МАРИЯНА КАДЕМОВА - СТАРИТЕ ДУМИ ПОДСИЛВАТ КОЛЕБЛИВАТА БАГРА...

МАМА живее по ъглите.

Знае кои огнища
да подбере за свободните
                  сънища.
Облича сънища
в предизивикателни дрехи
и те обещават да станат
             по-искрени.
Върви направо - през схемите,
чува с въображение и се завръща,
само когато няма да може
            да ни намери.
Захлупил си зова за тръгване.

 

МАМА - готова,
драмата - гладна,
изречението - упорства,
не ни оправдава.
Клепките са в изгорялата
                  платка,
унисонът предписва
нанизване на нехайства.
На старт отново
е разкраченият връх
          на перото
и силният ден
със спирачната буква.
Вече пристъпваш,
подрязвал си краища.


 

СЕГА сме сами
и разсрочваме желания.
Вцепенението е примка
за двойка брегове,
емайлът по лицата
     не е защитен,
преграждаме усещания
за общата гръд
с необичана душа.
Старите думи подсилват
     колебливата багра,
напускат страници
    и книжни тела,
бялата стая излиза
             навън
и протяга ръце
       за подаяния.
Да й нарисувам
съпричастие във ваза,
тя ще се радва,
когато подновява водата.

 

ПРЕЖИВЯВАШ зимата.
Отдалечаваш се - гръб,
на който се подпира
        всекидневие.
Наподобяваш отскока
с разклатено внимание,
не се обръщаш,
не чуваш лиричното
          "сбогом",
неподреден попадаш
в мисловен поток...,
прибраш ме с длан,
извикваш непознатите хора.


  Съзнанието тече.

 

АЗ ПЪТУВАМ с малката сцена. Сцената пътува 
и люлее неотстъпчивостта си за мисъл, мате-
рията е преразказана, насрещният камък - 
изгладен. Аз вече пътувам като сила с под-
дръжници и с посланици, аз вече зареждам с
лечебен смут. Слушам за привичната тъмнина,
слушам за прехода улица-сцена и за наплаше-
ните актьори, които ще пудря и обличам без
срок. А ти скриваш за претръпването, скри- 
ваш за отплесналия се удар и за кожата, 
която ще привиква новодомците.

 

ОЩЕ СЪМ с поглед към зачатието, а то е погле-
дът към съвестта, телата тук не привличат те- 
ла.Още насищам кръвта с настроение и отнасям 
преднината на говора й, пренебрегвам говор на 
вятър и притичвам необременен. Нямам ухо за
слабата тъкан, събрала срив и изповед, стъпка-
та е болна и не може да ни отведе до земята за 
покорства. Хайде, дете, стани! Студено е долу.

 

      - Какво виждаш?
        - Земята. Земята не е суха. Земята рои 
старички сълзи, земята подслонява победени дър-
вета. От мастиленото петно изскача плът, която 
наподобява есента ни.
        - Какво виждаш?
        - Кроткото житие. Летим без да сме нап-
равлявани отдолу.
        - Какво виждаш?
        - Плахост, посегнала да чупи. Мръзнем, 
изтъняваме редици.
        - Какво виждаш?
        - Прощаване с уплаха. Слънцето е горе, 
долу го няма.
        - Какво виждаш?
        - Езерата са нащрек и не допускат ни-
кого до водата.
        - Какво виждаш?
        - Един надпис, който събира несигурност 
за твоята ограда.
        - Какво виждаш?
        - Олицетворения на заплаха.
        - Какво виждаш?
        - Видимото и то е надпревара.

 

ЧАСЪТ е тънък, но няма да се скъса. И изборът, 
попаднал в надслова на книга, няма да се скъса. 
Всички плуват и всички са изпълнени с чувстви-
телност на въздух, дъното изоставя земния жи-
вот, дъното поема жадно пестелива сила.
Заобикалям огорчението на пътя, че ни се раз-
решава да бъдем живи, наред с живите, че га-
сим току-що запалено усещане за свят, който 
може да бъде мой, твой, наш.


 

ЗЕМЯТА е олисяла и не става за възглавница. 
Захвърлях не една възглавница заради непоз-
волените сънища, които зачевах върху нея. 
Сега проследявам разстоянието между дейст-
вителност и сън и вървя към брода с прев-
ръзка на окото. Живея, не сънувам, а съну-
вах и живях, вмъкната в пружинка.

 

ДОЛАВЯМ отпускането на сърцето, погалвам 
думата, държана само на светло. Пиша: 
"Стоя на изхода..." и търся изхода. Възе-
лът ли е развързан или не е имало възел?


Ходя постепенно. Всяка крачка е съсипване 
на предишна крачка и ние приемаме това за 
естествено.
Сегашното свечеряване не ни изтънява види- 
мо, то ще очаква разтваряне на простори. 
Назад няма простори, просторите са отпред 
за гледка.Така както съм притихнала, така 
и приемам притихването на пулса. Като че 
само слушаш и узнаваш какво се случва на-
вън без да си бил навън.

 

ЗАГНЕЗДЕНИ отскоро не долавяме, че домът 
не ни е по сърце. Изкласяваме под неподхо-
дящо слънце, облегнати на колчета и на бу-
рени. Присядаме до тласък, разтърсвал тла-
съка в нас, освобождаваме душата си и се 
превръщаме на тишина, която търси да се 
закрие с белоснежно платно. Моля се на вът-
решния си път, който трябва да превърна в 
мой път, преливам притесненото кръгче земя 
да тръгне към широката земя, седя до камъ-
четата и до камъните и видимо не съм сама.

 

ЩЕ ЗАТОПЛИМ общата болезненост, ще се добе-
рем до едно нейно начало. Ще го подбудим да 
излезе извън релсите, ще подбудим релсите да 
предявят своите права, ще застанем най-от-
пред да покажем ръцете и гърбовете си, за да 
бъде прочетено, че са белязани от грубост и 
от работа. Работата ще се прибере по домове-
те си, а пътят ще прогърми и достигнал чужда 
цел, ще поседне за малко, за да се успокои.

 

Една от многото причини да се заведеш на си-
гурно място и да не бъдеш пристигнал и приет.

Една от многото причини да не чуваш грохота 
като грохот и да зачертаваш двете страховити 
букви в него - Г като гибел и Х като хищен.

Една от многото причини да се срещнеш с огле-
далото си, да го разтрошиш и да слепваш пар-
четата му едно до друго, едно за друго.

Една от многото причини да се извличаш от паш-
кула си и създал нов пашкул да навлизаш в него, 
надсмял се над пашкулната си пристрастеност.

Една от многото причини да накараш друг да по-
бегне вместо теб, заради клоунадите във волята 
и в плътта ти.

Една от многото причини е причината да не се 
давам и да не губя най-необходимото.

Днес е пазарен ден.

 


ЩЕ ДОПРЕМ една до друга приликите. Ще се смес-
тим в лицето, посегнало да раздава от плода на 
неизвестно дърво. Ще сложим свещите на масата, 
ще ги възпрем да тръгнат към сетивата ни, ще се
стрелнем над покривите, ще забравяме кои бяхме 
и защо летим с тъмнина в изпотената си шепа.

 

ДУШАТА върви. Тя може да спре, тя може да поеме 
въздух и да започне да диша отначало и отново 
без нас. Слагам ръката си до нея и така й пома-
гам, душата не знае какво е да изнемогва плът.
Познанието обиколи кръщелния купел, обля ни със 
светена вода,откри се на новите домове, изправи 
ръст, докосна рамо и белег, подтикна заразата да 
узнава за беззаразното място и да разпростира от 
неговите растения с наша плавност и с първични 
викове. Когато се развидели, раздухах снега, но 
той не се напусна и препокри късчетата земя.

 

ЗИМАТА пренесе дъното, по дъното бяхме ходили 
внимателно. Още ни парят ходилата от самозатъ-
ване. Глъхнем, а не сме застигнали пътищата, 
които изискват от нас опознаване.
Сега ще тръгна тихо, без да съм тиха. Сред шу-
мовете също трябва да е тихо, и на сърцето 
трябва да му е удобно в свитата ти длан. Има 
ли дума, която да разтвори тази длан?




ИЗ КНИГАТА "ВЯРА"

* * *

Поглеждам небето,
избирам мисловна 
         пътека,
попадам между 
неспокойни пръсти,
с трептене 
отстранявам надежда.   
Димът изтърпява 
непосилната височина,
намира покой и благост 
         на слово,
подхранва сърцебиене 
         със смут и жал, 
заглежда се в обувката, 
останала зад витрина.

* * *

Орязвам силуетите,
закъснявам за срещата
със съкровените думи,
строя временна къща, 
каня на масата слепи
         по рождение,
посягам на мястото 
с обърнатите длани
и съм в искрата, 
която ще възвърне 
         свободата ми,
перото и недописаната
страница в сърцето   
не са от живота,
който се е състоял.
Преча ли? 

* * *

Аз умислих мама,
мама ме последва 
с разперени пръсти,
времето ни извърна,
настани безизразност, 
заплаши със студенина.
Понечил си 
         да ме настигаш,
да си страничен  
на целеустременост,
да свеждаш света  
до неясно изображение,
до примитивна цялост, 
понякога мислиш,
че си слепваща течност
и се вписваш
в собствената си книга.
Внимавам, 
когато ме заобикалят души.
                           
* * *                     

Денят се въздига
от дъното със сухи 
         пръсти,
с неопределеността
на самотните чувства, 
замятам грижовната 
         мисъл 
да не простине,
измолвам милост
за немилостивия 
и потъвам 
в непозната връхна
         дреха.
В детската рисунка
реката тече нагоре,
тече нагоре  
         празненството
с изгаснал звънец, 
раздалечавам упорство
         от настъпление,
залоствам сухата 
         кашлица
и продължавам 
         с мисълта,
че ще бъда
погълната лесно.

* * *

Стъпвам по меко
и наклонявам вятъра
да вика по-приглушено,
разпявам цвета и съм 
         от далечината му,
изчитам присъдите ви,
налагам си присъда,
отстоявам правото си 
на отделно бъдеще..., 
видоизменям кашлицата,
приближавам тъмното
с ръце - доброволци.
Паметта е насложила
         единицата си
върху слепените 
         единици,
вирея на закрито,
укрепвам пристройката 
за обезличени гости,
стъпвам, зачертавам, 
спирам пред потребността 
         от свян.