СКРИЖАЛИ
И все прелиствам моите скрижали, със стихове, отдавна прозвучали от струните на моята душа, макар и незаслужили похвали. Наивно ме спохожда мисълта, че утре, претворени в бели листи, те ще попият поривите чисти и песните за пролетни ята на друг поет, жадуващ вечна истина. Челото му венец ще украси, а в стиховете му със звучни рими един рефрен, самотен и безимен, от мойта арфа пак ще прозвъни, но мене вече няма да ме има!
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Посърнали от летен суховей, проронват златни сълзи дървесата. Напукана от жажда е земята и всяка нощ сънува дъждове. В оранжевия, листопаден залез, предчувствам вече есенен повей и добрини, и земни грехове в скрижалите на паметта запазил. Очакват ме отвъдни брегове, но пиша все! – Ars longa, vita brevis est!* * Изкуството е вечно, животът е кратък!
ПОЕТ
Полунощ. Часовникът отмерва старателно безсънните минути. Вглъбен във рой от мисли, неуверен, се мъча да ги впрегна в рими трудни. И все захвърлям смачканите листи от страх да не попият стихове, от неизживени, непречистени, от кич и стихоплетни грехове. Но ще дочакам в ранната зорница Евтерпа* със божествено лице пред нея вплел молитвено ръце да ме дари, макар и със частица, сакрално, озарено вдъхновение, превърнало стиха ми в откровение към хората в предутринната улица. * Евтерпа – муза на лирическата поезия и музиката
ДЕТЕТО В МЕН
Сънувах пак, че скитам из полето – луната галеше заспалата бреза, и креташе каруца по шосето, понесла мойта ярко светеща звезда. Събудих се и осъзнах – ограбен бях! Синът на моя век – космически човек, отне от мен наивността в детето и обичта към трепкащата ми звезда, и оня хлебен полъх на полето, с каруцата в нощта, и лунната бреза... Звездата все тъй нежно ми намигва, луната всяка вечер рони златен дъжд. Каруцата отдавна е реликва, а пък детето в мен – с годините на мъж!
СИЛУЕТ
Рими. В полунощ на прокоби тревожни прозорец пак свети – загадка дълбока, с един силует зад пердето! О, Боже! Дали някой стене, измъчван от болка? Жена ли ридае самотна, без помощ, писмо за раздяла в ръцете си стиснала или пък гадател среднощен все още в космичното търси житейската истина? Поет може би вдъхновено, надвесен над листа, изстрадва стиха недописан! Прозорец пак свети в беззвездната есен с един силует – моя профил изписан!
КОНТРАПУНКТ
Във тъмна предутрин, преди да се съмне, когато щурците притихват в умора, а птиците още сънуват в гнездата, усещам една тишина спиритична! Тогава най-често душите напускат телата ни и се преселват оттатък. Когато денят като птицата Феникс се ражда на изток, сред огнени химни, от нощната, бляскаща жар метеорна, във клоните птичите трели да галят, в началото плахо, а после – възторжно, сред росна прохлада, даряват с надежда Човека, забързан – за хляба насъщен! Как в утрото Разумът* мисли за всички. На мъртвите е подарил тишината, на живите – песни за дните им спорни! * РАЗУМ – Космически Разум, Бог...
КАМЪК СРЕД ПОЛЕТО
Самотен камък се белее сред полето, заслушан в шепота на вятъра в тревите, стаил във себе си следи от вековете. А вечер може би като брои звездите, гадае своето начало в битието. Откривам знаци, от мъха полуизтрити! Дали не е писмо от някоя планета?