ДИМИТЪР ЙОВКОВ – ДА НАРИСУВАШ СВЕТЛИНА

С ВЕТРОВЕТЕ СЪМ ЖИВЯЛ

 

И не забравяй, че съм вятър,

и шепота на кратък стих.

И епизод от стар театър

и болка от заглъхнал вик.

 

И лек от билка, или корен,

прорязал с жилка вечността.

И къс от синъото отломен,

изтлял в зеница на река.

 

И всичко, от което Господ,

света за кратко е създал.

И покаяние и прошка,

че с ветровете съм живял!

 

 

ШЕПА ПРЪСТ

 

Видения от лепкав мрак,

а тишината виолетова.

Лъчите капят, като знак,

дошъл от лунните полета.

 

Нощта набъбва и звънят

внезапно придошлите спомени.

Нахлуват призрачно в съня,

като искри, от жар отломени.

 

Връхлитат отлетели дни -

къде ли в тях да се намеря?

От миналото ме дели

една молитвена неделя.

 

Едно видение за кръст,

забит в небесното мъртвило.

И шепата нетленна пръст,

за утро памет съхранила!

 

 

ГЛЪТКА СВОБОДА

 

Търси ме, за да срещнеш спомен,

в ръцете с изгрев наедрял.

В поле от мак и звук отронен,

от вятър, в облака заспал.

 

Търси ме по пътеки лунни,

под океани от звезди,

а не по пътищата стръмни

на временните суети.

 

Търси че чак в пустиня жадна,

в ръце с две капчици вода,

да разбереш цената вярна

на малка глътка свобода.

 

 

ПОЛУТОН

 

Полутон, шепот, две очи -

видение сред тишината.

Косите - спуснати лъчи

над клепките на самотата.

 

Самотен музикант, пиано -

рисува образи от звук.

Поглежда гения през рамо

към нереалното отвъд.

 

Отвъд реална нереалност,

където губи се света.

Където видимо е само

едно видение без плът!

 

 

ДА НАРИСУВАШ СВЕТЛИНА

 

Да бе света единствен миг,

разлят под четка на художник.

Едно видение без лик,

разпятие върху триножник.

 

Да бе най - проста суета,

на гения, заспал без време,

далече, в края на света

в легло от горест и прозрение.

 

Да бе и капчицата кръв,

на изгрев, пламнал над зората -

аз искам там да стигна пръв,

да нарисувам светлината!

 

 

КОПНЕЖ

 

Извор си, покрит със ланска шума,

вятър си, утихнал между клоните.

Ще те отключа със едничка дума,

ще те развихря чак до небосклоните.

 

С бакърения гняв на залеза

сърцето ти метално ще разбия.

Ще бликнат чисти думи, неизказани

и жаден аз, от тях ще се напия!

 

 

ОРИСАН

 

Да бъда шепа прах,

от камъка отломен.

И още - тъмен грях,

останал в светъл спомен.

 

Да бъда утринта,

над хълмовете бледни.

И свещ за любовта

в молитвите вечерни.

 

И в края на света

да бъда пак начало -

това ми предвеща

орисница във бяло!

 

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31…/1057-dimitar-iovkov