.

 

Сам съм на брега на същата река,

бавно се оттича моят спорен час,

щях да се удавя и съм поуплашен.

Всичко е така и не съвсем така

и като си чувам своя собствен глас

в ежедневието ставам по-безстрашен.

 

Имам устни, зъб за зъбче и език:

за любов, и за преструвка и за злост

и дължа за отговорност много воля.

Сине, в стълбата на дните миг след миг

вплитам своя мисъл, вграждам своя кост

и с успех ги ползвай за стъпало, моля!

 

Венера и Земя

 

На Стефан Влахов-Мицов

 

По-бърз, по-бърз и все по-бърз е моят ход,

не мисля за къде ли бягството извежда

и все пак спирам на безименна поляна.

Над мен - един безкраен небосвод,

у мен - една измамена надежда,

у мен - една душа за път припряна!

 

Отровни думи ме лишават от права

и само камъкът с търпението вечно

до мен би бил утеха в самота избрана.

За мен - една копринена трева,

за мен - едно съзвучие сърдечно,

за мен - един поток за лек на рана!

 

Градя в пустинята градина и дворец,

невидими лъчи отправям към звездите

и виждам там, че вихърът из пустош духа.

До мен - един безгрижничък щурец,

за мен - едно изстрадване на дните,

над мен - една Венера сляпа, глуха!

 

Под груби крачки днес прегазвам даже цвят

и диря пробив по-нататък да премина

с въпроса за змията, мен и съдията.

За нас - един разноезичен свят,

за нас - една задружност на двамина,

за нас - една за всички ни земята!

 

Без сън

 

Познаваме ли се? - Навярно не и да

и може би сме днес в една посока.

За пътя българинът се запитва

и с поглед свой за ненапитата вода

окайва другите и сам се хока

и някак се прекръства за молитва.

 

Опасен е световъртежът и от страх

по-близо се навеждам до земята.

Възслабичка е моята десница

и сам едва ли мога само с ох и ах

да се спася например от змията,

която при това е хубавица.

 

Избирам камъка и кучето за власт,

изправям ръст за сигурната крачка

и кой ли смее да ме разиграва?

Присядам свит под клонестия бряст,

немилостиво мисълта ме мачка,

че губя моя мощ в саморазправа.

 

Разсъмва се навън, разсъмва се навън

и нямам кръв спасителна ни капка

за онзи, който вчера си замина.

Възможно е да съм сънувал този сън

и вземам благодарно първа хапка,

при все че тук не сме поне двамина.

 

Нашият водопад

 

Пропада в пропаст някой път дори светия,

а, слънцето изгубил, бледият мъртвец

надолу слиза в тъмнина да замълчи...

Но знай, че аз лицето си от теб не крия,

пред нас е водопадът, нека си храбрец

и нека да се гледаме с очи в очи!

 

През прагове въпросът бърза за развръзка

и съдникът предупреждава теб и мен,

че тук лъжецът сам ще се озлочести.

Гласът е властен и да пее и да съска,

пожизнен ток е помежду ни за обмен

и пламналият огън е от аз и ти.

 

Нали не можем да говорим без тревога,

нали не можем без тревога да мълчим,

нали с тревожна изповед са млад и стар!

И щом приемаме, че мярката е строга

и всеки щом приема да е по-значим,

аз вземам твой товар, ти вземаш мой товар.

 

Призванието все напред, напред ни вика,

без отдих времето е с точната стрелка

и глъхнат дни момчешки все назад, назад...

Все още с теб сме по пътеката велика

и днес ме навестява припев на река

за онзи водопад, ах, онзи водопад!

 

На земята

 

Далеч са птичките и плодовете,

безименно дървото е до мен

и примирени са листа и влага:

до корените тук си представете

това, че с капки клетките в обмен

към неизвестност преминават прага!

 

Ту дясното, ту лявото стъпало

за крачки ме отделят от пръстта.

Сега не търся по кълбо посока,

ни търся път за край или начало;

сега стоя, стоя сред местността,

която е гнездото на отскока.

 

Излезнах от водата, гледам висинето,

по сушата, по сушата съм бързоног

и тук живея с въздух в дробовете.

А всичко дадено или отнето

наистина за бъднина е влог

и раните си вече забравете!

 

Основите на къщата копаем

и мярката са нашите следи.

Днес учат за Вселената децата

и с песен търсят отклик разбираем

и с трепкат все с надежда там звездите,

че времето са всъщност тук сърцата.

 

Вода

 

Копая днес, копая, трябва ми вода

по време нито зимно, нито лятно

и потреперват слабите ми рамена.

Минава, отминава някой отстрана

и смята повече от вероятно,

че сам ще си докарам някоя беда.

 

Живея тук единствения мой живот

и моят кръг е ни голям, ни малък

с размерите на съвестта по същество.

Съблазън тук е ябълковото дърво,

прекършват бързо клон за своя залък

крадци, които не отглеждат собствен плод.

 

Вървях по моя път, доколкото е мой.

Змията беше свита, беше кротка

и с нея се наложи пътя да делим.

Сега пристъпвам у дома по скъп килим,

за риба бях с полюшваната лодка,

но моят златен лов не дава тук покой.

 

Понеже се преплитат полза и вреда,

разлиствам вековете за съвети.

Крадецът предизвиква да кипя за мъст,

а аз го предизвиквам той да е накръст.

Какви сме с теб пред спорните предмети?

Копая днес, копая, трябва ми вода!

 

След делника

 

На Михаил Тошков

 

Ръбът на чашата почти не се усеща

и виното разлепя сухите ми устни.

И рана и обида имам за забрава

и днес, приятелю, това е тази среща,

когато с танц на наши стъпки най-изкусни

Земята в наша чест навярно заиграва.

 

Покрай скали за жизнен сок се гърчи корен,

дори за правдата е трудно да е права

и моите ръце от работа са криви.

Световъртежът е надолен и нагорен

и крачката ми ту е мека, ту корава

и ту предметите пред мен са ми мъждиви.

 

Премислям пак къде да посадя дръвчето,

под бъдещата сянка може би ще седна

и може би листата ще ме заприказват.

А камъните, хвърлени подир врабчето

и тези срещу мен и в нивата съседна,

така за път подреждам, че от кал предпазват.

 

Понеже все подбързваме по свои цели,

довиждане си казваме премного лесно.

Приятелю, преди да тръгнем по-нататък,

дори да наговорим врели-некипели,

душа и хляб е всичко земно и небесно

и щом сме тук, наздраве пийвай без остатък!

 

 

Жертвата

 

На Катя Кузмова-Зографова

 

Страхуваме се тук да не попаднем в клопка,

и вероятно е да се кове ковчег,

при все че режеха липа за дъсчен под.

За нова черква днес е първата ни копка

и всъщност пресъздава себе си човек

с едно знамение за жертва и живот.

 

Пристъпва множеството, стихва отзивчиво

да се помоли пак за своя светлинка,

която да осмисля следващия ден.

Проблейва агънцето доверчиво,

полага шията си в моята ръка

и, Господи, подкрепяй тъй и мен!

 

Готов съм и не съм ни първи, ни последен,

готов съм вместо друг да ковнат мен на кръст.

На колена до жертвата съм жертва аз

и може би съм от сияние възбледен:

не съм, не съм единствено от земна пръст

и тук не съм единствено за този час.

 

Вселената като въздава мъдра смелост

потребва семка днес за цвят през бъден миг

и тази жертва има вече свобода.

Сега аз продължавам изпита за зрелост

в години земни на усърден ученик

и тъй се възвисява не една звезда!

 

 

Величие

 

От времето поемам време в своя дял,

заемам свое място на земята

и тук в пространството съм осезаем.

Преди да се рече за раждане от кал,

преди да съска подир мен змията,

проплаквам да бозая не назаем.

 

И нищо не приключва ей току-така

и всичко винаги едва започва;

каквото искам да съзрат очите,

напрягам сили да го сътворя с ръка,

разравям с нокти глинестата почва

и вие ли, къртици, ще ме различите?

 

Аз идвам тук и не за първи път

да продължавам вечното начало;

дори когато за отвъд замина,

звездица съм от видимия Млечен път

и за прашинката съм огледало

с ядрото на вселенната причина.

 

Здравей! Не бива никой да е сам! Здравей!

Възрадвай се, защото днес сме двама!

Плачи по пътищата каменисти,

запей напук на вятъра противен, пей!

Прости ми, без целувка изход няма

и пий с любов сълзите ми лъчисти!

 

 

Завет

 

Красив бе бързеят като прочувствен стих,

но бързо се отметнах за опора

към кротката вода в крайбрежната ракита.

Сега все още ме е страх от подмол тих

и все наплашено се колебая в спора

между опасност явна и опасност скрита.

 

Навън е шум, омръзва да съм вкъщи сам,

а днес след кражбата на кошера ми пчелен

не може скоро моят залък да е сладък.

Проклятията ми подир крадец без срам

така превръщат силата си в удар челен,

че първо мен наказват вече до припадък.

 

Широк-широк е пътят, прав и лек,

пътеката е крива, все по-тясна

и нанагоре планината е безкрайна.

Навярно тук съм аз необясним човек

и търся пак единствен час за гледка ясна

и може би за някоя житейска тайна.

 

Избързам ли или забавям своя ход,

поглеждам, сине, все за твоята посока;

понякога успехът може да е вреден,

а миг не се повтаря в никакъв живот

и всеки се подготвя за целта висока

и някак с името си да не е последен.

 

Опасно е да водиш към площада пръв,

съжител си с мнозина и за лични грешки

не се прощава в съпричастната държава.

Яйце и изгрев се разпукват с капки кръв

за ден начален на години все по-тежки

и пътят точно с теб от днес се продължава!

 

 

Снегът

 

Кажете ми белият, чистият сняг,

дали ни помага, какво ще прикрива?

Все още се знае, все още се помни,

че буря ни спря на опасен овраг,

рушеше една по една съпротива

и търсехме завет под скършени клони.

 

Най-после посрещаме празника днес,

присъствам, отвързвам страхлива душица,

присъствам, но тук ли, в страна ли по-друга?

невидимо някак се спуска отвес,

сверявам, че още сме пълна редица

и всеки за миг е готов за услуга.

 

Отново запява пленителен глас,

към този, към онзи с усмивка погледна

и кой ме познава зад разните смешки?

Все още съм слабичък в днешния час

и пак ме докосва ръката съседна

и пак премълчавам за минали грешки.

 

Снегът се отдръпна от земен кипеж,

за работа ето запретвам ръкави

и семето вече подготвяме с внука.

При все че косата е с мъничко скреж,

за утре си знаем какво да се прави,

живеем не само сега и... наслука!

 

 

Запознаване

 

Обличай дрехите за слънчеви милувки,

загадката да бъдат шапка и къдрица

и по света с крилатите обувки

по своя път звезда бъди

и с порив полетявай годеница!

 

Изгрява днес денят за бъдната награда,

от теб синът ще се роди

и ще започне всичко пак от единица.

Благодаря, сърцето ми не страда,

поклон, целувам твоята десница!

 

Случка

 

Семката е гола, гола-голеничка

и пръстта е днес мечтаното легло.

За удавник, който още цопа-цопа,

трябва въздух колкото за кратка сричка,

а спасител с пояс е като с крило

и навреме ще надвие на въртопа.

 

Ако снема пръстени и гривни златни,

ако аз съм гол в решителния ден,

знам, че докато съм в подмола опасен,

стават по-крадливи даже хора знатни!

Ако не сваля украсите от мен,

с тях потъвам от товара им ужасен!

 

За какво е всъщност цялата гълчава?

Спорът е за чест, а може би за лев;

няма как да крия, че съм съдията,

нищичко не бива да се премълчава,

погледи ме дебнат с огнестрелна цев

и от векове си няма мир земята!

 

Земеделецо, подбирай семенцата,

няма да се оправдаем с главобол,

трябва да издам присъда безпогрешна!

Знам, писателю, тревожат се сърцата,

утре се обсъжда верният глагол,

който тук представя снимката ни днешна!

 

Урок

 

Захванах работа почти необичайно,

до днес по пет-шест пъти миех прахоляка,

но днес се плисвам, колкото за навик спазен.

Април е, вишната разцъфва неслучайно,

а мисълта ме стрелна някак си двояка,

че някъде декември е своеобразен.

 

Работниците впрочем никакви ги няма,

а искам и не искам времето не пита

и сам пренасям тухли тежки и претежки.

Ще бъде къщата, ни малка, ни голяма

и днес не търся ни виновник, ни защита

и днес приемам тихо всякакви насмешки.

 

А можеше да бъда горе в планината,

където само слънцето да ме огрява

така, че над тревата да съм златен в здрача.

От камъните ставам, тегнат рамената,

не се надигам вече в саморазправа

и кротка песен ме люлее, както крача.

 

И сякаш че не аз, а някой друг се лута

и кой ли идва тук единствено за хляба?

До моята осанка сянката е къса,

от търнокопа китката ми е подута.

Ръката дълго може да е много слаба,

но ти недей, душице, ти недей се къса!

 

 

 

Моята чужда болка

 

Годините не са единствено за теб и мен,

пред нас е крушата възстаричка, унила

и гледа как окапал плод в пръстта се сплува.

Деца отиват на реката в слънчевия ден,

студеничко е днес за слабата ми сила,

а ми се плува, драги мой, а ми се плува!

 

Вълнуваш се, че пак лъжецът се изкарва прав,

че нямаш радост от изпълнена поръчка,

че обещава той, но трети път те връща.

Наистина противен е дори нехаен нрав

и както притъмнява челната ти бръчка,

така нахълтва сянка в цялата ми къща.

 

Проблясват седем спици в седмичното колело

и ту съм горе, ту съм долу непокорен

и често-често са напукани устата.

Дано да дойде вече друго някакво тегло

и тъй промяната да хване жилав корен

сега, когато ме замайва самотата!

 

Споделяш си горчилките на днешния живот,

освобождаваш се от своята отрова

и тя ми се натрупва в моята душица.

Помагай ми на покрива да дигнем гръмотвод,

до мен или си ти или съдба сурова,

отмина вече бурята и литна птица!

 

 

 

Врата

 

За поправка е вратата, туй ме позадъхва,

нося този мой товар и може би е лек,

но по пътя нанагорен, път надолен няма лесно.

Бързеят в сърцето ту заблъска, ту заглъхва,

вятърът е съпротива, слънцето е пек

и успявам да напредвам доста равновесно.

 

Не веднъж ме позавардва някак си вратата,

свивам се навътре в себе си към свиден кът

и противна врява, вярвай, няма да дочуя.

Вън обаче аз съм съпричастен с топлотата,

пее ми потокът, пак за мен тече мигъг

и поемат шепите от изворната струя.

 

Днес почти не бързам, но с усмивчица измамна

отминавам, изоставям някакъв си хром

и разбирам пак, че всяка дейност е вълшебна:

с крачката си преминавам през простъпка срамна,

с крачката си преживявам личния погром

и търпя присъдата позорна и целебна.

 

С ключ вратата се отваря и затваря

и след вчерашен въпрос пред днешния товар

влагам мощ за благодат и време непревратно.

В този ден отново се здрависваме с хлебаря,

изпитът ми трае век, но за заслужен дар,

златен миг ми се въздава само еднократно!

 

 

Семена

 

Понякога проправям път полека,

отново ровя с пръсти и гребло

и пак така пръстта е лед-студена.

Не секват укорите към човека,

че има грях за своето тегло,

че не признава участ отредена...

 

Все аз на второ място бях обречен,

роптаех, че съм ек на твоя глас.

От Вихренвръх се взирахме в безкрая

и всеки бе за другия далечен.

Възславях себе си в усоен час

и няма дявол да се оправдая.

 

Пробождам почвата, садя цветята

с житейска мярка пак за красота,

но днес подреждам гроб, а не градина.

Не теб, а мен изчака тук земята

да сещам страх от всяка празнота,

да се гнуся от червей и гадина.

 

Навярно ми прощаваш всяка грешка,

стърча на кръст в трева околовръст,

а ти ли, аз ли, друг ли разпорежда

да преосмислям слабостта човешка?

Вали за семена, вали за пръст

и с този дъжд сълзата е надежда...

 

 

Моята гледка

 

Похапвах от ястия вкусни,

попийвах с приятеля драг

и взех си без чакана сгода

целувката с устни от устни.

Страхливец не съм, ни смелчаг

и тих се спотайвам в народа.

 

Но нещо ми днес нагорчава

и схващам добре, че дори

нехайно си късам от дните.

Дотяга ми всяка гълчава,

не бързам, домът не гори

и дребни са пак хитрините.

 

Човекът стои ли, върви ли,

отмерва по слънцето час,

а случва ли как да застава?

Бедите не са ме превили

и скътано имам в запас

по някоя детска представа.

 

Отново мълча в равносметка

и питам случайно ли спрях

и питам къде ми е пътят?

Припомням си моята гледка

и пак без тревога, без страх

децата в реката се къпят...

 

Велика среща

 

Сърцето ми отмерва крачка точно,

вървя с упорство към върха на планината

и все издишвам още въздух застоял.

А всекидневието е от нас порочно

и ти до мен пристъпяш към виделината

и също дъх след дъх изстрадваш своя дял.

 

Най-после само тази висота на Рила

за нас е търсената длан необходима

и спираме на здрава и на чиста пръст.

Проникновено вдъхваме всевишна сила

и стихнали зад тайна неизповедима,

приемаме за грешките да сме на кръст.

 

И както мисълта е в четири посоки,

възрадвай, слънчице, телата и душите,

въздавай, вятърко, попътните крила!

От власт подемна да прогледнем мъдрооки

и с нови песни за ума и за душите

да заживеем с добродетелни дела!

 

Следовнико, през вековете предалечни

ти също с подвиг за откритие ще бродиш

и търпелив ще сътворяваш бъднина.

Ти ще възраждаш за добро черти човечни

и днешната искра от земния зародиш

дано ни срещна на вселенна светлина!

 

Болният

 

Забързвам по пътя ту пряк, ту околен,

посрещат ме в двора цветята ми пъстри

и в моята къща е моят престол.

Напомнят ми днес, че съседът е болен,

от месеци вече пристъпвам на пръсти

и пламва въпросът ми пак с главобол.

 

Шивач съм, а вижте ме с дреха разпрана,

без ножици размисъл мен разкроява

и шия душата си с шев без конец.

Наистина често ме спъва забрана

и личният страх е такава проява,

е ставам за чуждата болка слепец.

 

Не питам къде съм, не питам за дата,

най-после пристигам по време студено,

но вече тук няма свободни места.

Била е отворена вчера вратата

с посрещане точно за мен отредено,

но вятърът днес ме подвейте с листа.

 

Боли ме главата, болят ме очите

и сила си нямам поне да се движа.

Ни моля, ни чакам, ни искам слуга,

ни вземайте туй за предлог да мълчите!

Дори да заплача за лекар и грижа,

с целта неотложна живейте сега!

 

Лов

 

Провисват примирено клони и листа,

едва ли този дъжд ще се смили над мен,

намокри ме и май че ще настина.

Застой обаче няма, аз съм уловен

и вече действа съдбоносната причина.

 

Сполука как да имам с опаки съсед? -

От дума не разбра, размахахме си пръст

и по-нататък мътните ни взеха.

От него не приемам никакъв съвет,

дори не му помислям зло, ни търся мъст,

а все съм като в чужда дреха.

 

С кокошка, печена и ръсната с пипер,

и с хляб за обред ти си съпричастен гост,

но бройка ли нечетна са цветята?

На всеки ден рожден, на всеки помен чер,

на опело и сватба ти минаваш мост

и Бог да пази челядта ни свята!

 

От изстрелите хищникът се отърва

и кучето полу-скимти, полу-ръмжи

за сбогом на хвалби и на похвали...

Аз тръгвам на гощавка, но каква, каква?

На раницата патицата ми тежи

и рожбите й няма кой да жали...

 

 

Правописът

 

Досаждат ни бележките за правописа,

измъчваме се с правила за всяка буква

и с правила за смислен израз по места.

Не взехме дреха, ни съвет и днес ни втриса,

дори проклинаме студа, но той не пуква

и вятър ни обърква с брулнати листа.

 

А думите са с ясни гласни, с тъмни гласни,

подкрепа са съгласни звучни и беззвучни

и можем да напишем разказ за цветя.

Запеем, друже, с теб и ние сме прекрасни,

но пак те чакам, часовете ми са скучни

и този ден безплодно вече зажълтя.

 

Стремежите наистина са важно нещо,

един през други този с онзи се боричка

и често се подменят подлог и подлец.

А съдията все така ни съди вещо,

от думите НЕМИ-ЛОСТ тъй пренася сричка,

че лост залоства зад решетките крадец.

 

Разбираме, че гърлото ни дъно няма,

преяждане подлютва раните в стомаха

и всеки лично се признава за глупак.

Учителю, наградата не е голяма,

но изреченията, след като летяха,

притихват пак до препинателния знак!

 

 

Виновен

 

Виновен съм и не веднъж и дваж на ден,

за помощ се помолвам на светец,

за милост се окайвам пред закона

и моят срам върти, върти самия мен.

Помогна нещо, но ме вземат за крадец,

с подпората под ябълката счупвам клона.

 

И пак опитвам да подкупвам съдия

и пак подгъвам робски колена

пред властника с надменната призовка.

Кълна, че ме търпява светлата земя,

кълна, че няма да отвърна със злина

дори очите ми да клъвва човка.

 

Вилнея с настървение от зло по зло,

когато бивам все такъв какъвто съм

и стягам до одушване окръжност.

Въртят ме дните на съдбовно колело,

но все не пада тук да ме почерни гръм,

а губи мощ житейската ми длъжност.

 

Аз също спотаявам своята душа

и както е загадка земната трева,

така Вселената е непрогледна.

Терзая се, че все допускам да греша,

но тук за жизнен дъх най-важно е това,

че прошката за днес не е последна!

 

 

Зидът

 

Най-после да поспрем, да си поседнем тук

и да отседнем вече, както сме седмина;

да палнем огън, да побутнем дъбов пън

и да попеем все така един до друг!

Навярно полунощ се мина и отмина

и приказката ни тече, тече на сън.

 

Да наведем глави при вечната река,

шумливо да си понаплискаме лицата

и да изправим ръст пред изгревния ден!

Върбова клонка да поемем на ръка

за чакан благослов и прошка на децата

и някой с внучето да стъпва подмладен!

 

От Господ Бог е тази местност дар за нас,

копая за основите на нова къща

и се разкрива стар, почти запазен зид.

Едва ли някой друг ще отговори в този час,

дали чрез мен столетен порив се възвръща

и някаква мечта ще взема видим вид!

 

Засях си нивата с пшеница есенес

и след като премина време за тревога,

добре дошли на прясна пита и медец!

За сън умирам пак и книгата си днес

не мога, брате, да допиша, днес не мога,

но счува ми се, че продължава друг писец...

 

Довиждане 

 

Пронизва ме противната игличка,

но с болка лековита ми прелива кръв

и как да кажа, че съм само мъченик?

Ах, рибката е жертвена душичка

и след като прибирам въдица и стръв,

не казвам ли довиждане на този миг?

 

На клон завързвам обещана люлка,

полюшвам галено страхливия си син

да расне и порасне с бащин мил език

и няма да е той за заврънкулка

и няма да съм аз на старини самин!

Не казвам ли довиждане на този миг?

 

Наливам вече чаша подир чаша,

защо да се изчаква, няма за кога!

Ръката е за благослов и за плесник,

ни плаша някого, ни аз се плаша

и щом годишнината е сега,

не казвам ли довиждане на този миг?

 

Все още чувствам мишците си здрави,

различният ми път не ме дели от вас

и също се предпазвам да съм тук длъжник.

На всеки връх бъдете прави, прави!

И тъй като се извисява моят глас,

не казвам ли довиждане на този миг?

 

 

             

 

 

Из "Предтеча" 2005г.

210 стихотворения

 

ЗАЩО

 

И следват вторник, сряда и вървим нататък,

вървим и множеството е все още цяло

и днес все още всеки е съставна дроб.

А срокът може да е дълъг или кратък

и спорим може би за щяло и нещяло...

   Защо съм сам, защо съм тук при този гроб?

 

Засенчва ме понякога си несполука

и все пак аз нима не съм властта мастита,

с която тръгвам вече вън от моя праг!

Едва ли тинята току-така бълбука

и жабата е тъкмо с блатото честита...

   Защо съм сам, защо съм тук на този бряг?

 

И виж, за изгрев е пропукан кръгозорът

и виж, върбата е подровена, обаче

реката пак е сладкогласен разказвач!

Прибирам се и за да се разсъни дворът,

раздира с рев обсадата си пеленаче...

   Защо съм сам, защо съм тук при този плач?

 

И слънчев лъч ме буди, слънчев лъч ме буди,

и дните продължават, продължават дните

и пее славеят и вишната е цвят.

Пчелите пак поемат полет без заблуди

и всъщност аз съм отговорът от звездите:

   защо съм сам, защо съм тук на този свят!

 

 

ЦВЕТЯ

 

Такъв е вятърът и семката го знае,

а пък за нея знае слънцето отдавна

и с времето си идва плодородният валеж.

Поникне първото листенце и това е

началото на име с буква главна

и моята възможност се разкрива за вървеж.

 

Сега не казвам укор за горещината,

не казвам кой с надмощието си ме свива,

търпя, такъв е нечий ред, такъв е моят нрав.

Пелинът е пелин зарад горчивината,

огромно здание ме хвърля в сянка сива

и пак се питам днес болнав ли съм или съм здрав.

 

А този дъб все повече се разпростира,

прихлупва ме и ме превзема здрачът,

под него е студеничко и все съм по-студен.

Какво решава всъщност острата секира,

когато тук свидетелите ще заплачат

и може би ще пишат с кръв сегашния ни ден?

 

За цигуларя няма, няма край земята,

умора няма и за дарбата му божа

и съпричастен съпровод е тихият ми глас.

Цветарката подрежда все така цветята

и вероятно все така ще се тревожа

с поклон пред смъртник и с поклон пред рожба лично аз.

 

 

ДУМАТА

 

Събираме се днес, събираме се пак

роднини, близки и познати разни

и къщата е мястото ни сборно.

Пред нас е, вижте! – чедо или завързак,

движенията са своеобразни,

но наш наследник е съвсем безспорно.

 

Отглеждам разсад за различен зеленчук

и работа са моите поклони;

недейте смята всеки стрък за стока,

излишно някой мисли, че съм с нещо друг!

Дървото има равновесни клони

и с тях е знак, че служи за посока.

 

Отлита си дъхът, отлита си дъхът

и не познават пръстите косата

дори да я докосват седем пъти.

Събира трите пръста днес в едно страхът,

душица се преселва в небесата

и там водата няма кой да мъти.

 

Каква река е, Боже, нашата река!

Към бързея, към бързея се носи

и само камъкът е съпротива.

Могъщество подема моята ръка,

преплита ми се мисълта с въпроси,

но думата дано не е лъстива!

 

 

ВЕСТИ

 

Все някой трябва да измине този път,

все някой трябва тук да претърпи вреда

и този някой може да съм аз самият.

Навярно с мен, какъвто и да е светът,

ще текне най-накрая бистрата вода

и сенчести лица почти ще се измият.

 

Опитвам да надниквам с мисълта отвъд,

от памтивек съм все така и все такъв,

че нещо ми остава все необяснимо.

Отглеждам рожби с грижата на овцевъд,

проблясва нож, от агънцето вземам кръв

и моля друг да ми прощава съвместимо.

 

Дори да го попитам, камъкът мълчи,

подхващам го, понеже става за пълнеж,

оттук-оттам го чуквам, за да се намести.

Просветват ми над моята глава лъчи

и пренареждам туй-онуй за нов градеж,

но пак не знам отгде ми идват странни вести.

 

За името на всеки жив или мъртвец

поемаме сега един предписан ход

и този свят изглежда ту голям, ту малък.

Цветята нося, скърших техния живец,

но здрав бъди ми ти пред нов цъвтеж за плод,

че живият за мъртвия отчупва залък!

 

 

БЕЗ ЗАСТОЙ

 

Не знам дали са всички думи по местата

все още се не чуват първи птичи песни

и този разказ аз преписвам трета нощ.

Не знам, не знам на трудностите честотата

и в множеството с крачки леви, крачки десни,

дано успея да заема своя площ.

 

Поспира се дете пред шарената книжка

и го привличат примамливи продавачи,

каквито са на улицата много тук.

Отново сдържам в себе си една въздишка,

която вероятно нищичко не значи,

понеже непознатият за нас е всеки друг.

 

Обратно! Искам си удобството домашно!

Из полусенките се мярка призрак мрачен

и присмехулно бяга той от моя дом.

Едно съмнение наистина е страшно,

превръща се на примка моят пръстен брачен

и предвещава принудителен разлом.

 

Гласувани закони, божии закони

предписват правила най-често за човечност

и уча аз, и учиш ти и учи той.

Брегът остава, за да може да се рони,

с реката се изтича всеки миг от вечност

и тази вечност с нас да бъде без застой!

 

 

ПРАЗНИКЪТ

 

Днес празнувам, нека да празнуват всички,

до наследника е майката възбледа

и сега съм двадесет и пет годишен!

Бързо, сине, дай ми слабите ръчички,

някой все ще се поспре да ни погледа,

ти си с мен и нямам онзи вид предишен!

 

Винаги споделяй всяка своя грешка

и дори да бъде най-неудържимо,

ще изтръгвам зъб от твоята тревога.

Ако ти разбираш чуждата болежка,

ако втори път пострадаш недължимо,

то ще знам за твоята посока строга.

 

Бързах, бързах да пораснеш, сине мой,

днес си двадесет и пет годишен мъж

и сме заедно, но някак си до тук.

Бързах и прибързах и търпях престой,

бързах и преборвах болест неведнъж

трябва не тояжка, а ми трябва внук!

 

С нас е полъхът планински все по-свеж,

вече сме далеч от ниските недра

и напред се вижда светла висота.

Седем стъпки възвисяват нов стремеж,

пътят е към седем рилски езера

и към седмото небе с една врата.

 

ПРЕСТОЛНИНА

 

И пак в подножието спирам за почивка,

съвсем съм точен, обичаен е часът

и за един е късно, а за друг е рано.

Минава някой, надарява ме с усмивка

или върви замислено по своя път

и разминаването става неразбрано.

 

Добре си знам, че всеки укор е отровен

и щом уроците си за деня не знам,

душата страда, колкото и да е яка.

Ей там в страни е някой някак в гроб заровен

и някак си като извън света е там

и там е камъкът, захвърлен в треволяка.

 

За днешната задача съм отдавна буден

и може минувачът да избира сам

между посока дясна и посока лява.

Повтарям все, че всеки отговор е труден

и пак от дълголетен опит знам,

че непредвидено животът ни изтлява.

 

Вървим със слънцето в единния часовник,

земята е на плодородието знак

и стъпката не пребивава самоволно.

Тъй както съм следовникът подир следовник,

така съм светлина дори през преизподен мрак

и тук сега за мен е мястото престолно.

 

 

РАЗКАЗ

 

Търпя! Какво се бави този ден!

И въпреки това с най-бързия си ход

стремително приижда седмицата нова.

В навалицата с мен или без мен

един за друг сме неизбежен съпровод

дори без отдих лек за стъпката готова.

 

По моя воля се задвижват колела,

поемаме в единство своя коловоз

и само заедно бих спирал безопасно.

Била е мисълта каквато е била

и днес последиците са за общ въпрос,

когато пак вината се разкрива гласно.

 

Признавам, че понякога съм настрана,

обсебват ме представи лични в някой час

и ми се струва, че насън съм без верига.

Докосвам ключ и тук е вече светлина

да виждам и да оживявам видим аз,

тъй както моят лик е за лице на книга.

 

Отличен имам на висок и дълъг скок,

прескачам своя гроб с тревога всеки миг

и с остър нож подрязвам лозови главини.

Затуй навярно предпочитам гроздов сок

и разказ почвам с приказен език

за тази вечер и за бъдните години.

 

 

ПРЕСТОЛ

 

Обидена ли си отива тази зима? –

Зародиш изоставя скъсаната риза

и търси слънце през набъбналата пръст.

Отдъхвам от потиснатост неизразима

и неивестно накъде ми се излиза

и неизвестно как съм вече по-чевръст.

 

Веднъж да стигна да се хвана за тревата! –

Така си казвам търпеливо за отмора

и пак наум отбройвам ден по часове.

Без край за погледа над мен е синевата,

възможност имам да надхвърля кръгозора

и мост ме носи към отвъдни светове.

 

Била е вдън-земята сила вдъхновена,

а днес е тя скала непоклатима,

на нея стъпвам прав с осанка на певец.

От светлина е гледката благословена

и може би съществено предимство има

за камъка, за мен и вечния творец.

 

Началото е пак от точка при разкола,

а правата черта намира точка втора

и кръг описва съдбоносната стрелка.

В сияние съзвездно аз съм на престола,

единен лъч е моят жезъл за опора

и земното кълбо сега държа в ръка.

 

 

ОТГОВОР

 

От нашия поглед къде се изгуби?

Тревога ни жегна, че нас изостави

и сам си подбираш по-сгодния път.

Наистина ние най-често сме груби,

не всеки издържа на думи лукави...

Отбих се да видя потока отвъд...

 

Почти си не знаем околната местност,

по навик приемаме хапка безвкусна,

задъхва ни тук всекидневният прах

и в него заглъхваме тук без известност.

Къде ли изчезна, защо ни напусна?

Дъждът ме изчака, овеса прибрах...

 

Това погребение бе всенародно,

отдадохме почит с участие дейно

за днешен творец със значимост за век.

Помръкнахме сякаш пред блато безбродно,

а ти се изскубна от нас ненадейно...

За лекар ме взеха, спасихме човек...

 

По правило грешките са непростими,

с години трудът е за цел благодатна

и някой би станал за пример велик.

Но пропуск и срочност не са съвместими

и жертви си взема съдбата превратна

за кървави капки към утрешен миг.

 

 

ПРОШКА

 

Окото загива, възвръщане няма,

светът причернява с една половина,

по всички страни развилнява гневът.

За трима е примка бедата голяма

и тук с отговорност в една татковина

от тримата днес се съставя съдът.

 

Защо ли не съм на разходка невинна,

защо ли не съм неизвестен, далечен

и поглед да губя в завой след завой?

Защо съм сега в равносметка междинна,

защо ли насила не бъда отвлечен

в затвор да изчакам успешен отбой?

 

При теб съм защитник с човешка надежда

и всякакъв укор поемам, защото

виновникът днес се надява на мен.

Отсечка от пътя ми тук се отрежда,

на кръст ме пресичат доброто и злото

и точно затуй съм в живота вграден.

 

Застъпниче, трябва ни вярна посока,

ни Бог съм окат, ни съм сляп отмъстител

и всеки е грешник самотен почти.

И може съдбата ни да е безока,

но всеки за себе си сам е спасител

и всеки на себе си нека прости!

 

 

МАЙКИ

 

Ти не си ми болна, дъще моя мила,

въпреки че легна трети ден все вкъщи.

Я стани, стани, ще те подкрепя мама,

патерици тътря, за да имам сила!

Баба Марта още все така се мръщи

и овошки крият пъпки от измама.

 

Поседни ми, дъще моя, в скута

и до моята глава склони главица!

Нека слънчевата майка да ни гледа,

нека в грижите си тя да се не лута!

Ето в светлина е твоята косица

и ще имаш вест навярно в два-три реда.

 

Не успявам всичко да направя вещо,

но за всичко ни се свързват имената.

Давам на децата, давам на децата

и не чакам да ми се отплаща нещо.

Дъще, знам, че се променят времената,

но сега най-близичко са ни сърцата.”

 

Пак е вечна тайна майчината тайна,

нека си мъдруват мъдреци седмина,

първо днес долитна щъркелово ято!

Мамо, стой до мен с душица всеотдайна,

мамо, всичко вече най-добре премина

и се подновява името ти свято!

 

 

СТРАХ

 

Излизам възбледен из сянка студена,

пристъпвам и стъпвам по своя земя

и може би имам неясна поява.

Вървя с благодарност в душата смутена

и нося обречени в жертва цветя

за лекаря, който в беда ме спасява.

 

Премеждие минах, прескокнах си гроба

и следва богата гощавка да дам.

Навярно петелът и агнето знаят,

че тяхната смърт причинявам без злоба,

а щом са отвъд, а аз съм отсам,

дали ми изкупва греха обичаят?

 

Добре съм, когато бера плодовете,

пробирам за разсад надеждни зърна

и знам, че дължа да почитам оброка.

Отново събирам ръцете си, двете,

и както са шепа една до една,

загребвам и пийвам вода от потока.

 

Ох, Боже, оплаквай ни живи немили,

че ние създаваме гибелен прах

и болести бъркат горчилката в чаша!

Изплитайте бича от собствени жили

и, братко, сестрице, обзети от страх,

светът е лечебница, жизнено наша!

 

 

ПЛАЧ

 

Излезнал съм от моя роден град отдавна,

сега наглед след мен не е дошла промяна

и все пак може да ме вземат тук за чужденец.

Не съм за крачка нито бърза, нито бавна,

на глас не питам, мисълта ми е припряна,

че не един и двама са с надгробния венец.

 

С тревата ежегодно вятърът започва

и след като се бялнат слама, кост и корен

едва напролет се възражда пак зеленина.

Разравям най-усърдно черноземна почва,

след туй с ръката мах крилат е благотворен

и слънцето засява позлатени семена.

 

Прииждат болни всеки ден почти различни,

лицата помня и припомням имената

и от лекарствата едно избирам за човек.

Мълча за болките си – те не са първични –

и не лежи единствено на мен вината,

когато ме повлича всекидневен самотек.

 

Очите ми почти са вече зачервени

за онова, което всъщност се не връща

и някъде зад мен се примирява в своя здрач.

Излизам днес от спомените съкровени,

за този ден представа друга е присъща

и, Боже, радвам се, че младенец ме вика с плач!

 

 

СЕДМИЦАТА

 

Ето че пристигна този понеделник,

аз ли хванах него, той ли ме подхвана?

Колело със зъб и зъбче в седем цвята,

жител-кореняк, изселник и заселник

без закана и без вест обоснована

всъщност под небето тук сме на земята.

 

Иска ми се никой да не ме засреща

и премислям думите си с криволици,

тъй че мен от мен самия да прикрият.

Искам някой да е с крачка веща,

но като не влизам в никакви редици,

как се преценява, че съм аз добрият?

 

Вкопча ли се в споровете заядливи,

съвест и съзнание в тъма потъват

и макар за кратко в този свят ме няма.

Взема ли решения несправедливи,

път насам и път превратен ме разпъват

с изненадата ни малка, ни голяма.

 

Да! Неделя с моя ден рожден съвпада,

имам избор мой за щастие възможно

и добре дошли са гости без забрана.

Да! Пред хляба всеки сяда за наслада

и понеже се не вижда нищо сложно,

няма на сърцето и лицето рана!

 

 

ВЪЗДЪХВАМ

 

Околността не винаги е много сложна,

защо да се заплитам с предполаган страх?

Очите ми са тук с виделина възможна,

защо да мисля, че ще ги затули прах?

Вървя си с крачката понякога тревожна,

да помня ли, че вчера нещо не разбрах?

 

Постъпвам вероятно най-безотговорно

като засаждам прекомерно зеленчук.

И пада ми се, че ми идва нанагорно

и все копая вече до припадък тук.

Такава работа не бих поел повторно

дори да ми одумват дребничкия лук.

 

От сутринта навярно някак съм гальовен,

на моята потребна длан са семена.

Пониква стрък, разцъфва цвят по ред вековен,

минава се през тъмнина и светлина

и тук сега съм аз потомъкът съдбовен

чрез мен да се отвори нова бъднина.

 

Удави се човекът, мен спасил тогава,

въздъхвам пак, без жертви няма свобода.

Въздъхвам и запретвам пак ръкава,

от въздуха съм аз за видима следа,

въздъхвам, думичка дано не дам лукава

и по браздата днес тече вода, вода...

 

 

КЪМ ЦЕЛТА

 

Аз знаех, че редиците са разнородни,

аз знаех, че за всички пътят е нагорен,

аз знаех, че успехът е през точно речен миг.

На хълма днес съм сам без сили ръководни,

а долу там навярно все ще бъда спорен

за обвинителен, за оправдателен език.

 

Добре ги виждам там следовник и съперник,

измъчвам се, че за подкрепа чака всеки,

но въпреки това не слизам да се смеся с тях.

И няма, няма да променям своя мерник,

а щом от мен са означените пътеки,

мълча дори и да потъвам в ежедневен прах!

 

Тревата, камъкът, невидимият корен

и тук пред всички цветето почти незнайно,

а после вятър, после семена и пръст.

И без съдба повторна, без урок повторен

и просто из пространство винаги потайно

и просто без случайност винаги околовръст.

 

Единствено напред за всички е безкраят,

денят, нощта са неизбежната верига.

И пътниците вече с опитния свой гледец,

и пътниците с вярната посока знаят,

че всяко време своя паметник издига

и тихо тук се спират да го почетат с венец.

 

 

БЪЛГАРИН

 

Какво ми е слънце, та милва, та гали,

ту пролет, ту есен извезват шевици

по тези ми български плодни градини!

Прелита ми песен далечни превали,

че тук са били-пребили мъченици,

та белег си носим от мъчни години!

 

Че майчица имам, че имам бащица,

теглото си теглим, не губим надежда

и, Господи, нека за мъст да не тлеем!

Дано за сполука ни зърне зорница,

за почит, за прошка глава се навежда,

ръцете са люлка и рожба люлеем!

 

Че знаем и две, че си знаем и двеста,

с душа и сърце си посрещаме гости,

за грешки си бием о камък челата.

Съдбата за нас е добра и злочеста,

на пръсти вървим да не стъпим на кости,

но все при победа ни кръцват крилата.

 

На хиляди разпити все съм разпънат

за хилядолетната истина, братя,

че пак от човек е светът в съсипия!

Словата ми в гърлото нека потънат

и нека очите си аз да ви пратя,

когато измамя, когато убия!

 

 

КУЦИЯТ И КРАДЕЦЪТ

 

На просяка левче подавам в мъглата,

след него са втори и трети, четвърти

и вече за себе си нямам стотинка.

В сърцето си нося забита иглата,

възсухата кашлица нищо не кърти,

едва ли съм само с начална настинка.

 

В едно извисяваме мнения разни,

загребвай си риба и кой ще те спира,

но днес водоема източвай до капка!

Загребвай си тук без ламтежи напразни

по колкото може душа да побира,

загребвай, па после си с кривната шапка!

 

Дъждът ме зашиба за сторена пакост,

удари светкавичен гръм върху круша,

край всеки смъртта му премина на косъм.

Проклинаме тази човешка двоякост,

че често се хващаме гуша за гуша

с въпроса: човек щом не съм, то какво съм?

 

Денят е за хляба, нощта за леглата,

законът ни мъчи, че иска покорство

и страх ни навява опасната урва.

Нагоре вървим, изтънява мъглата,

напредва и куцият също с упорство

и вятърът сам след крадеца се втурва.

 

 

БУДУВАНЕ

 

Сега, когато съм осемдесетгодишен,

каквото кажа, може да е непотребно,

каквото премълчавам, може да е важно.

Не се разбира много днес език предишен

и разговорът все така върви на дребно,

чу тук е слънчево, че там е влажно.

 

Пътечката от стръмна става все по-стръмна,

без ползата изкачване не ни отърва,

а горе при това мъглявина отседна.

И пак над нас предупредително прегръмна,

върхът е за младежа стъпката му първа,

върхът за мен е гледка може би последна.

 

Излизам пак и кучето е пак щастливо,

че вярвам в постоянната му всеотдайност.

Отново мисля за започнатата книга

и тръпка утринна напомня пресметливо,

че този свят е все с потайната безкрайност

и времето наистина на мен не стига.

 

За чудо са сегашните превозни средства,

не искам днес да знам за взривове опасни

и самолет да литва с мое пълномощно.

Това на приказни представи съответства,

светлеят над земята небесата ясни

и може би затуй съм буден денонощно.

 

 

           

 

 

 Из "Истината днес" - 2007г.

             стихотворения 210

 

Златният връх

 

Приемам годината днес за сговорна,

за пример е нашата обща гощавка

и с брат ми под власт сме на кръвното родство.

Един е домът ни за гледка просторна,

на моята площ е градежът съставка

и може би тук придобивам господство.

 

Ловец съм и песът подгонва сърната,

кому да помагам чрез лична намеса,

когато е жертвата с правда разумна?

Нима с добрината изчезва злината,

при новия дом съм все още с отвеса,

не идва на ум мъдростта сладкодумна.

 

Все аз съм подвластен, все аз съм владетел,

проплаквам невинен и плача греховен,

без смърт съм и грешка за мъки ме ражда.

На всякакъв спор съм единствен свидетел,

все нямам за прошката Господ върховен,

до просяка падам от глад и от жажда.

 

Единствен съм аз за съзнателна стъпка,

потайно животът е в ядка първична,

с душата и с тялото аз съм в два свята.

От слънцето дар е пожизнена тръпка

и както се вижда сред нива пшенична,

Човекът е златният  връх на Земята.

 

 

 

Пролет

 

Ветрецът днес, ветрецът днес е по-спокоен,

черешата е ранозрейка и височка

и вече не без страх черешки клъвва птичка.

Не ми се мисли тук за ястреб непристоен

и без заобикалка длъжка и широчка

лъчите плискат блясък с тихата рекичка.

 

Върви девойката и тя за мен е тръпка

и погледът я носи, погледът я носи,

че точно кой ли заслужава точно нея,

че кой кому да стори днес отстъпка

и кой да слуша старци белокоси,

че чарът в роб превръща царя и злодея!

 

Но девет месеца ли ти си майка свята,

но девет часа ли си с мъките родилни?

До девет поколения си на жарава,

че не веднъж обидите са непосилни,

че не веднъж е песента запята-недопята,

че не веднъж и не веднъж си ти в забрава!

 

При все че пътищата земни са постлани,

след грешка, Боже, търся твоите пътеки!

Не съм с желание до днес едно-едничко,

не съм единствен на земята с двете длани

и както вярвам аз, тъй нека вярва всеки,

че слънцето не само денем е над всичко!

 

 

 

Без бягство

 

Това е джанка, джанка най-обикновена,

но вижте, тя е също на цъфтеж омайна,

при все че ражда киселички плодовете!

Съставка до съставка е благословена

и търся вече тяхната съвкупност тайна,

пък вие накъдето искате вървете!

 

Вървим и знам защо не сме разговорливи,

връстникът се усуква, пак ми се оплаква,

че тук питейната вода е варовита;

въздъхва пак и вече с думи заядливи

натяква, че сме с него за съдба еднаква,

но само аз съм с дар за дейност плодовита.

 

Най-после най-невероятното се сбъдна,

не мога да повярвам, че съм вече властник

и всичките до мен са все богоподобни.

Безпаметен съм пред заплаха безразсъдна:

по-висша длъжност иска моят пръв подгласник,

при все че трима са от него по-способни!

 

Представям си за миг, че изоставям всичко,

че бягам и все някой в тил ще ме удари,

че бягам и не виждам нищичко с очите.

От джанковия сок по вкус отпива чичко,

все още не дочувам стъпки на другари,

а вие, вие може да ме премълчите!

 

 

На сън

 

Умората днес е за гнет прекомерно,

не искам да знам за света поднебесен

и нека сънят ми е бездна голяма!

Без отдих съм също по време вечерно,

все някой започва с пленителна песен,

от песен към песен спасение няма.

 

Пръстта е за мен огледало всезнайно,

начевам отрано безкрайна раздумка

за оран, сеитба и пак за беритба.

Не хапвам самотно, не пийвам потайно,

ни властник търпявам за миг да ми думка

и днес аз съм кум на пресвята женитба.

 

Сред всички съм просто с присвита душица,

при всякаква работа срок се пресмята

и вас задминавам, че бавно вървите.

Подтичвам все с поглед за полет на птица,

назад покрай мен изостава Земята

и все ме докосват за нещо тревите.

 

А пътник след срещи ни малко, ни много

с добричка ли дума от тук си отива?

Отново съм в моята, в моята къща

и гледам на снимка момче босоного,

добра или лоша съдба милостива

от грешен през дните в смирен ме превръща.

 

 

Край пътя

 

От моя път това е дългата отсечка

и тя на работа ме води всекидневно

и всяка вечер тя ме връща за почивка.

Но днес съм отстрани, не бива да съм пречка,

край мен минава върволицата напевно

и никой тук от мен не чака придобивка.

 

Сега навярно съм най-възрастният жител,

без длъжност аз съм независим и свободен,

не съм потребен без да съм излишна бройка.

Дори при напаст аз съм с глас на тих тъжител,

при споровете за отстъпка съм изгоден

и пак за пример опрощавам неустойка.

 

Искра с искра пред погледа ми се кръстосва,

облягам гръб на ствол корав многогодишен

и сам до дънера се свличам да поседна.

Край мен младежът земна твърд едва докосва,

младежът бърза с мислите си днес възвишен

и вече преговаря думата победна.

 

В градината ми ябълките са обрани,

дали е моята десница не тъй мощна,

дали е моята десница не тъй слаба?

Изсъхналите клони са коварни рани,

реката пее песента си денонощна

и пътникът си носи вероятно хляба.

 

 

Размисъл

 

Какво ли ме време без време подхваща,

че тръпка ме сепва, че вехна, че съхна

и как да узнаем каквото не знаем?

За стъпка решителна и належаща

неволно за миг се прекръстя, въздъхна

и пак съм за себе си неосезаем.

 

Мълча за оная позната загадка,

че напаст децата ни днес попилява

под чужда съдба по спасително странство:

за работа тежка-претежка, но кратка,

пари се печелят с надежда мъглява

за тукашно свое, богато стопанство.

 

Седя под лозницата двестагодишна,

взаимно живеем от дълги години,

за мен е запазила грозда последен.

Изядоха косове цялата вишна,

на възраст съм, нямам си близки роднини

и здрачът е вече напред непрогледен.

 

Все гледам по белия свят нашироко,

единствен човекът с език разпорежда

и птиците просто си правят гнездата.

От малък си знаех да скоквам високо

и всякога имам такава надежда,

че вижте с отскок съм ей там на звездата!

 

 

Аз и аз

 

И често ли, рядко ли все те погледна,

очите, очите са именно пъстри,

лицето излъчва една топлота.

Не бликваш прибързано с дума победна,

ни свиваш в пестници тревожните пръсти,

на ключ се надяваш пред вража врата.

 

Когато се смееш си слънчев, сияен,

мълчиш си при разговор, ех, всекидневен

и мил си, та нямаш оправяне с бой.

При работа стихваш така всеотдаен

и отговор даваш съвсем смотолевен,

когато за гордост успехът е твой.

 

Размисляш си сам и не си ми самотен,

понякога с лъх мигновен те докосна

да викнеш за своето, личното аз.

Нощта е работна, денят е работен,

за двама ни всякаква цел е въпросна

и тук ти си мой поверителен глас.

 

Невидим съм тук за измамно предимство,

излишно навярно си някой път войнствен,

без страх си от грешки, без страх си от спор.

Взаимно на тази земя сме в единство,

светът ни е двойнствен, светът ни е тройнствен

и в общия път сме към нов кръгозор.

 

 

Пътуване

 

И с нас празнуват знаменитости наши,

различни сме, различни са ни времената,

еднаква е заплахата от изкусител.

Сега, сега великолепно бляскат чаши,

но пак еднакъв е порокът все с петната,

съвсем еднакъв е при всякакъв носител.

 

Пред мен, зад мен и с мен са сенките ни лични,

с ръцете си докосвам видими предмети,

отива думата за отговор с надежда.

С очите хващам даже погледи странични,

едни неща чрез сетива са възприети,

а мисълта към Други светове повежда.

 

Решава самолетът своята задача,

остават някъде пространствата далечни,

навярно все тъй се стремят към светлината.

Какво ли долу там не притъмнява в здрача

и щом като са миговете бързотечни,

дано не закъснява пътник в тъмнината!

 

Назад, назад какво са няколко си часа,

напред, напред какво ли би било суетно!

Възстановявам вече връзката насъщна

да имам слънце или сянка за нагласа,

снишава ми се самолетът неусетно

и гледам точката, в човек че се превръща.

 

 

Реката

 

Говори се, че своя път подбира всеки,

желаем да вървят нещата гладко, равно,

за по-направо избор е през стръмнините.

Надеждно е, че думите са точни, щом са преки,

но често са без основанието правно

и дълго след това се лутаме в сплетните.

 

За нищо нещо виж, че спорът се раззина,

подкрепям този, но за другия съм гаден;

съвсем не се отричат сторените грешки,

мълча ли настрана, ругаят ме мнозина,

не само дяволът ме ръфа гладен-гладен

и се достигат безобразия човешки.

 

На мен се връчват строгите призовки,

разследването водят съответни власти,

от мен отнемат лично време с ред съдебен.

Душицата ми режат може би с ножовки,

търпя дори да ми разкъсват живи части,

при все че нямам, нямам нито вик враждебен.

 

На този бряг ме вижда неведнъж реката,

пренасяше ме с плуването за оттатък

и скверно е да стана в нея днес удавник.

Навеждам се, докосва ми сега ръката,

отнема треската ми с моя недостатък

и слушам нея, слушам нея за наставник.

 

 

Момчето

 

Има тук в полето място за надежда,

всичко може би расте тъй както знае,

та пред явна общност трябва да немея.

Някой се оглежда, някой се подрежда,

разцъфтява шипка и далеч ухае,

но един ветрецът се докосва с нея.

 

Нито трън и нито глог са съпричина,

тази круша е пред нас за нас бодлива,

тъй че няма за берачите измама.

Жалко, вижте на челото ми цицина,

вижте братовчеда с крачка колеблива,

жалко, жалко, срам съм днес за мама!

 

Приближава постепенно здрач вечерен,

няма блясъците противоположни,

всичко и за всички е така открито,

че сега дори да нямам усет верен,

тук ми се прочитат тайните тревожни,

тук провиждам смисъл, търсен упорито.

 

Знам, че ден започва път да се изстрада,

често-често ме напада дума хулна,

често-често ме подкрепя вярно рамо.

Сън обаче идва, сам съм без ограда,

но от този свят не ще се изтъркулна,

щом будуваш и будуваш, мамо, мамо!

 

 

Сам

 

Десница и левица, двете са единни

 

да ръкопляскам пляс и пляс и пляс възхвала

за дълго чакан обаятелен владетел.

Но с днешните си нрави ние сме междинни,

търпя крадците, нетърпими до премала

и може би без добродетел съм свидетел.

 

За мен и мисъл и муха са бръм досаден,

не мога и не мога да си отпочина

и с мен къде за мен е въздухът свободен?

Излизам гологлав сега из кръг обсаден,

вървя без ум, вървя без пречка, без причина

и край бъбрица подминавам бързоходен.

 

Не само моята душа е в огън всекидневен,

измамниците също тук са част от всички

така че питам как на празник да сияем.

Съвсем не крия днес, че пиша гневен, гневен,

от яд не плача, ни за мъст започвам срички,

не искам и да знам, дали съм обвиняем!

 

Езикът в гърлото ми се натика,

под власт съм без оръжието скорострелно

и без поклон съм по очи за дъх в тревата.

С десница и с левица дигам два пестника

и с тях ту едновременно, ту поотделно

сега самият аз се бия по главата.

 

Градинката

 

Защо ли не похваля себе си самия,

какви ли не цветя са ми по двора,

та гледам карамфил, та рози, та невен!

Защо ли аз сред тях не се поскрия,

когато разправията погубва спора,

когато след обидата съм възчервен!

 

До здравеца седя, нали е вече петък,

дори съвсем не са потребни очилата,

седя и си похапвам хлебец и медец.

Навреме си заплащам данъка десетък,

пропъждам пак мухата, жилва ме пчелата

и сто на сто съм подозиран за крадец.

 

За грешка отговарям волна и неволна,

с колата бърза задминавам костенурка,

борба се води тук за всеки миг спестен.

И вятърът насрещен е с вълна подмолна,

все пак в една крайпътна някаква къщурка

при злополуката по-лани бях спасен.

 

Часовникът не пита, сам се разпорежда,

отказвам да ти се плати дори стотинка,

мълча за раната от кучешкия зъб.

Сега не бих оспорвал ни една надежда,

полека-лека влизам в моята градинка,

намествам своя стол и тих облягам гръб.

 

 

Пред избор

 

След делници пак е неделя към делник,

да видя, да чуя съм буден отрано

и с памет пренасям от вчера по нещо.

Така че на всякакъв миг съм заселник,

не всичко за днес е напълно разбрано,

пред болест се смесват студено с горещо.

 

С годините пазя Любима едничка,

с години наред е за него Любима,

до камък и камък е милото цвете.

Дали съм Аз първи за тази душичка,

дали е Той втори, та вече сме Трима

и няма съзвучие на гласовете.

 

Бърбориш измислици с лоша наплетка,

любим си на тази, любим си на друга

и двете се чудят къде да те сложат.

Класът е без зрънце на твоята сметка,

не знаеш да имаш, да нямаш съпруга,

но знаеш, че ти за сърцата си ножът!

 

С любов съм към нея, с любов си към нея,

към мен си с омраза, за мен си омразен

и тук занапред, заназад сме без крачка.

Не съм чародеят, мълча пред злодея,

наистина всякакъв ход е напразен

и смъртната сянка ни става землячка!

 

 

За утре  

 

Да можеше по-рядко тук да съм нехаен!

Подсмърчам пак след тази простичка настинка

и грешки правя, правя неведнъж и дваж.

Налага се да бягам от затвора стаен,

държа на думата дори за дълг стотинка

и няма място за петно, че съм търгаш!

 

Ако на теб не преча да си по-височко

и щом спокойно си мълча в удобство,

навярно съм на своя сметка пакостлив.

Навън излизам днес по пътя на широчко,

съвсем не мисля за господство, ни за робство

и за опасност гледам да съм досетлив.

 

Да можеше да нямам памет мързелива,

към гибел днес е моят брат почти бездомен

и може би настъпва моята беда.

Душата вече без потребност е сълзлива

и все така с усилия за миг преломен

борбата е да минем с малката вреда.

 

За моя дъх не ни бил тук излишен спорът

и след като съм жител земен и небесен,

денят за всички е значителният знак.

Еднакъв е наистина пред нас просторът,

от нас за нас е всеки плач и всяка песен

и моят избор е за утре пак и пак...

 

 

Есен

 

Листата шумолят по горската пътека,

навярно стъпките са за представа ясна,

че всеки лист е бил на вейката крило.

На излет съм и крачката е лека, мека,

стъбла и клони след вихрушка бясна

лежат на влажна пръст, приета за легло.

 

Под щедри буки жълъдите са храната,

за тях глиган насила се налага в спора,

но кой кого да защитава в този кът!

Едно видение пред поглед е сърната:

дали бих бил за нея сигурна опора,

когато за опасност обща е вълкът?

 

Човек, човек ей там ни близко, ни далечко

събира да превозва в купчина дръвцата

и ще ги влачи нанадолу бързоног;

добре си знае за Голям и Малък Сечко,

наистина невидими са му крилцата

и кой ли да му каже тук: Помага Бог!

 

При работа, при безработица е трудно,

полегнал е накриво камъкът оброчен

и с него вековечната трева мълчи.

Без облаче небето е направо чудно,

недей, недей да чакаш отговор безсрочен

и пак от влажната земя вдигни очи!

 

 

Спогодба

 

С ябълката златна златната градина

имаме сега от мама и от татко;

имахме обет, че нея няма да делим,

аз съм с половина, ти си с половина,

без межда сме, но не стъпваме по-гладко,

тъй като на ум се крие слогът немислим.

 

Чува се, че дума сторва злополука.

Казва мъж: Така е, слушах си жената!

казва и жената: Тъй е, слушала съм мъж!

Пак езикът ми се преобръща в кука,

пак душата ми остава непозната

и погрешно мед с оцет налапвам наведнъж.

 

Неподготвен ме захапа куче злобно,

търся помощ, търся дума милостива,

крак провлачвам, спирам пред разбивана врата:

вътре – хаос, вихрен обир безподобно,

напаст нечовешка, напаст нечестива

и стопанинът в несвяст е днес за срамота!

 

Казва се, нали, че в случаи: такива

трябва от сърце да даваш милостиня

и по този начин получаваш свобода.

Чуй, градината не бива да загива,

цялата вземи с голямата смокиня,

знай, че като теб аз искам да съм без беда!

 

 

Болки

 

Венец над вратата се двете лози,

припомням си бавно за дните ни славни,

припомням си тук за една ръченица.

Съседът ми все пак живее, при все че пълзи,

жълтее, тъмнее при болките ставни,

припада за хляб и за чаша водица.

 

Все някаква мъка е в моя гръклян,

издирвам лекарство при камъни в жлъчка

и пак съм с въпроси в гърдите прободен.

Дъбът според мен е под гнет на бръшлян:

дали би се жертвал за стол по поръчка,

дали би отказал да стане свободен?

 

Със себе си вече вървя все така,

че как ли за нещо встрани да погледна,

преследва ме в сянката пес ли, човек ли?

В пестник се обръща добрата ръка,

и кражбата все пак не става последна,

тъй както пророци за тук са предрекли.

 

Към кошера литва с прашеца пчела,

девойка привършва цветя да полива

и почвата всякаква мъка попива.

С небесен отблясък сияят чела

и в къщата вече с душа търпелива

съседът след болките тихо заспива.

 

 

 

Пиша

 

Отново разорават нивите обрани,

нали за времето се прави точна сметка,

лъчисти семена проблясват в този ден

и може би не би могло да няма врани.

Наистина единствена е тази гледка

единствено за днес, за тук и с мен за мен.

 

Ветрецът ме докосва вече с тръпка хладна,

през зимата си вземам двойната завивка

и семена са там в гостоприемна пръст.

Където и да хвъркам с мисъл жадна, гладна,

завръщам се за сън и знам ли след почивка,

кога ще се погледна с крачката чевръст.

 

На работа съм все така наравно с всички,

не бива да се извинявам с нощ безсънна

и нося тегобата си на две души.

Аз също имам синове и дъщерички,

понякога за помощ пак на лекар звънна

и сам си казвам все това: пиши, пиши!

 

Преписвам нова повест, гледам часовете,

говори се за пролет, както и за лято

и тук съм аз и тук не съм и все така.

И пак по своето призвание вървете,

и пак признание за грях е свято

и за вина и за успех е всеки светлинка!

 

 

Скоби  

 

Постоянно са отворени вратите,

моят брат близнак е в стаята съседна;

той така се хлъзна, че повлече мен

и сега съм с болки хрипкави в гърдите;

на злина една сме страница нагледна,

как е всеки поотделно тук сломен.

В този свят е много трудно без десница,

пита всеки: аз какво ще мога, мамо?

Трудно е дори с излишните неща,

трудна общност тук са тяло и душица

и не може само да рисувам само,

ни да бъда само майка и баща.

 

Имат, имат ключ държавните решетки,

тук пазачът среща всякакъв затворник

и за въздух общ са общи ден и нощ.

Всеки плаща също личните си сметки,

може би за свиждане часът е вторник,

а за друго време има друга площ.

 

С труд копае тази почва градинарят,

с труд измамник изкопава подло яма,

с труд разделя полза от вреда съдът.

Постепенно скобите ни се отварят,

лекарят към мен дължима грижа няма

и след болестта свободен съм за път.

 

 

Моята сила  

 

Не може бързо, точно да се отговори

дали дъждът си пада всеки път свободно

съвсем без цел, за полза или за вреди.

Все няма начаса за сигурност опори,

когато се намесва вятърът прободно

и бие, бие в слабоватите гърди.

 

Малини хапвам с шепата, бера ги с пръсти,

подсеща ме за обрив стихнала коприва,

от мравки, от мушици по съм властен аз.

С неверие се тюхка някой, пак се кръсти,

но чай от плод, от корен, от листа разкрива

възможност против злоба и прегракнал глас.

 

Завръщаме се вкъщи, милички очички,

от ходене болееш, мой навяхван глезен,

за отдих нямаме все още чакан миг.

За вземане, за даване съм с вас, ръчички,

лицето поизмийте без да съм разглезен

и почвай разказ, мой благословен език!

 

Доказвам точно на виновника вината

и мога да налагам загуба имотна,

но трябва моя сила сам да дам за мъст.

Ребрата ми не ще си върнат здравината,

остава болката ми вече доживотна

и с прошка и без прошка нека съм накръст!

 

 

Дали  

 

И след като си пожелаем лека нощ,

дори да сме в легло един до друг с телата,

от моя сън е твоят сън съвсем отделно.

Събуждаме се пак на обща земна площ,

за мен, за теб край нас са общи правилата

с преценката поне за годно и безцелно.

 

Говорим си, дори когато се мълчи,

мен също тъй ме позамайват небесата

и наш е този поглед за деня намръщен.

И все така сме всеки миг с очи в очи,

това е тъкмо чудото на чудесата

и тъкмо аз съм тук да давам хляб насъщен.

 

С успешен изпит преминавам ден след ден,

една поредица такава е приспивна

и днес не получавам ключ за по-нататък.

На моята самонадеяност съм в плен,

несетно губя, губя опитност сетивна

и куцам всъщност тъкмо с този недостатък.

 

Вината наша може да не сочат с пръст,

а тя дори да бъде незабележима

от нашите души не се измиват грешки.

Не можем своя грях да погребем под пръст

и кой да търси отговорността дължима:

за мен си част, за теб съм част в съдби човешки.

 

 

Кучето  

 

Вървим по хълма край дървета и край храсти,

прикриват се подробностите под снежец

и чезне усетът за жизнените страсти.

От сдържащо ръмжене в миг ме сепва тръпка,

през сенки преминава вълк-ловец

и с кучето сме може би като закръпка.

 

За по-нататък е завоят наша предвидливост,

сполука там предвиждаме от тук

и вече няма ни сълза, ни боязливост.

О корен се препъвам, кръв е по ръката,

от болка ставам друг, по-друг и все по-друг

и смяна иска на часовника стрелката.

 

Случайно, неслучайно пак околност има,

ни звярът нарушава цялостния ред,

ни вълча кожа е на нас необходима.

За видимо, невидимо са сетивата,

поглеждаме навред, поемаме напред,

но само наши ли са винаги правата!

 

По правилник си водя кучето с верижка,

обученият навик е за образец

и този мой възпитаник възхвалят гласно.

Подхващам пак повествователната нишка,

за съд житейски виж съдебния дворец

и всеки продължава пътя безопасно.

 

Сълзата

 

Без полза отминава казаният час,

другарят може би от болка крак преплита,

а имаме да носим камъните тежки.

Не слагай на сърце, че закъснявам аз,

на помощ си за работата деловита,

но хапвай, пийвай също са неща човешки.”

 

От бързането тук и там съм запъхтян,

от неизвестностите ум не ми остана

и все пак чакано лекарство нося.

Не съм чак толкова от немощ сполетян,

главата ми наистина е замотана,

но няма да полазя хляба си да прося.”

 

 

Човек загина, но не чувам зов, ни плач,

не знам, не знам дали подкрепа е потребна

и малка ли, голяма ли е днес Земята!

В беда съм сам и всеки друг е минувач

и раната ми тук за всеки друг е дребна,

подлютва се, че са откъснати цветята.”

 

Все още има сила моята ръка,

готова е все тъй за всяка съпротива,

ту реже пак и ту подрязва пак лозата.

Ту близко, ту далеч е нашата река.

и нямам страх, че тялото ми ще изстива

и няма, няма да ми видите сълзата!

 

 

Молитвата днес

 

Прозорецът моля да бъде отворен,

по-близък е дългият път с минувачи,

без власт съм и властникът вече ме плаши.

Кръгът от забрани за мен е злосторен,

не знам как преградата да се прекрачи

при длъжност за наши, при длъжност за ваши.

 

За време назаем тук няма възможност,

за напаст отсрочка не чакайте втора,

за срам е да викна за малка защита!

Нехайството води от сложност към сложност,

но миг не помислям за кратка отмора

и ризата цепната днес е зашита.

 

След грешния ход съм без мястото главно,

прелитат врабчетата все без промяна,

но с виждане ново е твоята гледка.

Възлизаш ти славно, аз слизам безславно,

съвсем изоставам без външност засмяна

и крия лицето си в собствена клетка.

 

Дори да сме двамата само с надежда,

предел за душите ни няма в простора,

при все че припомням за моите грешки.

Насъщният Бог в този свят ни отглежда

и днес ти за мен, аз за теб сме опора

по волята Божия с трепет човешки.

 

 

Въздишката

 

"На десет години съм вече. Десетка.

Опита ли някой си с мен да се спречка,

едва ли помисля за чиста победа.

Излизам навън от предпазната клетка,

навлизам почти в непозната отсечка

и моето куче все тъжно ме гледа.

 

Такива сме ние, че ставаме рано,

в полето тук-там са дървета и храсти.

Баща ми отново говори с поука,

от грозда до грозда съм в лозе небрано

и с мисли за други неща съм отчасти

при нова посока към сложна наука.

 

Напред и нагоре, деца ранобудни,

денят ни все пак е за изпит различен!

Готова за среща е кашата Рила

и след като има пътеките трудни,

за гледната точка е с глас праезичен

и наш е животът под нейна закрила..."

 

Човекът е с разум за стъпки Господни,

валежите, слънцето, вятърът вечно

все тъй продължават по своята нишка.

Правнукът ми с десет години възходни

по време сегашно, по време далечно

на белия свят е за моя въздишка.

 

 

Покаянието  

 

Преди година беше блатото задача,

но пипна тук околовръст ръка човешка

и днес вървя през понаперена трева.

Поглеждам по-нататък, идва ми да плача,

размислям, не сънувам, нямам, нямам грешка

и пак насам и пак натам въртя глава.

 

На свлачище ли става сечището страшно? –

Нагоре няма ни гората, ни пътека,

при хлъзгането бих прегърнал трън без страх.

Плачи ми долу в засушаването прашно,

при наводнение не си с беда по-лека,

проклинай себе си за не единствен грях!

 

Без мен и с мен е все по своя път потокът,

дали не ми се мярна недалеч лисица,

дали змия се скри из този камънак!

Дано не се отлага долу там урокът

и нека, който вижда, че съм в криволица

да блъска моята врата с пестник и с крак!

 

Да вярвам ли, че все съм сам из пущинака

и нямам днес дървото, за да съм обесен?

Дано да ме потърсят за законна мъст,

една сълзата ми проблясна вече в мрака!

Завръщам се и съм държавникът потресен,

че моят неуспех е мой житейски кръст!

 

 

Пътуване с труп

 

И щом е днес избрано средството превозно,

без грижите си пътниците са на път.

Безсмислен разговор е също скучен,

навярно нечие лице изглежда грозно,

когато лековато се подхвърля, че трупът

съвсем си заслужава случай злополучен.

 

Добавя глас: “Без дъх сме все по стръмнината,

опипваме за стъпка камък ръбест, груб,

без кръгозор сме сред пространствената бездна.

Омекват жилите в гръбнака, в колената,

не би могло да нося теб ни жив, ни труп

и помощ, брат, не давам днес дори възмездна!”

 

Възможен глас предупреждава за проверка,

замлъкваме за миг тъй както сме накуп,

тъй както сме започнали закуска.

Не би могло съдбата да е лицемерка,

стрелец ни стряска с изстрел и ревем над труп,

а чезне теготата и без клуп ни пуска.

 

Будувам с ум за ход към цел определена,

вреда за мен е полза твоя някой път,

а имаме права еднакви в обща сметка.

Земята с полет е сред нашата Вселена,

наистина пътува също тъй трупът

и въпреки това сме с величава гледка!

 

 

Гост  

 

Излизам, отварям съвсем сетивата,

подир тъмнината върви светлината,

ослушвам се вече за всякакъв звук.

Узрялата ябълка търси тревата

и кацва на клон животинка перната...

  На колко години съм? Сам ли съм тук?

 

От мен е орано и сято и брано

и пак ме очаква тъй също пшеница

и за семената подборът е мой.

По време съм точен, ни късно, ни рано

да имам зърната за всякаква птица...

  На колко години съм все без покой?

 

И денем и нощем припомням враждата

и вече дотяга дори ежегодният празник,

на колко години съм? Аз ли съм прав?

На власт съм, на власт си, но все до междата,

нахалос е спор на омразник с омразник

и нека за работа нека си здрав!

 

И с Бог и с Баща сме с еднаква опора,

пред тях сме по-бързи за битка с изменник

и мисъл и дума за нрави са мост.

И щом сме с едничката власт сред простора

и всеки при всякакъв ден е рожденик,

за теб съм аз гост и за мен си ти гост!

 

 

Съвест и съвест  

 

Ето че сред вас изглеждам с място неподсъдно

и благодаря на българския наш език,

че с глагол в сегашно време по са съпричастни

действия във време минало и време бъдно,

тъй че вчера, днес и утре с нас са миг след миг

да премислим тайните държавни или частни.

 

Казвам пак, че няма за какво да съм виновен

и не считам, че насилници ме вземат в плен,

въпреки че мен присвиват скобите железни.

Кой да подразбира, че часът е час съдбовен,

аз от досегашна общност тук съм отделен

и човек е нечовек без думите полезни!

 

Нося всяка грешка непростима и простима

грешка моя, твоя в този или в онзи свят

и за сеч главата си навеждам доброволен.

Нямам страх дори от заповед недопустима,

знам, че трябва моят син да бъде плоден цвят

и живот не мога да проклинам недоволен.

 

Аз съм вече само тяло и душа на рани,

а на моя длан е НОЖЪТ ПРИКОВАН за знак,

че съм подлият убиец лично под липите.

Скрит свидетелят мълчи пред всички тук събрани,

свършва миг, за отдих следва друг все пак

и поне до мен о, вие, миг дано поспите!

 

 

 

            Из "Изповед" - 2009г.

             стихотворения 210

 

 

Лош и добър

 

Като се мъкна с мъката и спирка няма,

душа ще пукне, но съвет не ми се слуша

и на обида съм с обиди бързорек.

Реката хуква в дъжд да става по-голяма,

но гледам после, че линее тя при суша

и питам: лош ли съм, добър ли съм човек?

 

Приятелят не трепна с грижата присъща,

когато ме залюшваше несвяст тревожна,

при все че дума би била вълшебен лек;

показва той сега строеж на своя къща,

за завист е все пак изгодата възможна

и питам: лош ли съм, добър ли съм човек?

 

Не са с надежда всички тук при всички срещи,

за втори път не вярва всеки всеотдайно

и всеки носи своя дял почти нащрек.

Наистина са нашите молби горещи,

когато нещо пак е знайно и потайно

и питам: лош ли съм, добър ли съм човек?

 

Като прощавам не надигам глас тържествен,

съвсем е непотребна вехтата ми дрешка

и своя път избирам за вървеж по-лек.

С годините си ставам вече по-мъжествен,

при всеки случай съм с едно наум за грешка

и питам: лош ли съм, добър ли съм човек?

 

 

По пътя

 

Невидимо пред мен е нещичко напречно

и щом през ежедневието се преплува,

готов съм да приема новата си длъжност.

Отново съм на път за място по-далечно

и без намеса външна вече ми се струва,

че днес излизам вън от моята окръжност.

 

Така наблизко сме с посоките различни,

че можем в миг надеждно да се осезаем,

но с мисъл ти в страна незнайна си пренесен.

С разлом са бряг и бряг съвсем разноезични,

на този свят един без друг сега се маем,

че пак не сме прозрели знака равновесен.

 

Сега не знам до мен за личната си сянка,

сега не предполагам облак, ни предели

и тук си продължавам весел по тревата.

Не спирам стъпката по ширната полянка,

не ме докосват заповед, ни зов, ни цели

и тук към земна пръст не свеждам днес главата.

 

Защо е слънцето за поглед мой да чака,

защо е пак дъждът и все не ме измива,

защо не мога да съм сам срещу змията?

Подтичвам, тичам пак да изпреваря мрака

и моят страх дори за миг да ви разсмива,

от мои капки кръв е жива днес Земята!

 

Недей ме изкушава

 

Реката тази пролет пак е пълноводна

и снеговете се топят по планината.

Валежът днес е нужен нейде може би,

а тук дори да блъска по вратата входна,

дежурна служба бди с отпор да спре злината.

- Недей ме изкушава, че при дъжд се спи!

 

Не стихват възмущенията за крадеца,

пълзят си недомлъвки пак за продавача

и мога с двамата да бъда двоелик.

Ушите си все пак наострям за ветреца

и сам се мъча с нерешената задача.

- Недей ме изкушава, че съм без език!

 

И четвърт век изглежда на шега измина,

с един съученик се срещам ненадейно

и слушам, гледам: той ли е, не е ли той?

Дали наистина е бивал по чужбина,

дали е само там пространство чудодейно!

- Недей ме изкушава с безопасния завой!

 

Не бива да погива твоята способност,

като магаре гръб подлагам доброволно

и с този начин друг изглежда тук светът.

Признателност и благодарност са подробност

и знам добре, че обществото днес е болно.

- Недей ме изкушава пак, че бди съдът!

 

 

На един от нас

 

С възможности човек е многостранен,

от север идвам тук към юг далечен,

на дъжд проливен, на пожари съм свидетел.

И кой не се полюшва хранен-недохранен,

на глътката е въздухът препречен

и вероятно съм едничкият владетел.

 

Навреме тук съм, душо жадна-гладна,

и снимам, снимам тукашната гледка,

че скъпа и прескъпа днес е всяка, всяка снимка.

Притичвам пак и пак дано, дано не падна,

трепери вече всяка моя клетка

и през гърдите ме превързва примка.

 

Делът е на безсъници безкрайни,

не стихват днес престрелките излишни

към нов убит, към нов ранен, към жива сянка.

Ще бъдат, мила майко, снимките по-трайни

от твоя син, от теб, от цвят на вишни

и всичко ще заспи в една землянка.

 

Записват се най-точно гласовете

и могат да се разпознават ясно

по днешните въпроси за частта от хляба.

Познат, познат е вятърът на вековете,

при всеки преход сме съвсем на тясно

и знаме дига пак ръката слаба!

 

 

Бащица

 

И казвам: Сине, бързоходните коли

превземат твоя поглед ненаситен,

при все че знаем пътя за опасен.

Похапваме медец, не мислим за пчели,

вървим, вали дъждецът ситен-ситен

и може би наистина е сладкогласен.

 

И казвам: Сине, вероятно днес дворец

високо се издига за щастливец,

а в твоето лице се впива сянка.

При този ред за яд е полският щурец,

не си страхливец, ни си саможивец

и сам лежиш на голата полянка.

 

И казвам: Сине, всяка стъпка, всеки миг

вървят последователно най-точно

и за деца е прескочикобила.

Присъдата е винаги на строг език,

урокът се повтаря все нарочно

и днес наистина изяж бодила!

 

И казвам: Сине, прав без гърбица съм аз,

душа и тяло са без край в осмица

и тук без стълб би гнила в кал лозата.

И както непрестанно с теб е моят глас

и както съм за теб баща-бащица,

навярно ми проблясва днес сълзата.

 

 

Прахът

 

Мета, премитам, смитам неведнъж и дваж,

прахът е всъщност всекидневен, повсеместен

и вече ми дотяга да ми се налага.

Самият аз съм ни бедняк, ни богаташ,

самият аз действително съм днес злочестен

и тупам ядно пак постелята с тояга.

 

Играе си ветрецът с прахоляк и с нас,

освобождава къщата и мен от робство

и с гняв съседът основателно се мръщи.

Прехвърчат често думички с преправен глас,

мухата кацва за досадно неудобство

и стъпки следват на човека неприсъщи.

 

Навярно въздухът от прах е все по-гъст,

не мога да прощавам даже дребна грешка

и с мъката си поотделно вече стенем.

Размислям не за съд, а за коварна мъст,

не мога да търпя съвет, ни забележка

и само сам без сън съм нощем, в сън съм денем.

 

Сега съм тук на най-висок възможен връх,

прашинка няма, охлюв гол съм без черупка,

без мрежата на паяка ще падна в бездна.

Задъхвам се без прах, задъхвам се за дъх

и както вече съм на завет в странна чупка,

превеждам за човечен свят търпимост звездна.

 

 

Този ден

 

Така ми се струва на мен напоследък,

все някой в очите ми пак се подсмихва,

когато ви казвам съвсем на шега,

че моята работа всъщност е моят напредък,

че нямам за връщане заеми с лихва,

че с личните грижи будувам сега.

 

Прибира ме здрачът към моята къща,

светът е навън за по-друга възможност

и с изгрев към други места е денят.

Отново нощта е с потайност присъща,

но днес ли е време за време с тревожност,

не идва синът и не идва сънят!

 

И пак от измамници плачат мнозина,

и пак нека бъде това за последно

и пак за утеха е раната с ръб.

За дума не мога уста да раззина

и пак са за всякакъв случай нагледно

вековните примери с якия гръб.

 

Дали през душата ме резва обида,

дали съм такъв от животно по-долен

за устрема късам от себе си част.

Издържам на всичко, където да ида,

не търся пощада по път обиколен,

безвластен съм тук и съм пак все на власт!

 

 

За отговор

 

И вероятно мислят може би мнозина,

че отдих се намира, сила се възвръща

по ширните поля с разходка волна.

Не търся за това и онова причина,

приемам всяка гледка за присъща

и не подхожда моя мярка недоволна.

 

Сърцето ми все равномерно тупа, тупа,

оглеждам пак и правя окомерна сметка:

от изгрев тук за оран съм един орачът.

Навярно само мъката на мен се трупа,

все глух, все ням съм в ежедневната си клетка

и светло с тъмно, светло с тъмно смесва здрачът.

 

Аз помня от отдавна местността блатиста,

не чезне все така водата застояла

и с нея тук не само жаби са щастливи.

За мен е светлината чиста и нечиста

и с нея сме в една спасителна раздяла,

когато моите очи са предвидливи.

 

Не ме оставя денонощната тревога

и все така за срамота съм тук самотен.

Поля, гори за мен съвсем не са надежда,

от себе си да крия себе си не мога:

за дните бъдни моят син е безимотен,

а моят брат за своя син дворец отрежда.

 

 

За жертвата

 

Той се ражда много здрав и много силен,

имена и работа са безвъпросни,

небесата са за покрив безпогрешни.

Смел младеж е и го къпе дъжд обилен,

хлебец и вода са дажби съдбоносни,

но потъва: вижте във въртопа днешен!

 

За река са праговете, бреговете,

думата на дума не остава длъжна

и познатият е непознат поне частично.

Вие днес, мъже, жени, се пригответе,

щом земята тук е весела и тъжна,

мъченикът мъката си носи лично!

 

Без обратен път е пътят непреброден,

тук за всяка дейност ти си отговорен,

тук е дар животът еднократен в дните:

жертвата е личен подвиг благороден

и се възвисява в образец безспорен

над спасен живот, спасен за бъднините.

 

Вероятно са безспорни храбреците:

днес спасител се удави без наследник,

днес удавник е спасен за дните бъдни.

За живота, за смъртта са тук венците,

пак съдбата вземаме за заповедник

и навярно случките са неподсъдни.

 

 

Отсам и отвъд

 

Мълча си с въпрос неочаквано сложен,

понякога страдам от болест телесна

и много е трудно, когато съм сам.

И ни съм бездомен и ни съм заможен

и често поема посока по-лесна,

пред мен е реката и аз съм отсам.

 

Решавам и тръгвам към моя лечител,

Умислен съм, вече съм сянка безгласна:

все някой добре забелязва това,

говори на мен като мой насърчител

и въпреки че светлината угасна,

превързват ранената моя глава.

 

И в къщи съм пак с обстановката къщна,

наболи са семките с четири стръка

и бързо цветята поливам с вода.

Прозорец и стол са потребност насъщна

и пиша, записвам си моята мъка

след тази отминала вече беда.

 

Навлизам навътре през моя потайност,

за смут и несигурност вятър ме духа

и без кръгозорите няма Отвъд.

С молитвата днес сме сред обща безкрайност,

все моля покойници пак за разтуха

и жив съм все още за страшния съд.

 

 

Не съм спокоен

 

И казвам пак и става още по-досадно,

че бърша прах, че прах избърсвам всекидневно

и пак едва след туй посядам чист да ям.

Не съм спокоен с мястото обсадно,

вали си тих дъждът, вали дъждът напевно

и сам за себе си пред себе си съм ням.

 

И нека всеки както иска да превежда

това, което ни събира и разделя,

но все така сме тук слуга и господар.

Не съм спокоен и не губя миг надежда,

не се лишавам аз от моята неделя,

дори когато скрит въпрос е мой товар.

 

Така е, пакост е направило момчето,

ухото му подръпвам без упойка

и при лекуването предизвиквам рев.

Не съм спокоен, нося в себе си зверчето,

променям вероятно собствената стойка

и после ми върви  животът на верев.

 

Дъждът престава тук, докосва ме ветрецът,

наистина е всякакъв въпрос излишен

и всяка случка може да се случи с мен.

Не съм спокоен, мисля, че съм пришълецът,

отново си въобразявам свят възвишен

и днес възхвалям точно този, този ден!

 

 

Власт

 

Пред нас една врата дали ще се отвори? -

Познаваме се досега поне частично,

нали сме още все така от общ обществен пласт!

Държавник си сега из висшите простори,

все няма време да се видим пряко, лично,

ни същият е този, който вече има власт!

 

Световна слава тук е този дъб столетен,

до днес все няма сили да му заповядат

и в сянката му не вирее ни трева, ни храст.

Лежи сразен с корубата под зноя летен,

не всяват страх ни съвестта, ни короядът,

ни същият е този, който вече няма власт.

 

Устата и душата пак са с дъх на гнилост

и дива, дивна местност знаем не едничка,

но кой все още не заграбва някак част след част!

Отново се гласува тук закон за милост,

а никой не показва своята лъжичка,

ни същият е този, който има-няма власт.

 

Нима не знаят всички, че съм жив сред всички,

не съм виновен, че ми пречи главатарят

и вярва всеки, че изпадам неведнъж в несвяст.

Понякога не само аз съм на трошички,

ни ден, ни нощ съвсем-съвсем не се повтарят,

ни същият е този, който има-няма власт.

 

 

Шапката

 

Оставена е тази шапка тук в наследство,

малцина вече помнят нейния носител

и кой би бил храбрецът да докосва жар!

Линее тя сама сред днешно късогледство,

поемам аз да бъда нейният спасител

и моята глава да носи свише дар.

 

Несгодите се обясняват по причини:

че само днешните години са най-тежки,

че в жертва се обрича личният живот.

В заблудите не знаем кой какво да чини

и без доверие приписваме погрешки

на този, който би предложил чакан ход.

 

Сега дворците са стотици и стотици,

сега богатствата са властни над царете

и няма място ни за завист, ни за яд.

Светът е днес за прошка, мили мъченици,

в единствен ден годишно пак благодарете,

че имате безплатно на корем обяд!

 

Събрани сме като стотинка по стотинка,

приема всеки първо жизнения залък

и мъката споделя на молитвен глас.

Тече, тече, изтича нашата годинка

и всеки днес голям и всеки утре малък

на съд и лична отговорност е сред нас.

 

С отстъпки търсим съгласувана основа,

понасяме с търпимост сговор срочен

и за подем храбрецът ръст изправя пръв:

пред всички възвестява мирната обнова,

на всички сваля шапка

                 и след изстрел точен

между очите му разцъфват капки кръв!

 

 

Ученикът

 

Глас и повик за бедата всеки слуша,

хлътват в личното прикритие мнозина

и не мислят за последицата строга.

Гледаме, че при безмилостната суша

в чернозема вече зев след зев раззина

и напразно крием своята тревога.

 

Земните недра са място на богатства

за вода, за горива, за пръст и пясък.

С глад и жажда всеки тук е в надпревара,

при провал завистникът злорадства

и най-често видим блясък, видим блясък

видимо прикрива видима поквара.

 

Давам власт и даваш власт за власт законна

и пред нас е тук съдебният служител:

той за личните права от обща нива

днес смирява всяка воля непреклонна

и един съжител сам до свой съжител

вече няма право с право да унива.

 

За вина и без вина съм с грях и грешка,

по-могъщ съм от насилника всевластен

и не съм, не съм за дългове длъжникът.

С всяко дело съм по съвестта човешка,

с всякакъв въпрос съм лично съпричастен

и такъв съм на съдбата ученикът.

 

 

Възкръсване

 

И вятърът е все наоколо привързан,

ту с лъх при суша ме погалва нежно-нежно,

ту чак до писък ме пронизва той при среща.

Вървя ту бавен, ту за работа забързан,

отнасяме се някой път дори небрежно,

но пак единият за другия се сеща.

 

Дъждът е чакан и дъждът е ненадеен,

без време и навреме сам си време мери,

а винаги са моя грижа съсипните.

След пакост съм измит с лице благоговеен

и видимо пред мен са доста лицемери,

дори порой завлича може би сплетните.

 

А Слънцето ме топли, Слънцето ми свети,

с очи съм сред околовръстното съседство

и знам, че моят разум е властта могъща.

Съжителството тук е с ценните съвети

към втора грешка да не кривнем с късогледство

и мисълта за точна сричка е присъща.

 

Все още по Земята крачките са скромни,

нали все още жизнено съм свързан с хляба

и в гроб се връщам пак за коренна основа.

Все още опитът полезно тук се помни,

все още силата за полет е възслаба

и пак и пак възкръсвам за задача нова.

 

 

Не и да

 

Навярно за живота няма спор:

за всичко живо и неживо е Земята

и всякакви въпроси са на време скъпи.

Изглежда няма място за раздор:

- но знам ли кой какво наум за мен пресмята,

- защо в опасност друг за мен да се застъпи?

 

Пред всички тук са всякакви храни,

подбира всеки своя същност да изгражда,

дори при избора да има тук съперник.

С лице и с опък тук са две страни:

- защо ли вместо друг да се измъчвам с жажда,

- защо да съм без милост винаги скъперник?

 

Промените са нашата съдба,

но властникът от власт не слиза доброволно

и колко вземам аз от общото богатство?

Не стихва вече вечната борба:

- защо ли да оставам пак с окото болно,

- защо ли дан не дам за утрешното братство?

 

Какъв живот е този днешен ред:

от изток е денят до залез без почивка,

от запад е нощта до сутрин с ведрината.

От мен се чака отговор навред:

- не съм ли жертвата все аз без придобивка,

- не съм ли с лична смърт за мост на бъднината?

 

 

Силата

 

Към изгрева все тъй погледна - не погледна,

кога ли, кой ли няма някаква си грижа

и на въпроси търси отговор за край!

Дори да бъде крачката ми тук безследна,

пространството ме знае днес като се движа

и вятърът на мен пошепва: път ми дай!

 

От сянка може би неясни са лицата,

сърцата са навярно в каменна обсада

и глъхнат в шум и грохот песничка и смях.

Наистина са без защита пак децата,

от изстрел трети вече няма изненада

и чак покрайностите тръпнат днес от страх.

 

За жертва и за клетва вече глас говори

и гласове зоват за смяна, за обнова

и право дават само на закон и съд.

А кой да бъде първи, кой да бъде втори

все още няма спор, ни думичка с отрова,

но пак език встрани ме блъска: дай ми път!

 

За всичкото това е знайно днес на всички,

не само аз поглеждам свода поднебесен,

не само мой животец тук е за залог!

Не съм ни птичка и не съм ловец на птички,

дочувам, че се разучава моя песен

и тук не само аз съм силата на Бог.

 

 

Следовникът

 

И дори на ум не ми минава днес за страх,

пак си чувам името за моя песен

и като мъдрец вървя, вървя изправен.

Пътищата са за нас и ние сме за тях,

стъпвам бодро, може би съм безтелесен

и не знам дали след век ще съм забравен.

 

Няма как и следва нощ по своя вечен ред

и сънят е за легло и за завивка

все така под покровителка звездица.

Всичко тук изглежда много простичко наглед,

бързо свършва всяка временна почивка

и започвам пак с десница и с левица.

 

Няма да избягам аз от своя земен кръг,

няма да приема непочтена сделка,

няма да отложа своя празник личен.

Вятърът единствен тук е над самотен стрък,

имаш ли вина за смъртната престрелка

и за живия беглец при страх първичен?

 

Продължавам неотстъпно сам с изправен гръб

и към огнен залез път са камънаци

в този ден единствен за успех възможен.

Раната ми все не хваща и не хваща ръб

и по капки кръв след мен за верни знаци

бърза може би следовникът тревожен.

 

 

Всеки ден

 

Дали сега е моят сън невероятен,

дали действителност такава е възможна

и точно тук наистина ли съм у нас?

Намирам вятъра за мен благоприятен,

съвсем не мисля днес за обстановка сложна

и там на бряг отвъден съм потребен с глас.

 

От векове за свята тачим планината,

при все че обитават зверове опасни,

все още няма свято ни едно поле,

а всъщност то създава тук за нас храната

и пак пред мен като са гледките прекрасни,

над него с полет съм на птичите криле.

 

Голямата задушница е част печална,

души на живи и на мъртви са на среща

и днес от дъжд не само аз съм вир вода:

едно се свършва, друго е на власт начална,

за грехота потиснатост не се усеща

и пак за срамота съм тук на свобода.

 

Припомням си за моя сън все по-подробно

за двата свята и за моя поглед двоен,

че мога да съм тук, че мога да съм там.

Закрилник ми съдейства жизненоспособно,

за всекидневния живот съм пак спокоен

и знам, че няма да съм изоставен сам.

 

 

След буря

 

Без мъст и с мъст връхлита вятър буреносен,

в беда са двата бора с корените плитки;

за миг единият подхвръква като клечка

и другият по милост е с живот въпросен;

дали от днес съм по-готов за бъдни битки,

дали да се преструвам пак на буболечка!

 

Отварят се все пак очите ми при спора,

домът е сляп, стъкла не вижда, ни прозорци,

без покрив къщата е днес обезглавена.

Под сръчните десници е трупът на бора,

сечем и режем с опитност на чудотворци

и мъката е може би преполовена.

 

За нас кога ли, кой ли първи заговори? -

От зъб-мъдрец е думата по-ловка

и препирните чезнат, чезнат надживени.

Разбира се, че трябва мост да има втори,

за бряг и бряг реката чака облицовка

и кой ли знае за клепачи зачервени!

 

Душа и тяло губят тук способност стройна,

когато силите им пие сянка властна

и някой само своя личен път нагажда.

За сън дано не лягам с памет неспокойна

и сутрин нека съм с готовност съпричастна

за своята, тъй както и за чужда жажда!

 

 

Не всеки ден

 

Без имена съм с моя труд през времената,

забравяте съвсем за моята женитба,

забравяте децата ми в деня рожден.

Пресмята се съвсем добре на хляб цената,

почти се знае за сеитба, за беритба

и днес нали се премълчава тук за мен!

 

Изглежда всекидневието най досажда,

едва ли неочаквано прегръмва грохот,

дъждът започва от листата в този ден:

четеш, че пътникът е запъхтян от жажда,

побързва той за час да мине стръмен проход

и днес нали не си помисляте за мен!

 

Познавам ви, говорим вече пак на Вие,

на всеки пет години аз съм бройка важна

и после пътят е напред разпределен.

Дано не дава Господ напаст да завие,

дано на време сетим сянката продажна

и днес нали не си припомняте за мен!

 

Залязва ден, скимтят, скимтят души дребнави,

прииждат дните, бяга, бяга тъмнината

и влачи, влачи тя потисник разгромен.

Възраждат се погазени цветя и нрави,

самият аз най-после тук съм в светлината

и днес нали за всичко вярвате на мен!

 

 

Нашата изложба

 

Горнякът отвейва, подвейва листата,

пред есенен дъжд се налагат отстъпки,

прокапват от стария покрив сълзи.

Потомствена къща е днес в пустотата,

поправките стават болезнени кръпки,

в прегръдката с бурен са двете лози.

 

За всякакъв случай съм с вехтичка дрешка,

къде ли да копна, защо да копая!

На ствола върхът е далеч за ръце,

за клончето зрялата круша е тежка

и спомен ме носи към нея с омая,

но вече за полет си нямам крилце.

 

Далече по някое време прегръмна,

от облачни дрипи е сводът небесен,

променя се някак си личният глас.

Ту в гледката светла, ту в гледката тъмна

делът ми към общата полза е смесен

и в сенки различни различен съм аз.

 

Отново съм с внука си, милата рожба,

дано съм до него да гледам с очите

и с крачки по земния свят да съм пеш!

С платна-живопис сме на НАША ИЗЛОЖБА

и много зависи все пак от лъчите

за пътя на по-даровита младеж!

 

 

Човекът

 

Аз съм точно тази семка животворна,

Аз намирам точно почвата потребна,

Аз отмервам точно време в съответен миг.

Аз поемам дълг за длъжност отговорна,

Аз се боря срещу всяка власт враждебна,

Аз съм под небето с дарбата за кълн велик.

 

Ти за мен си всяка мярка неизбежна,

Ти въвеждаш гледка в другата възможност,

Ти по същество си моят верен сърцевед.

Ти навреме си за мен утеха нежна,

Ти си знакът за измама и тревожност,

Ти си моят искан и неискан тук съсед.

 

Той е видим и невидим повсеместно,

Той е неотложна заповед без моля,

Той насила не налага своя точен ред.

Той е всъщност за начало неизвестно,

Той е воля, за да има наша воля,

Той е за погрешка и за прошка и съвет.

 

Аз и Ти и Той сме с камъни безлисти,

Аз и Ти и Той сме с багри на змията,

Аз и Ти и Той сме с корени, стъбла и цвят.

Аз и Ти и Той сме с небеса лъчисти,

Аз и Ти и Той сме с разум на Земята,

Аз и Ти и Той сме с този свят и с онзи свят!

 

 

Невидим лъч

 

Дали държавна власт да има днес по-строга,

дали държавният глава да спи спокоен,

дали при отговор все пак да следва: но!

Когато ври-кипи народната тревога,

дали за уважение съм аз достоен,

дали до нас е някой може би петно!

 

Дотягат вече много средствата превозни

и пешеходецът се притеснява доста

в посоката натам, в посоката насам.

По тесен плочник пак от яд сме грозни,грозни,

ни работа и ни почивка има проста

и на опасен кръстопът е всеки сам.

 

Съвпадат имената и не съм прегазен,

съвпадат имената и не съм виновен,

при все че може, може, може да съм аз.

Животът си върви законосъобразен

и с глас след глас решаваме въпрос основен,

обаче недоволникът не тръгва с нас.

 

Съдбата впрочем бива тежка, бива лека,

продажният служител всъщност е предател

и ненаказан е престъпникът беглец.

Все още тук човек не вярва на човека,

сега невидим лъч за нас е наблюдател

и всеки пак на данък нов е днес платец.

 

 

Наздравица

 

При теб оставям вече моята надежда,

че можеш да разбираш с прошката за мен.

Отивам там, човек ме чака с време точно

и стол за мен, а не за друг човек подрежда.

Ако не ида там, то той до сетен ден

ще помни винаги отсъствие порочно.

 

Отивам там, а него там го няма, няма

и само аз и само аз съм с моя плач.

Насам-натам се губя вече с поглед празен,

от пръст трошици пак Земята е голяма,

денят с нощта се сбират и разделят в здрач

и все така съм с имената си запазен.

 

От тъмните недра излизат рудничари,

без злополука те са живи с бодър глас

и вече попоглеждат към небето звездно.

Нали часът на истината пак удари

за мен, за теб и все така за нас, за вас,

че тук с живот сме безвъзмездно и възмездно.

 

Човекът всъщност е вселена безгранична

и въпреки че мислите си с ум следи,

за себе си все пак от себе си се плаши.

От хляб до взрив нещата са за цел себична,

дългът е за живот без болестни беди

и дигайте наздравицата с пълни чаши!

 

 

Равновесие

 

Към мен ви предизвиква моят златен пръстен,

завиждате ми, кривогледи сте в очите.

За зло кръвта ми злато в повече държи,

за изход не намирам път околовръстен,

до моя лекар вие все така мълчите

и вероятно съм заплетен из лъжи.

 

Погледай колко много ножът е полезен

и виж, че ще улуча ствол от седма крачка

и виж: едно и две и хоп за страх и смут!

В кръвта си имам в повече прашец железен

така че от играчка лесно става плачка

и тръгвам с лекарска бележка, че съм луд!

 

Нима приемат за виновни ветровете,

че в мен се поразбъркват разните съставки,

че в мен заглъхва всякакъв човешки глас!

Нима току-така си позакичвам цвете,

нима и тук и там не чувам подигравки,

нима си мислиш, че не знам какъв съм аз!

 

Сега сме тук на Рила, вече сме лъчисти,

проблясва благородно сребърният пръстен,

наплискваме лицата с изворна вода.

След кална гъстота сме сред простори чисти

и всеки е за всеки друг новопокръстен

за Истина, за Мъдрост и за Свобода!

 

 

Пустиня

 

Години девет съм в един, в един затвор,

очаквам - не очаквам съд за справедливост,

с години съм насън, с години съм безсънен.

Денят е пак за спор, нощта е пак за спор,

за мен пролука няма тук, ни предвидливост

и все така съм в ад безкраен и бездънен.

 

И знам, че има нависоко небосвод,

през евтините нрави аз съм скъпа грешка,

от мен невидимо се поизнизва нишка.

Черешата се скършва пак от много плод,

врабче и кос отново клъвват по черешка

и сдържам своя дъх за моята въздишка.

 

За мъст не мисля, ни допускам да съм враг,

не искам някой зарад мен да е виновен,

не искам някой жертвено да ме замести.

Не съм беглецът към спасителния праг,

но случаят е може би урок световен

и все за него литват непокорни вести.

 

Сърце съм аз и не проклинам в този свят

и както сме все пак под свода поднебесен,

не чакам и не чакам вече съдията.

За всички розата разцъфва своя цвят,

човекът има дар за говор и за песен

и тук с взаимния живот сме на Земята.

 

 

Лъжецът

 

Не мога работата да подхвана свестно,

ни отговори, ни въпроси са потребни

и сам на себе си ездач съм всеки миг.

На себе си говоря може би уместно

срещу господството на силите враждебни,

разпервам пръсти пак и свивам пак пестник.

 

За мен не бива пръчката да си почива

и нека дъх поне да имам в дробовете,

когато с нея шибам всичко тук наред!

Обаче без вина е крушата стипчива

и дънер окопавам зарад плодовете,

тъй както ме възпява вдъхновен поет.

 

Притичвам пак да ме приеме днес гората,

за трън и драка нож размахвам без забрана:

все още съм в гърдите с въздух преседял,

все още ме пробожда болката в ребрата,

но знам, че репеят лекува гнойна рана

и всяка твар в живота търси своя дял.

 

Пред мен е хубостникът с израз на плесница

и тъй говори тук сред уличната врява,

че той по всичко може да изглежда вещ:

все гали своя син по златната косица

и най-решително накрай ме уверява:

Да пукна, ако знам, че краднах твоя вещ!”

 

 

Люлка

 

За място и за ден въпросът е въздребен,

забравя се безшумно детската дрънкулка,

но нещо друго не започва изведнъж.

Начален тласък е наистина потребен,

на моя син за полет днес завързвам люлка:

нагоре и надолу здравата се дръж!

 

Не знае моят поглед своята способност,

валежът летен из градините премина

и моят унес все ме носи в този час.

Там горе Слънцето е в облачна подробност,

лъчите му са люлка с нишки от коприна

и тъкмо в тази люлка е Земята с нас.

 

Отново ти си вече само в светлината,

очите, твоите очи отварят постепенно

една незнайна незаключена врата.

Люлее някой люлката на времената,

какво е неизменно и какво е тленно,

когато няма празници за тъмнота.

 

Навлизам в себе си за моята душица,

не би могло да пипна в нея точка спорна

и пак ме сепва моят син с възторжен глас,

а люлката е все като надземна птица,

надолу и нагоре търси вис просторна

и днес люлея цялата Вселена аз.

 

 

Един ден

 

Дописвам последната думичка в срок,

най-после съм с час за почивка потребна

и сам съм на своето място известно.

Такива са мислите с ловкия скок,

че гледам трохата и мравката дребна

и заедно имаме среща уместно.

Насам се провлачва стипчивият дим,

на куп са листата и пламък пърпори,

ветрецът подсказва за есен по-ранна.

Говорим наум и седим и седим,

с очите не търсим далечни простори,

а всяка припряност ще сметнем за странна.

 

Запитвам се впрочем за днешния ден

и след като буква след буквата нижа,

дали ще го спомням, дали ще поплача?

Много часовникът знае за мен

и може би именно с негова грижа

най-често съм в някаква люлка сред здрача.

 

Отново поемам с десницата власт,

междинните пречки са вид подготовка

и глух съм сега за игра лицемерна.

Отдава от себе си времето част,

творбата ми днес е за златна обковка

и всъщност е с образа мой достоверна.

 

 

Къде си

 

И тази година е пръв развигорът,

настава разгром на изсъхнали клони,

кокиче постигна целта на Земята.

Висок и широк е за всички просторът

и всеки живот е по свои закони.

- Къде са, къде са цветята?

 

Вълнува се все пак пшеничната нива,

при грижите няма сълза от умора,

дали да не духнат за зло ветровете!

За бързей не бърза реката ленива

и разум единствен е днес за опора.

- Къде са сега плодовете?

 

Най-после за отдих без отдих са дните,

ни празник минава без тъжничка песен,

ни полъх повява против самотата.

Пустеят навярно сами равнините

и вече в мъглата светът е възтесен.

- Къде са, къде са листата?

 

Вселената впрочем за нас е далечна,

при ден белоснежен, при нощ белоснежна

душата е тук без недъг в часовете.

За нас по-потребна е среща сърдечна

и търсим и търсим прегръдката нежна.

- Къде са сега снеговете?

 

 

 

Върховете

 

Съпътства ме винаги видим за нас кръгозорът,

без страх съм, че може да падна в отвъдно пространство

и може би днес съм високо на място победно.

В подкрепа на полет се търси на въздух отпорът,

а всякакъв преход изисква борба с постоянство

и с гледка от този ли връх съм сега за последно?

 

Разбирам най-после, че изгревът всъщност е рана,

за спор и за кръв предизвиква раздорник виновен

и въпреки моята воля съм вплетен в погрешка.

Насилници срещам с разумна задружна отбрана

и пламенно тк защитавам закон безусловен,

че личната жертвеготовност е длъжност човешка.

 

На земната сватба съм винаги в обща замая,

отнасят ме някъде ситните, ситните стъпки,

та вече до Бог се възнасям от тук ли, от тук ли?

Играя свръхситните стъпки, несвестен играя,

тресат ни по тази земя земетръсните тръпки

и луди в захлас ли сме пак на съдбата си кукли?

 

За хоп и за гроб с облекло съм различен частично,

наказват ме с прошка единствено мама и татко

и тъкмо по жалба на плевел съм аз съдията.

Ни своето раждане виждах с очите си лично,

ни своята гибел ще мога да зърна за кратко,

но всякога ВРЪХ съм, когато вървя по Земята!

 

 

        Из "Мъдрост" - 2012г.

         стихотворения 270

 

 

ЛЮБОВ

 

Нали в действителност е тук съвсем известно

това, че някой някъде живее бедно,

а друг е сред разкоша в своя скъп дворец!

Сега навярно се запитвам неуместно,

но беден и богат дали ще кажат изповедно,

че всеки носи сам на робство свой венец!

 

Роптая днес против безсрочната безкрайност,

решително приемам всяка отговорност

и мисли твои може би са моят глас.

Щом твоята любов към мен е всеотдайност,

не казвай да не те обичам с робската покорност,

при все че ТИ взаимно си съвпада с АЗ.

 

Дали все трябва мост над всякаква рекичка,

дали са камъните знайни и незнайни,

дали за гибел знае цъфнало цветче?

Но кой на десен бряг е тук без сричка,

но кой стои на бряг отсреща с лични тайни,

а все пред двамата водата си тече?

 

Сред спорни сили тук сме с наша цел достойна

и въпреки удобство пак и неудобство

с властта за избор казваш НЕ и казваш ДА!

Изречената мъдрост пак е тежест двойна:

кажи, че нашата любов е робство, робство,

кажи, че нашата любов е свобода!

 

 

ПОРОЙ

 

Отново има много, много безработни,

тресе ме вече днес действителна тревога,

че за случайност слънчева съм без надежда.

Навярно потреперват всички тук самотни,

от ден на ден изпада някой в изнемога

и с поглед празен към небето се заглежда.

 

Вървя и Господ най-внимателно ме слуша,

навън от своя кръг не мога да прекрача

и някакъв език преплитам за разтуха.

Все пак съм издръжлив на киша и на суша,

навярно съм досаден с моята задача,

щом за подкрепа чуждата врата е глуха.

 

Бедата буреносна изведнъж удари

и кой ли вече няма бързите въпроси

и кой ли днес без срам е пред мътилка днешна!

Страдалци тук ми стават най-добри другари,

не пита никой кой каква душица носи,

когато сме на ход с последица успешна.

 

На работа съм аз, че друг е сам в бедата,

на работа съм аз за здрав живот на къща

и няма хляб да ям изпросен или краден.

И след като послушна става тук водата,

сърдечно моят братец вече ме прегръща,

че зид от камък при порой е зид преграден!

 

И ВСЕ НАПРЕД

 

Наистина съм чист по пътната настилка,

все пак сме всекичасно тук едни и същи,

вървим ли, не вървим ли, преминават дните.

По някой път съм на присънена носилка,

пред погледа са все познати къщи, къщи,

така че тук са добрините и злините!

 

Приумицата всъщност щуква ненадейно,

поемат ме набързо сили мои неизвестни

и виж действително съм леко по пътечка!

Пред охлюв спирам своя дъх благоговейно,

съвсем не се страхува той при срещи местни,

но с него сме сега на общата пресечка.

 

За срам сме всички при постъпки непристойни,

все още ние вярваме на думи честни,

при все че имаме дела половинчати.

От моя страх, от твоя страх сме неспокойни,

но моя смелост, твоя смелост са съвместни

и с обща полза днес са колела зъбчати.

 

Закрилата все пак е на треви присъща,

спасител съм за лигавата животинка,

че ход с предимство няма сигурна надежда.

Подслон намира всеки в собствената къща,

навред с приятел мога да съм без стотинка,

че гръб все някой състрадателно навежда.

 

 

ВЕТРОВЕ

 

Вятърът за нас изглежда своенравен,

винаги с посока е съвсем наясно

и не пита той за нищо, ни за нещо.

Всъщност аз не търся с него да съм равен,

справям се, дори когато съм натясно,

но мълвата е чудовище зловещо.

 

Казва този, казва втори, казва шести,

че цените са високи двойно, тройно,

казват, че солта е вече по-солена.

Тук от лоши стават все по-лоши вести,

мъки се пресмятат на число безбройно,

страх съвсем побърква цялата вселена.

 

Страх нахлува, страх нахлува повсеместно,

бързичко купувай, пак продавай, братко,

днес осигурявай дом и гроб за вечно!

Няма разлика за честно и нечестно,

времето на суматохата е кратко

и на сметка днес е чувството човечно.

 

Прах се дига над земята всекидневно,

глас все вика “Да живее свободата!”,

но с очите заслепени някой плаче.

Срещаш вятъра ту галено, ту гневно:

ти си в този свят отново при бедата,

ти ли си човекът, ти ли си сираче?

 

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

 

По-бързо дано да израсна-порасна:

да стигна веднъж възрастта достолепна,

да седна поне на почерпка едничка!

Нали се говори за гледка прекрасна,

нали се надявам така да укрепна,

че вече на птичка да имам душичка!

 

Най-трудно е при погребение, братко,

че всеки насам и натам е безпътен:

какво да направи, какво да не прави!

Сбогуване търсим за време най-кратко

и някак цветята са откупът смътен,

болнави сме всички дори да сме здрави.

 

(“Венците, ковчегът и кръстът са тежки,

представям си: гледат със страх саможивци,

кого ли до днес от тегло са спасили!

Признават ми принос, не казват за грешки,

понесен съм вече, претръпват страхливци,

понесен съм вече без моите сили.”)

 

От облак е тук светлината възслаба,

но всякакъв миг е за нас все съществен,

когато започват от нас бъднините.

Не бързай, че заедно с Бог си пред хляба,

за свойствен приемай разсъдък божествен

и с твоята воля за утре са дните!

 

 

ЧОВЕЧНО СЪРЦЕ

 

Особена смесица вече са дните,

такава е винаги нашата есен

и виж показателен тих листопад!

Сега са след летен кипеж сетнините,

и както за себе си търся подход равновесен,

поемам посока с приятелски хлад.

 

Познатото изворче няма закрила,

земята подгизва навред от водата

и пътя почиствам от тиня превзет.

Приема все пак мисълта лекокрила,

че тук е възможна за всеки човек свободата,

при все че тук няма приложен съвет.

 

Един съм в гората и тук в планината,

разбирам природните техни закони

за тяхна изгода, за моя цена.

За разум просветва над мен светлината

и след като сторя дължимите мои поклони,

приемам за действия власт и вина.

 

И всеки сред всички е жител съвместен,

по-бързо протичат и слабост и сила,

тъй както духът е в задружни ръце.

Човек на човека е всъщност известен,

че висшата мъдрост до днес е живота спасила

и почва денят за човечно сърце.

 

 

ВРЕМЕНАТА

 

Въздухът е винаги готов и неусетен,

моята намеса днес е тук потребна,

пак се съживява рохкавата пръст.

А денят е първи, а денят е сетен,

имам сила някаква до мен вълшебна

и за кратък размисъл изправям кръст.

 

Някъде си там, навън от кръгозора,

гледката значително се различава

и навярно някак там е по-добра.

Вятърът е винаги свободен из простора,

отминава наша тукашна гълчава

и все пак си няма братец, ни сестра.

 

Миг след миг за нас са всъщност низ безкраен,

знак са те, че видимо тече реката

и на този свят сме с видими лица.

Майките за плод са първо цвят омаен:

щом в девети месец зърнат светлинката,

вземат си за тук от времето деца.

 

Търся все какво на мен е тук присъщо,

все така съм с нашите закони местни

и на родната земя стъбло съм аз.

Слънцето за всичко тук е всемогъщо,

вятър, облак някой път са тук известни

и за себе си съм с моя глас на моя час.

 

 

СЪБИТИЕ

 

Очаквам събитие с изглед съществен,

ще става известна една неизвестност

и знам засега приблизителен срок.

Без мен е, без мен е вървежът естествен,

погубва се може би моята честност,

разкрива се може би моят порок.

 

Не казвам, че моят бащица е болен,

не давам подкрепата с пълна готовност,

но здраво похапвам и пийвам без час.

От себе си тайно съм най-недоволен,

че сам се прикривам с възможна условност

и за мъченик съм приеман сред вас.

 

Съвсем не пропускам за днес тържеството,

празнувам и който празнува не бива,

не бива да носи възможност за грях!

Пред всеки познат, непознат в обществото,

пред всяка мълва съм с една съпротива,

че място си пазя за срам и за страх!

 

Властта ми насила задачи отлага,

подробност е грижа за хляб неотложен,

когато сега небосводът е син!

При сушата почвата чака за влага,

събитие става в живота ми сложен,

че имам, че имам дочакано син!

 

 

ПРИ РЕКАТА

 

Съмненията, вярата са често местни,

но всъщност без да има някаква измама,

между трева и камък разцъфтява цвят.

Реката Искър носи вести неизвестни,

навярно там от нея мен си хвана мама

и с бащиното име съм на този свят.

 

Какво ли помним днес от младостта си звездна,

с кого споделям, че сме сигурни през дните

и колко са годините сега пред нас?

Изчезва страх, че всяка полза е възмездна,

стремежите ни водят все през съдбините

и всякъде на шир и длъж сме все в захлас!

 

От родното гнездо излита волна птица,

все по-далеч и все по-малка тя изглежда

и търси повече да вземе в свой живот.

Все пак са земни, земни тяло и душица

и както нямат край ни мисъл, ни надежда,

пред нас е кръгозор, над нас е небосвод.

 

От нас е Спътник на Земята с власт могъща,

от тук е земен Пътник в нашата Вселена

и тук все не достига малко светлинка.

В овощната градина работата е присъща,

един за друг сме тук с природата зелена

и все така сме тук с житейската река.

 

 

МЕРНИК

 

Един по един сме събрани с надежда,

изчезва невидимо въздух възхладен

и вече високо говорим на глас.

Все нещо на всички еднакво изглежда,

обаче на себе си сам съм отдаден

и всеки от друг е различен сред нас.

 

Една върволица сме с обща посока

и всяка взаимност е проста и сложна

за власт и търпимост в единния път.

И кой ли кого ли защо ли да хока,

почти сме скала до скалата възможна

и все пак сме с кръв на чувствителна плът.

 

Пътеките пишем за мои, за твои,

но говорът секва по важна причина

и нашият ход се пресича от страх:

змията не бърза, ни прави завои,

направо пълзи към тревиста трапчина:

ни ние, ни тя сме готови за грях!

 

В едно всекидневие чезна без мерник

и както не чакам постъпка сърдечна,

без треска дори съм задъхан без дъх.

Обаче когато в залог съм съперник

и щом като тук съм към цел недалечна,

наяве и в сън съм към стръмния връх.

 

 

ВЪЗЕЛЪТ

Един по един сме с различни посоки,

денят ни започва на място работно

и знаци служебни говорят за власт.

На пръсти ли стъпим, не сме по-високи,

дори да ни мъчи сърцето самотно

за тук и за там сме потребната част.

 

Наистина имаме сложно познанство,

присъствие някакво носим редовно

и туй не забравяме всъщност ни миг.

Държим се несигурни в тясно пространство

при сушаво време, при време дъждовно

и никой сега не развързва език.

 

О, Боже, недей ни наказва най-строго,

признавам, че сам се предадох на дрямка

и страшна вълна ни подема в обрат!

Тълпата към мен все напира най-много,

все мен зверове ме държат за примамка

и виждам над себе си кръвния брат!

 

За дявол, за Бог съм под облак тревожен,

на възел сме в общия бой за площада

и ден за съюз и за разрив е тук.

Невинен виновник сега е възможен

и всеки дори да е днес без пощада,

с живота е праведен само до друг.

 

 

ПЛЕВЕН

 

Едва ли само с моя сила и способност

нагоре се изкачвам бърз, победоносен

по стъпала седемдесет и седем днес.

Сполуки, несполуки често са подробност

към крайна цел при нов подем дори въпросен

и всякакви съставки са в единна смес.

 

Все някой спира дъх, замислено заглежда

сега към къща и към длъжност по-голяма

и бляскат само тъмно тъмни очила;

все някой тук върви с потайната надежда,

по сметката си пак пресмята колко няма,

че все за нас съдбата е добра и зла.

 

Един и същ е огънят поне за кратко,

свещта за здраве и свещта за памет вечна

не са ли всъщност от единен дух за знак!

Не знам какви съвети са потребни, братко,

но бъднината пак е близка и далечна

и вероятно ти си на звезда близнак.

 

Отново за поклон пред вас съм тук, герои,

нали чела ще свеждат също синовете,

че дълг е също глас от песен недопят!

По този ред ще бъдем вечно часовои,

тъй както днес и все така през вековете

с човек е видим и невидим този свят.

 

 

РАЗМИСЪЛ

 

И земният въздух е първата глътка,

пробужда се мисъл из мозъчна гънка

и хлебна трошица е първият дар.

С ръцете съм тук за взаимна прегръдка,

по грапава пръст съм съвсем за разсънка

и само душата е моят “товар”.

 

Нима се забравят тъй лесно роднини,

нима се прощава тъй лесно за грешки,

а тиха утеха е само трудът!

И как ли така преминават години,

кога ли съм виждал узрели черешки

и пак продължавам възсложния път!

 

Разбира се днес, че съм онзи лечител,

когато лекувах насилник известен

и с дълг оцелявах при дълг към закон.

Разбира се днес, че съм онзи мъчител,

когато минавах край просяка местен

и все не предлагах потребен подслон.

 

Сега се измъчвам при трудна задача:

дали предпочитам изгодите лични

дали съм за роб на по-властната власт?

Човек се преражда сега в разказвача,

все тук е под укори разноезични

и всъщност е същност на земния пласт.

 

 

ВЯТЪРЪТ ЛИ

 

Отново нямам, нямам отговор съгласен,

загрижен се завръщам днес ранен отново

и пак неспазване на ред все става ред.

Въпросът се отлага пак без отказ ясен,

но тук и там не натежавам от олово

и пак потъвам, пак изплавам с ход напред.

 

Природа жива или мъртва е в условност,

делим дърветата на плодни и неплодни,

светът е цял и няма вън от него друг.

Избрани са студени камъни с готовност

и части за основа стават по-пригодни,

щом топлата ръка ги разтрошава с чук.

 

Какво се позабравя и какво се помни

за родно място, за години бързотечни,

а днес дечица припкат там на своя ред!

Летят невероятно стъпките преломни,

земята не докосват към просторите далечни

и нова цел е все напред и все напред!

И колко много тук е лесничко за всички,

когато вятърът е всъщност обвиняем

и без да се отлага се решава спор!

Тогава идва грижата дори за птички,

тогава идва времето да се покаем

и пак за нас, за нас е ведрият простор.

 

 

ЗА СЕБЕ СИ

 

Наистина сега за моя разум днешен

намирам, че съм често в път свръхтесен

и сам пред себе си съм пак самият аз.

Но някой път съм двойствен пак за ход успешен,

единият от мен е с полет бърз, чудесен

и надпреварвам себе си в тревожен час.

 

На мен от греховете ми са шест известни,

но вероятно седма прошка е потребна,

че виж, без искреност е моето лице!

И въпреки че извинения са неуместни,

лъжата е голяма пак, лъжата пак е дребна

и шести трепет има моето сърце.

 

Възбавно пъпли-пъпли множество в мъглата,

задъхвам се като потискам бързи стъпки,

че нямам как да виждам по-далеч с очи.

Навярно завист ме яде, пронизва ме с иглата,

отново тук съм с трескавите тръпки,

а всеки покрай мен мълчи и все мълчи.

 

За себе си дори да съм потисник властен,

поне за себе си съм сила позволена,

когато чужд стремеж е към единствен хляб.

Към себе си едва ли тук съм безпристрастен,

напред, назад съм пак с великата Вселена

и никога не съм ни сам, ни слаб!

 

 

МОЛИТВАТА

 

Защо ли денят се предава на здрача,

защо ли престава играта безкрайна,

защо ли деца се разделят с другар!

Навярно минавам към друга задача,

досеща се мама за всякаква тайна,

короната снемам, не съм вече цар!

 

Годините детски назад са далечни,

при всякаква възраст са спорове разни,

че пак в надпревара сме всъщност за власт.

Любов и лъжа са за кратко всевечни,

остават понякога сили напразни

и всеки е с право на своята част.

 

Сега на часовника цъка стрелката,

пред теб е простор да излиташ из клетка,

без бавене тръгвай, поемай на път!

И виждаш с очите и пипваш с ръката,

че миг подир миг са на твоята сметка

и днес различаваш: отсам от отвъд.

 

Крадецът, измамникът често ни люшка,

за дълго безспорно се помни вредата,

че пак от човек е човек озверен.

Все пак земетръсът развихря вихрушка,

отново ни свързва в единство бедата

и в църквата всеки пристъпва смирен.

 

 

БЛАГОДАРНОСТ

 

Че ден ли, година ли бях по чужбина,

все още съм мъничко разноезичен,

нали съм от работа с кичур прошарен.

За всякаква тежест съм с яка гърбина,

че тук съм еднакъв и там съм различен

и всъщност защо да не съм благодарен!

 

Опипвам в ръцете си ябълка сложна,

вкусът се променя, когато съм гладен,

с въпроси за себе си в спор съм коварен.

Все сам отговарям за дейност приложна,

надвивам на раната с ръб незагладен

и всъщност защо да не съм благодарен!

 

Ни Ти си тук сам и ни Аз съм единствен,

с едничката ябълка ние сме двама

и може с пестници да бъда ударен.

Различният глас между нас е малцинствен,

дано сме далечни на самоизмама

и всъщност защо да не съм благодарен!

 

На гръб си с наследство една половина

и с власт е прибавена още третинка,

но някой е често с вреда натоварен.

Живеем съвместно в една татковина,

пред обредно житце мълчим без стотинка

и всъщност защо да не съм благодарен!

 

 

СВЯТ И СВЯТ

 

Минават си ден подир ден безвъзвратно,

отивам в простора отвъден, небесен,

за грижите тукашни вече съм ням.

Нещата са всякакви тук еднократно,

незнаен творец е с нечувана песен

и следва стремеж за успех по-голям.

 

Наистина тук е животът все мъчен,

намира си всеки за излаз извивка

и често прибързан е грешният ход.

Терзае се някой насила отлъчен,

за спор е понякога пак придобивка

и търсим крадеца на днешния плод.

 

Не бих съжалявал ни малко, ни много,

че аз не отидох ей тъй най-нехаен

на някъде там без посока, без цел.

Частица от час се измерва най-строго

за някой прославен, за някой незнаен

и всякога все се препречва предел.

 

Най гледам към ябълка вече червенка

и може би също тълкувам превратно,

когато се питам: кога съм щастлив?

Наум съм в отвъдния свят за преценка:

без глас съм, а прошка бих давал стократно,

но давах ли прошка, когато бях жив?

 

 

ДЕН И НОЩ

 

Преследва ме мисъл, преследва ме спомен,

за роби пазар е пазарът законен

с жените, с мъжете, с децата дори.

За дълго не идва развоят преломен,

човекът остава човек непреклонен,

парите са власт и властта е пари.

 

И днес красотата е злато и сила,

за продан е заедно с тигрова кожа,

о, славни жени, о, нещастни жени!

Сега за престъпници няма бесила,

но пак е при свада противникът с ножа,

о, вие мъжете на мръсните дни!

 

След обир сегашен съм гол-голеничък,

нали сме си тук с недостатък предишен

и пак съм наум с препинателен знак.

Дори сред мнозина съм често самичък,

из нивата скубя все плевел излишен

и в работа пак съм до късния мрак.

 

Държавата има законите строги,

настъпват научно лъчите безстрашни

към мен и към теб, господин съдия!

Въпросите днес са с вековни тревоги,

но виж небосвода без облаци прашни

и наша е нашата Майка Земя!

 

 

ДЕНОНОЩИЕ

 

Най-после прибирам последна черешка,

ще има да правя домашното сладко,

но вече това е по-късна задача.

За час или два съм без дейност, без грешка

и въпреки туй че все пак е за кратко,

навярно за времето нищо не знача.

 

Сега съм пред хляба с потребност основна,

набирам си сила за ред всекидневен,

стоя и седя и не се ръкомаха.

Тече от живота ми част безусловна,

напълно излишен е ропотът гневен,

но времето празно за мен е заплаха.

 

И пак непредвидено вече съм болен,

за никаква работа нямам възможност

дори да съм властен с парите стократно.

От себе си сам съм съвсем недоволен,

за здравето чакам с вълни на тревожност

и моето време тече безвъзвратно.

 

Нощта преминава на сън за почивка,

отново се съмва ни късно, ни рано,

излиза за срещата слънцето мощно.

И всякакъв миг е за мен придобивка:

все няма, все има по нещо разбрано

и моето време тече денонощно.

 

 

МЪЧЕНИЦИ

 

Мнозина крачат сигурни и крачат здрави,

възможност имат за световна обиколка

и могат лесно да поемат цел и път.

Едва ли наши разсъждения са прави,

когато съдим тук за причинена болка

и случай всякакъв е не за първи път.

 

С недъг е мъченикът днес край минувачи,

сред всички тук е той с опасност от застоя

и все безсилен е пред кръгозорен ръб.

Очаква помощ той за своите задачи,

съвсем е сам и все така е с вяра своя,

че по света ще го поносвам Аз на гръб.

 

С гърбина слабовата тук съм за основа,

над себе си подигам мъченика днешен

и под товар за път следя с прекършена съдба.

От изнемога съм в несвяст за гледка нова,

очакваме носач по-силен с ход успешен

и всеки с част да бъде в обща тегоба.

 

Бедата винаги ни бие ненадейно,

недъгав Аз съм проснат на земя корава

и трябва за живот да ме съвзема друг.

Подкрепа с мярка предприемай дейно,

с добро си за нещастника, душице здрава,

но с помощта си не създавай пакост тук!

 

 

ЗАВРЪЩАНЕТО

 

Дали да вярвам, че съм бил в чужбина,

след четвърт век съм тук неравновесен

и днес дори за тъжна радост мен ме няма.

Все нося лично поотслабнала гърбина,

зиморничав потръпвам в тази късна есен

и тук съм сам сред тишината глухоняма.

 

Дали съм в улица позната-непозната,

дали очите ми са с моя поглед, братко,

при смесицата на действителност и спомен!

На възел общ са добрината и злината,

въпросът се събира с отговор за кратко

и тъй реката си намира път преломен.

 

Изчезват тихо тези тук, които знаят,

че бяхме двамата от сръчните по-сръчни,

че моят труд за тази къща е положен.

Но кой ли мислеше какъв ще бъде краят

и колко бързо се забравят дните мъчни,

когато всеотдайност няма знак тревожен!

 

Навярно няма днес за мен роднини кръвни,

за тук ми липсва препоръка, тук съм гладен

и властен обитател днес е тук съдбата.

От страх ми се привиждат сенки стръвни,

но тръпки са надежда в този ден възхладен:

от мен е дивната врата с дърворезбата.

 

 

ЗА ОБЩА ГЛЕДКА

 

За обща гледка днес е тук зеленината,

тревата непременно пак е повсеместна

и няма как да се живее без другарство.

Не искам да разисквам за вината,

след удар е цицината известна

и пак жиловлекът за мен е днес лекарство.

 

И кой каквото мисли, нека да ми казва,

вървя си по пътека, карам без пътечка

и гледам някой нещо да не ме навика.

Яде ме с яд безмилостно стомашна язва,

напред си продължавам, нямам друга пречка,

но все така съм пак с отвара от звъника.

 

Най-често слушам, слушам говор на листата,

по някой път съм стрък в околност ненагледна

и все стърча сред моите съученици:

пелинът е горчив, но само на устата

и стихва болка, следва дума изповедна,

така че вече за светци сме мъченици.

 

Човекът е за радост и за плач през дните,

припомням ягода, малина, боровинка

и няма леност при коприва кръводайна.

Тъмнеят тъмнините, грейват светлините,

минават си по ред годинка след годинка

и няма тайна, има тайна, няма тайна!

 

 

ДАЖБАТА

 

Добре, че дъждът ми помага частично,

дочаквам го колкото тук е потребно

и днес разкопавам безродната почва.

Не помня за време към мен безразлично,

пшеничното зрънце наглед е въздребно,

но знам, че от него все пак се започва.

 

Не казвам, че някой ми пляска плесница,

за отказ е думата много любезна

и няма решение моя задача.

Отново в защита присвивай душица,

до днес търпеливост от мен не изчезна

и някой едва ли ще види че плача.

 

Тъй както мнозина съм все без почивка,

с очите си пак съм пред сляпа преграда

и с глас съм сред врява ни дясна, ни лява.

С усмивката водя борба за усмивка,

отдавна не чакам, не чакам награда

и с вяра съм пак в обстановка мъглява.

 

Все пак господарят е с власт над слугата,

съдът е в опасност при хитра преправка,

но вече в затвор е за кражба крадецът.

Все с мъки, все с труд се постигат благата,

един е все с отбив, а друг е с прибавка

и моли все милост за всички светецът.

 

 

МОЯТА КНИГА

 

В обхват сегашен ти пред мен не си нагледно,

самият аз не съм сега пред теб за видим,

но мисля все, че сме на срещата възможна.

Не сме лице срещу лице възбледно,

не можем днес очи в очи да се обидим

и моя мисъл, твоя мисъл е тревожна.

 

Сега сме по места все пак различни,

след личен избор ни невинни, ни виновни

за тук, за там сме на поредицата бройка.

За говор думите са вече двуезични,

причините наистина са пак условни,

но поотделно сме с неравновесна стойка.

 

Какво ли майката размисля всекичасно

като са вече братята по двата свята,

като не може да дели на две сълзата!

Дали стъблото с волни клони е съгласно

да се развява с ветровете по Земята

и семки да не знаят родството с брезата!

 

От колко много труд, от колко много мъка

събира мисълта ми звук и говор в песен

и с тях до теб гласът ми да достига!

Пред нас е пак яйце с белтъка и жълтъка,

читател тук, читател там чете унесен

и страниците са крила на моя книга.

 

 

ВЪЗХОД

 

По три пъти дневно съм с хляба потребен,

нали сме си с него душа от душица

и всякакъв зъб е с езика в услуга!

Навярно редът си тече все служебен,

не мисля за възел заплетен в осмица

и всъщност не търся възможност по-друга.

 

На своето място съм с работа точна,

признавам на всеки разумна похватност,

навреме запитвам и нямам погрешка.

Не вярвам, че има причина нарочна,

не вярвам, че има съдбовна превратност,

но вярвам и вярвам на съвест човешка.

 

Подарък е в днешния ден светлината:

изтръгвай си с корен обида предишна,

повторно не падай в позорна постъпка!

Вървя и все гледам цветя в долината,

за прошката изповед няма излишна

и с истина обща сме с общата тръпка.

 

Единствен светецът ли с грях ще се справи?

Все пак съм пред себе си с моя сълзица

и в себе си всеки един се оглежда.

За отговор тук сме си с нашите нрави,

но вижте: съперник подава десница

и моите мисли за тук са надежда!

 

 

НАПРЕД

 

Приятелят има заслуга голяма,

въвежда такава уредба способна,

че в своята къща е с въздух пречистен.

Все пустош е нейде далеч глухоняма,

но той е съвсем в обстановка удобна

и весел поглежда към здравец разлистен.

 

На длъжност под ключ съм петдневно,

но личният ключ е за дни неработни

и бягам далече от градска прилика.

Поточето все се обажда напевно,

напускам така часовете самотни,

че с глас заговарям планинска звъника.

 

Човек си прилича с човек по-различен,

че днес равнината за нас е междинна,

тъй както сме тук между крайност и крайност.

Езици се смесват за израз двуличен,

напредъкът пак е задача единна

и преход е днес след преминала трайност.

 

Дано да не съм планинар за последно,

след трудната стъпка е крачка нагорна

и всякакъв миг е с различните гледки.

На връх съм и всичко е тук по-нагледно

и както с посока съм днес по-просторна,

докосвам Вселената с жизнени клетки.

 

 

СЪРЦЕТО

 

Какво да му гледам наляво, надясно,

препъвам се в миг, а пък две са очите,

но вече помръква едното съвсем.

Наистина всъщност на мен е неясно,

защо за Създателя – Господ мълчите,

а може за него сега да четем!

 

Все следва задача и проста и сложна,

на работа тук съм една и все съща

и все се задъхвам тъй както към връх.

Задави ме бързата хапка безбожна,

но мама навреме с ръката могъща

възвърна на гърлото гласния дъх.

 

Пред мен е все нашият свят необятен,

творец е все нашият разум човешки

и бодър съм в нашата родна земя.

Вървя си през пустош без път вероятен

и бройка са дните за моите грешки

при глад и при жажда без страх от змия.

 

Приема ме меко легло за отмора,

че дългата работа става горчивка

и бързичко вече съм с ведро лице.

Избягвам да търся от други опора

и пак благодарен съм, Боже, в почивка,

че с теб съм, работно без отдих сърце!

 

 

ДО НЕГО

 

До Него съм без уговорена среща,

едва ли разбираме колко е важно,

че без да помисляме имаме хляб.

Стремежът за днешния път се усеща

и времето с мен е ту сухо, ту влажно

без признак дали съм и силен и слаб.

 

Шумят ветровете, мълчат вековете,

децата растат и са спомен игрите

с потребност за лява и дясна страна.

Оттук и оттам са към нас гласовете,

че тук синовете са до дъщерите

с еднакви закони за мъж и жена.

 

Не иска дъждецът да бъде самичък,

с гальовния полет е пак над тревата

и него си чака свенлива бреза.

До Него съм с днешния повод едничък,

когато нагоре подигнем главата

и сводът небесен пророни сълза.

 

За нас е, за нашия свят светлината,

за всички е всичко нетленно и тленно

и всеки е тук изпращач-посрещач.

И както сме с мислите към бъднината,

до Него съм ето сега неизменно

и няма крадец, ни лъжец, нито плач!

 

 

НЕРАЗДЕЛНИ

 

Аз съм тук на живо все в едно пространство,

гледам, виждам, слушам, мога да се движа

и на този свят от всичко съм различен.

Търся, търся все полезно запознанство,

пак дори за следващия ден съм с грижа

и добре съзнавам, че съм най-себичен.

 

Волно и неволно нося своя спомен,

с разум сам съобразявам лична сила

и за моя труд съм с опитност способен.

Пак от гибел при поврат преломен

тук съдбата неведнъж е мен спасила

и през времената все пак съм особен.

 

Ето с всяка моя мисъл знам, че мога:

мога да съм в необхватната Вселена,

мога да съм в своята душа безкрайна.

Всеки сън за мен е моята тревога

с видимост на свят в представа окрилена

за нетрайна тленност и нетленност трайна.

 

По Земята нямаме човек безгрешен,

може би страхът за нас е настоятел

и вървим един за друг с човешки нрави.

Боже, Боже, колко просто съм по пътя днешен,

аз отивам пак при моя скъп приятел

и нали сме неразделни, живи, здрави!

 

 

ГОСПОДИН ЧОВЕК

 

Пред теб съм, Господин Човек!

С това писмо пред теб съм аз съвсем нагледно

и няма да прикривам отговор неясен.

Все помним сметки за отминалия век

и моето лице от сянката е бледно

и тук за всеки ден сме в спор негласен.

Пред теб съм, Господин Човек!

За мен, за теб след моя труд пшеница има

и все така напред без страх сме до храбреца.

Опасни са проливен дъжд и слънчев пек,

надеждата наистина е защитима,

съдът съм и защитникът съм на крадеца.

 

Пред теб съм, Господин Човек!

В чужбина ти си видима държавна сила,

в чужбина ти си всъщност по задачи лични,

а тук избухна бунтът за живот по-лек

и знай, че не съдбата нас е тук спасила

и след разумен ход не сме разноезични.

 

Пред нас сте, Господин Човек!

Сега сме всички тук за празника годишен

и пак от нас през времената е следата.

От всяка власт единствен гробът е по-мек,

по съвест всеки схваща кой е днес излишен

и без въпроси сам избира свободата.

 

 

ЗА УТРЕ

 

Не може да не помня дързък нож в сърцето,

без ох не мога да съм на легло кораво

и моят глас се задушава от забрана.

Добре си знам, че за живот е знак яйцето,

повярвай, че да мисля нямам право

и в мен е някъде потайна рана.

 

За оран, за сеитба няма кой да ме замести,

надеждно цвете гасне в бурен и коприва

и кой ли ще прибира гроздовете златни!

Приятели се свиват някъде злочести,

властта на властника като камшик е крива

и тук сме жертви на безправни и на знатни!

 

Не бягам аз от отговорност за вината

и както лоши и добри човеци има,

така са дните лоши и добри условно.

Понасям вече търпелив горчивината

и с вяра чакам гледката необходима,

която си представям ей така основно:

 

Да знаеш колко ми е хубаво, братленце,

като си хапвам тихо хлебец от пшеница

и днес не ми тежат ръцете, ни главата!

Сега съм за ветреца весело листенце,

за видим, за невидим свят съм аз душица

и видим и невидим бос съм по тревата.”

 

 

ЗВЕЗДОБРОЕЦ

 

Сега по своята поредност тук е ден,

за работата понеделник е най-труден

и знам, че за въздишка петък е далечен...

На мястото работно сам съм посаден,

но после следва разговорът непринуден

и пак е всекидневието с ромон вечен.

 

За поглед наш обратното на тук е там,

така че днес отвъд е тъмнината нощна

и пак на своя ред сънят е за почивка.

При все това за миг е тяхна вест насам

и ние можем да дадем подкрепа мощна,

когато взрив разбива всякаква усмивка.

 

Наистина е скъпа всяка капка кръв,

сърцето продължава своята задача

и днес в тревога съм душевно и телесно.

Все някой с помощ тук при мен е вече пръв,

едната мисъл продължава в полуздрача

и после постепенно всичко става лесно-лесно.

 

Око на звездоброец е без кръгозор

и тук до нас се взира също в жива клетка

и търси в нея знак за вечната осмица.

Отварям все така прозорец за простор,

светът в нощта е тъкмо днес за нощна гледка

и някой всъщност мен почита за звездица.

 

 

НА ЗЕМЯТА

 

Земята вече по-горещо лято среща,

просичам пътища по-преки през горите

за бързоходната кола към сделка срочна.

Наистина човек е с мисъл все по-веща,

наистина са важни винаги парите

и много често сме с причината порочна.

 

Светът потръпва в зима, зима по-студена

и болест ни връхлита знайна и незнайна

и в труд сме за утеха, в труд сме за успехи.

Борбата всъщност е за възраст подмладена,

човек е често с подозрителност потайна

и все така сме ние тук с еднакви дрехи.

 

Все повече са дъждовете буреносни,

от изток чак до запад с вихъра са жалби

и пада жертва пак посланикът сърдечен.

Все повече са ясни тайните въпросни,

все повече са начини за свръхпечалби

и кой е тук признат и кой е тук отречен?

 

Земята пак е тук едничката основа,

човекът сред растенията сухи плаче,

че пак събрат е на насилие носител.

Съвсем Земята се отчайва за обнова,

все пак се ражда всяко нещо тук обаче

и с разум тук един човекът е Спасител!

 

КОЙ СЪМ

 

Вълни след вълни съживяват морето,

водата надолу е свят неизвестен

и всъщност все нямам за тайната глас.

Все почвам от първо и второ и трето,

че там се заражда животът съвместен

и кой ли, кога ли, къде ли съм аз!

 

И с поглед съм пак в небесата далечни,

все горе при ден и при нощ са звездите

и земните сили ме смайват в захлас.

И все са така времената всевечни

и все пак едва ли ми губят следите

и кой ли, кога ли, къде ли съм аз!

 

Все пак по Земята пристъпвам наздраво

и пътят е мой за задачата моя

при вихър и полъх, при пламък и мраз.

На нивата с труд съм за своето право,

значителна част съм все тук за развоя

и кой ли, кога ли, къде ли съм аз!

 

Повейва ветрец и са живи листата,

с копнежи за полет е семката плодна

и кълнът е в битка за място и час.

Единствен съм с говор дори в пустотата,

отново, душице, съм с мисъл свободна

и кой ли, кога ли, къде ли съм аз!

 

 

ПРЕПУСКАМ

 

С върховен подвиг е незнайният лечител,

слепецът няма на очите си превръзка,

отива с видимост едно на сто за хляб.

При бърз, при бавен ход все някой е мъчител,

навалица насам-натам се блъска, блъска

и чуваш укор: Давай път, нима си сляп!

 

Изслушва пак урок за опит ученикът

и както с обиколки тук е в кръг ездата,

учителят на място се върти за ос.

Най-вероятно конят днес е мъченикът,

в уста с юздата носи на чело звездата

и неговата болка е за мен въпрос.

 

Отмина вече някъде дъждът пороен,

след гръм последен тук е косът пак веднага

и пак за себе си говори с ясен глас.

На мен ми трябва всъщност скокът двоен, троен,

че времето загубено в престой налага

да почна работа по-действен в този час.

 

Отново мисълта проблясва неотложно,

за моя бъден ден съм аз сега в тревога,

че в днешен труд е мъката ми с остър зъб.

Изглежда всичко тук е простичко и сложно

и както съм без кон за мога, за не мога,

препускам себе си със себе си на гръб!

 

 

СЛУЧАЕН ИЗЛЕТ

 

Наистина в днешния кръг ме не свърта,

наново настъпваме към планината,

защо да пропускаме летния ден!

Отдавна не съм с бързината четвърта,

мълча си за болките пак в колената

и знам, че ми трябва въздушен обмен.

 

За теб е подробност да бъдеш грижовен,

на рехава сянка сме пак за почивка

и с почит сме, както са син и баща.

Разбира се знам, че светът е лъжовен,

но всъщност не искам да чувам присмивка,

ни тук да говорим за тъжни неща.

 

Аз искам и вярвам сега, че съм сила,

сред други съветници пак съм полезен

и често похвала се чува за моя съвет.

За мен е досадна по милост закрила,

обидно за мен е да бъда разглезен

и знай, че не искам да бъда предмет!

 

Съдба ли, човек ли все пак разпорежда,

излизам от възрастов кръг към обнова

и днес за дъски е съсечен дъбът.

Поемам си пътя с житейска надежда

и пръстен разкъсвам към нова окова,

че сам съм под съд и че сам съм съдът!

 

 

ПРИСЪСТВИЕ

 

Не мога тук да не присъствам самолично,

загръщам гръд, щом пак от вихър съм принуден

и днес е слънцето без облаци над мен.

Сред всички всеки диша всъщност единично,

не само славеят е вечно ранобуден,

дори да съм незнаен с песен в този ден.

 

Не мога тук да не присъствам неотложно,

сега, сега разцъфва розата омайна

и тя чрез моя труд от мен е всъщност част.

Часът е някой път значение по-сложно,

че смърт и раждане са наша земна тайна,

дори да съм незнаен с господарска власт.

 

Не мога тук да не присъствам многократно,

за мен грижовен дълг е нивата пшенична

и с отговор ухае моят вечен хляб.

При грешка за поправка няма път обратно

и нося за търпимост отговорност лична,

дори да съм незнаен и безсрамно слаб.

 

Не мога тук да не присъствам благосклонно

и с моя разум знам, че съм съжител

на всеки обитател в земните недра.

Из въздуха създания са тук изконно

и всеки днес е равновесен продължител

дори сред войнствени през всеки миг ядра!

 

 

ОТНОВО АЗ

 

И въздухът и слънцето са тук всевластни,

над мен са те за полза и вреда възможни

с условия през всеки ден, през всяка нощ.

За мен са сили безучастни и причастни,

за мен са пак въпроси прости, сложни,

в пространство дишам, стъпвам по свободна площ.

 

Не би могло да има грозни пеперуди,

вървя, вървя дори да не направя стъпка,

за гледане какво ли няма в този свят!

Не би могло да съм единствен за заблуди,

от червей в ябълка се сепвам с тръпка

и пак за мен, за всеки друг е всеки цвят.

 

Човек излиза тук от пещерите,

върви все повече с гръбнака поизправен

и търси, търси по земята своя Бог.

Добрият, лошият пресмятат все парите,

все още спорът е за равен и безправен

и все така за призив е законът строг.

 

Отново гледам, гледам там към небесата,

на мен Вселената задачите ми връща

за власт да съм за всичко тук околовръст.

Напразно чакам там отгоре чудесата,

с душа съм, със сърце съм, с мисъл съм могъща

и пак най-сигурен съм тук на земна пръст.