СЛЪНЦЕ ЗА ВСЕКИ

Вятър весел, зелен, по асфалтови улици тича.
Лента алена вее с надпис: „Слънце, обичам те!"
Между двете тополи някой влюбен
прострял е копнежа си.
В тези думички три
скрил е вяра, мечта и надежда.

Минувачите съпричастно трите думички сричат.
Хор запява безгласен: „Слънце, обичам те!"
Пеят сивите блокове. Пеят котки бездомни.
Пеят жиците.
Тананикам безмълвно: „Слънце, обичам те!"

И във всяка душа плахо, тихо надеждата дреме:
тези думи може би всъщност
е написал някой за мене?
И си тръгва всеки усмихнат.
В озарение даже подтичва.
Завъртял го е радостен вихър:
„Слънце, обичам те!"

А на другата сутрин
между двете тополи се ветрееше споменът само.
На деня посивяващ някой сякаш нанесъл бе рана.
Радостта и надеждата бавно, тъжно събличам

и повтарям (за кой ли?): „Слънце, обичам те!"           


СТЪПАЛА

Десетото стъпало, а и стотното
са еластично весели, когато си на двадесет.
(Изкачването – с песен и подскачване.)
... Небрежно крачех
по стълбата на битието ни сърдито.
Нехайно клатех
невидимата стълба към звездите.
Различни стъпала, оказа се,
животът всекидневно ни подготвя.
Изкачвах ги с ентусиазъм –
но още не разбирах,
че стъпката нагоре празник е!
А днес краката ми превърнаха се в котви.
Изкачването е мъчително усилие,
когато си прехвърлил шесдесет.
Къде сте мои стъпки лекокрили?
Та всяко ставане след падане късмет е!
Но пак се сривам, пак се вдигам –
докато Господ каже: „Стига!"
Сред гръмотевици и мълнии
астрално лека, облак яхвам.
За мен са вече спомен стълбите!
Но те са долу. И ме чакат.