ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – СПОМЕНИ С БЪДЕЩ АДРЕС…

След политическия вододел на 1989 г. българската диаспора неимоверно се увеличи. Тя впечатлява както с мащабния брой люде, така и с националната си памет, с обществени и културни изяви. А също – с доказани специалисти в областта на политиката, икономиката, духовността на съответната страна. Самоопределящи се като българи – второ, трето, четвърто поколение. Но... българи.

Под перата на част от тях са създадени, създават се и сега, книги с висока художествена стойност.

Този процес започва в лоното на земляческите дружества в Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия. Компактни структури, отворени за интеграционните процеси на съвремието си с държавата, където пускат корени. И грижливо пазещи спомена за България с фолклор, история, лични житейски спомени и надежди. В ХХ в., едновременно с периодичния български печат, се появяват и книги. Някои от създателите им са забравени и непревеждани у нас. Други остават встрани от полезрението на литературната история.

Нека споменем, заедно с популярните Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев, още Самуил Стрезов, Марио Несторов, Виктория Забуковец, Стефан Кинчев, Ана-Мария Митков, Мара Тодоров, Стоян Данев, Живка Шамлиева, Тодор Ценков и т.н.

Изключително интересни са процесите на преливане на български творчески имена от Бесарабия в румънската литература. И страниците на “румънските” български писатели – Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали…

Не ще се спираме на творците ни в пределите на бившия СССР – тема, сама по себе си мащабна. Но нека не отминаваме Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер... Нека не пропускаме също Божен Олсомер от Швейцария и се върнем в съвремието, защото...

Защото отдавна е възможно съвременни български автори да пребивават в родината и тук да печатат книгите си. Като разбира се, печатат и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света със седалище Чикаго. Носители на достойни награди са Виктория Забуковец, Николай Левков, Василка Хаджипапа, Тончо Карабулков, Мона Чобан, Илко Минев, Людмила Билярска, Христина Панджаридис – всички не можем да изредим. Популяризирането им предстои, като на литературната сцена блясват все по-нови, млади имена. Но думата ни е за друго: че писмовната продукция на сънародниците ни има правото на свое място в литературната ни история. Със свой обособен, самостоятелен Център на българската книга по света със седалище тук, у нас. Той трябва да се превърне в информационна банка за литературната продукция на български писатели, трайно живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, отзиви на световния печат за изреченото от гения им. Да организира творчески представяния и да популяризира новоизлезлите книги. Да има свой статут, културна програма и самостоятелност на работата си. Свой архив и библиотечен фонд. С възможности за кинозаснемане и техническо обезпечаване и за интелектуален обмен с диаспората. Към него да се роди литературен музей и поне веднъж годишно да излиза печатен бюлетин – какво е публикувано, къде, какво е свършил Центърът, с кого и т.н. Иначе казано – става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсване и паузи. Защото епизодичните дарения на свои творби, които правят писателите на библиотеки у нас и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, а тя се забравя. Това не трябва да се допуска - паметта не е стока и не може да се купи. Да се загърбва пък е морално престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: Президентство, МВнР, Министерство на културата, Министерство на образованието, Държавната агенция за българите в чужбина... Но кой и как да ги направи съпричастни?

Още през 2013 г. до президента Росен Плевнелиев бе изпратено писмо в подкрепа на идеята, подписано от наши творци, общественици и председатели на фондации от Кипър, Франция, САЩ, Австрия, Англия, Канада, Колумбия, Австралия. Очаквано, никакъв ответен отговор не бе получен.

Подобни писма са пращани и до посочените по-горе институции, със същия резултат. Живеем в дни на размиване на националните ни ценности и българска идентичност. На откровена инвазия отвън. С която трудно се справяме поради инертност и безгръбначно чуждопоклонство.

Литературата, създавана от български пера в странство, е сериозна част от културата ни в различни времена и епохи. Нека припомним, че и повечето книги на възрожденците ни са родени именно така. Трябва да познаваме литературното ни богатство по света, а идеята за Център визира точно такова начинание на ползу роду. Стига сме слушали удобнички мантри, че пари няма. Че в голямото европейско семейство националният елемент, в художествен план също, отстъпва пред глобални неолиберални идеи. Стига платена имитация на дейност из комисии и агенции. Стига чиновническо бездушие без край.

Може би на финала трябва да споменем още една идея: изграждането и на Национален музей на българската емиграция. Самостоятелен. Обособен. С широко отворени врати за нови и нови експонати.

Емиграцията у нас все някога ще приключи. Когато и последният млад човек, уморен от безработица, липсващо бъдеще, празни надежди, политическа демагогия и загърбване като личност, поеме пътя на неизвестното… А след това у нас – какво? Потоп ли, що ли? Все е по-добре от нищото…
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov