Хайку
между ден и нощ
пътуват облаците
следа от съня
поезията
отглежда рожбите си
вятър в сърцето
звъни китара
душа хвърчило става
пролет запява
есенен полъх
листата на утрото
танцуват в ритъм
пожълтял дневник
вятър чете страници
самотна пейка
цветна тишина
въздухът чака дъжда
любов заваля
залез в червено
прегърнати облаци
шептят лека нощ
Апеви
Пред
теб път...
Времето
назад върви...
Пътува влакът...
Лек
за нас,
двамата,
е тежестта
на сърцата ни.
Низ
ценен
са дните.
И да плачат,
гледат очите.
Не
възраст,
а Его -
единствено
то ни разделя.
И
какво
от това?
Ранени са,
но пак са крила…
Два
цвята
топлина.
Очите ни
рисуват думи.
Стихотворения
Човешко
Вятърът докосваше тополите,
снегът покриваше света,
денят се влюбваше в поезията,
а аз не можех да простя.
Росата се сребрееше в тревата,
луната се оглеждаше сама -
тъй зряла и красива, сякаш чака
от някого отправена молба.
Под снега животът не умираше,
събираше на тъмно светлина.
И шепнеше - не всичко, що нагарча,
е нужно да тежи на паметта.
Снегът стопи се без да пита
къде да отнесе водите си.
И в тях тревата пак поникна.
Така ли се прощават болките?
Свидно
Цветята знаят кога да разцъфнат,
вечерта - кога да си тръгне.
Птиците знаят кога да отлетят,
вълната - кога да се върне.
А ние все по пътя си вървим,
със вчера, скрито в стара песен.
И стигаме далеч… Познат парфюм
ни връща там, де бяхме семе.
Един прозорец, утрин, светлина…
и нечий глас, останал във стените,
очите-свещи палят мисълта,
а споменът не може да потъне.
Понякога в косите си усещам
ръката му във топла тишина.
Понякога вратата още чака
ключа му да посрещне вечерта.
Понякога си чувам името
досущ като в изминалите дни.
И все едно сега е детството,
и все едно душата не боли.
Не може времето да бъде враг,
щом слънцето в душата се събира.
И всеки спомен гали своя бряг,
където свидното не си отива.
Любов в чернова
Ако сега бях в плен на любовта,
аз нямаше да си играя с думи.
Щях да бъда песен под кожата
и да танцувам с трепета на юни.
Умът ми щеше да остане бос -
без планове, без карта, без защо.
Щях да вярвам на поглед синеок,
а не на мислите “дали“, “ако“…
Щях да тичам след него до късното,
да се смея без причина и без въздух,
да изчезвам в сенките на лятото,
докато не ме открие светъл кичур.
Ако сега бях в плен на любовта…
Но аз съм в пулса на поета.
Ще я превърна в бяла чернова -
да ми надживее сърцето.
Неповторимо
Обичат ли се двама влюбени
преди да заизкачват калдъръми,
преди да трепнат самотни струни,
когато още дните са безсмъртни?
В очите им светът е обещание,
което се побира във „сега“.
„До сетния си дъх!“ - мечта за щастие,
но кой да подозира тежестта.
Шепа време… надделява егото.
И се натрупват дребните вини.
Покълва и расте мълчанието -
студена граница пред две души.
Любовта се скрива някъде във делника,
и в децата, в общите черти…
в билет за двама, отложен все за някога,
в снимките от някое “преди”.
Възможно ли е да се върне онзи свят,
в който времето за двама спираше?
Искри в очите на довчера непознат…
Друго нищо… нищо не съществуваше.
Поглеждат се и днес - къде е пламъкът,
а времето прелиства календара.
Любовта е близо. Мълком проговаря.
И е лъжа, и не е лъжа… Знаят.
Сред многото си разпилени ноти
вероятно ще дочуят своя тон.
Пред тях щастливци - влюбени и мокри,
сипват в раната им, без да искат, сол.
Самоизмама
Боса в тревата да тича…
съзрях любовта сутринта!
Мечтата след нея забърза…
Последвах я. О, чудо - спря!
В гърдите си обич дочувах,
исках така да се будя.
Невидима сила ме вдигна -
нямаше какво да губя.
Но как да докосна мечтата?
Та тя бе истинска дама!
Към нея коси заразвява
детенце. Нарече я мама.
Обърнах се, рязко завих-
до нея дойде и съпруга.
Навярно я късно открих…
или я обърках със друга.
https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1307-2026-10-14-15-33-42
