НИКОЛА СТРАНДЖАНСКИ - ВАЛИ И ЕСЕННА ТЪГА ЗАВЪРЗВА ВЪЗЕЛ ВЪВ ДУШАТА...

ОБИТЕЛ

Не съм роден във град и жител
на никой град не съм
и моята света обител
е онзи селски хълм
със жиците – гердан от птици
и вечният им звън,
тях с прашки детските зеници
замерват и насън.
 

Не градско жителство аз искам,
а утрото добро
от хълма в ниското да плисне
с потоци от сребро.
 



Пред мен да тича ловно куче към пъстрите нивя, но вместо заек да улуча главата на змия.

Че в моята света обител свещен е всеки хълм. Не съм роден във град и жител на никой гръд не съм! НЕДЕЙ НА СВОЯ БРЯГ ОСТАВА Вали и есенна тъга завързва възел във душата. Дали от примката боли или защото се събарят в дървото празните гнезда и са окапали листата? В мен цяла нощ тъга вали: ръмжи и не заспива нарът. Приижда мътната вода в реката: аз не знам къде си? Сподавя моята тъга един фалшив рефрен от песен. Дърветата са без листа и нощем клон о клон се блъска. Настъпи, скъпа, есента с дъжда и хладните му пръски. Дъждът вали, дъждът вали: вода в реката избуява. Водата ще ни раздели. Недей на своя бряг остава!