ИРИНА АЛЕКСАНДРОВА - СЛЪНЦЕ, ОБИЧАМ ТЕ...

  СЛЪНЦЕ ЗА ВСЕКИ


Вятър весел, зелен, по асфалтови улици тича.
Лента алена вее с надпис: „Слънце, обичам те!" Между двете тополи някой влюбен прострял е копнежа си. В тези думички три скрил е вяра, мечта и надежда. Минувачите съпричастно трите думички сричат. Хор запява безгласен: „Слънце, обичам те!" Пеят сивите блокове. Пеят котки бездомни. Пеят жиците. Тананикам безмълвно: „Слънце, обичам те!" И във всяка душа плахо, тихо надеждата дреме: тези думи може би всъщност е написал някой за мене? И си тръгва всеки усмихнат. В озарение даже подтичва. Завъртял го е радостен вихър:Слънце, обичам те!" А на другата сутрин между двете тополи се ветрееше споменът само. На деня посивяващ някой сякаш нанесъл бе рана. Радостта и надеждата бавно, тъжно събличам
и повтарям (за кой ли?): „Слънце, обичам те!"           


СТЪПАЛА
Десетото стъпало, а и стотното са еластично весели, когато си на двадесет. (Изкачването – с песен и подскачване.) ... Небрежно крачех по стълбата на битието ни сърдито. Нехайно клатех невидимата стълба към звездите. Различни стъпала, оказа се, животът всекидневно ни подготвя. Изкачвах ги с ентусиазъм – но още не разбирах, че стъпката нагоре празник е! А днес краката ми превърнаха се в котви. Изкачването е мъчително усилие, когато си прехвърлил шесдесет. Къде сте мои стъпки лекокрили? Та всяко ставане след падане късмет е! Но пак се сривам, пак се вдигам – докато Господ каже: „Стига!" Сред гръмотевици и мълнии астрално лека, облак яхвам. За мен са вече спомен стълбите! Но те са долу. И ме чакат.