„Всички сме виновни за всичко.“

Такова е откровението на Истината у Достоевски. Очевидно е то за всеки, който може да се обърне към себе си и да надникне така в дълбините си.

Ала дали у нас, българите (понеже в него става дума за всички ни поотделно и заедно), има в достатъчна степен обща духовна просветленост, за да вършим това успешно – да се вглеждаме навътре в себе си - и като личности, и като общество!

И дали същото това откровение е свързано естествено и неподправено с нашите български души и сърца, и ако не, защо!

***

Задавал съм си тези въпроси от години и периодично съм опитвал да им отговарям.

Отскоро отново.

Всъщност, от мига, в който видях в интернет-мрежата през тия наши преизпълнени със злоба и агресия януарски дни (2016 г.) снимката на убитото момче от Враца.

А преди него – и посинелите и зачервените от кръвонасядане лица на пребитите (от млади хора) старци.

А след тях – изнасиленото момиче от Стрелча и наръганото с нож от Перник.

И, Бога ми, споходи ме не само състрадание (особено към отишлия си на халос живот на момчето), но и чувство за лична вина, съпроводено с чувство за безпомощност.

Защо и с чувство на безпомощност!

Защото от години пиша по същите въпроси (сега пак) с надеждата да бъде чут гласа ми.

Призивът ми в него е да се обърнем към себе и да признаем с положителна рефлексия това, че ни липсва като личности и народ (общество) здраво духовно образование,

а също и живо нравствено възпитание (с примери от живота).

Да си признаем всъщност това, че ни липсват тези два жизнено важни за самите нас духовни процеси на предаване на онзи наш човешки опит от поколение на поколение, чрез който се възстановява, укрепва и брани човешкото у човека.

Божественото у човека.

Божият образ у човека.

***

Писал съм периодично наистина от 1997 г. насам как става това и какво трябва да правим, за да го имаме в себе си това „наше“ утвърждаващо живота ни образование и възпитание.

Гласът ми обаче, тъкмо поради липсата на такова образование и възпитание у нас, беше (и все още е) „задушаван“, а словесните ми изяви цензурирани – я чрез премълчаване и омаловажаване, я чрез не разпространяване на написаното от мен.

А то се съдържа, макар и вероятно в не дотам значим естетически вид, в стихосбирката ми "Безбожни въплъщения" (1999),

в публицистичната ми брошура "Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход" (2002),

в статиите ми, публикувани в сайтовете kniginews и svobodenpistel.org – "Победоносната учителска стачка – 2007",

"За качеството на образованието без демагогия" (2007),

"Селективното образование"(2008),

"Народът" (2010) и още редица други.

А също във втория том на книгата ми "Мястото, откъдето започва безкраят" (2014),

както и в книгата ми от май 2015 г. "Народът, учителят, писателят".

***

Сега по същите въпроси експресно.

Първото нещо, от което трябва да сме проникнати в дълбочина, за да имаме в себе си началата на духовното образование и възпитание, е че човекът в нас не е толкова биологичен и/или социален индивид, колкото е преди този „индивид“, а и след него „образ и подобие на Бога“,

Лице,

Личност със сърце, с душа и с дух (проявяващ се в човешка дейност разум-творец).

И пак първото, от което трябва да сме проникнати е това, че народът (обществото, човечеството, в което живеем като личности) не е толкова биологична популация и/или социална категория, колкото е духовна категория.

Колкото е дух в сърцето и в душата на Личността (в мен, в теб, в другия). Дух, творящ и утвърждаващ стилове и майсторства на творчество, обичаи, традиции, институции. А също религиозни, естетически, нравствени, правни и други духовни ценности, в които Личността (аз, ти, другият) намира сигурност и увереност в своето съществуване като уникално проявяващ се човешки разум-творец.

Както и обратно.

Народът (обществото, човечеството) в по-малка или в по-голяма степен намира сигурност и увереност в сърцето и в душата на Личността (в теб, в мен, в другия). Нашият народ в нашите възрожденци например.

Ето защо се налага пак първо, от което трябва да сме проникнати, за да имаме в себе си истинско духовно образование и възпитание, а то е това, че всяка конкретна човешка Личност – независимо от коя „ясла“ се е пръкнала (Спасителят!, например във Витлеемската пещера) по отношение на всеки един от нас е безкрайна духовна ценност.

Каквито сме и ние самите по отношение на себе си.

Такава е Личността и по отношение на народа (обществото, човечеството) като духовна категория, като „личност с главна буква“ (Платон).

Впрочем, чрез Личностите на всеки един от нас народът (обществото, човечеството) като дух (разум-творец, проявяващ се в дейност) се самообгръща във всичките си обши и уникални проявления – лекарят, за да лекува;

учителят, за да преподава;

държавникът, за да управлява;

архитектът, работникът и т. н. всеки съответно със своите съзидателни дейности, свободи и отговорности.

От това следва и още нещо като първо, от което трябва да сме проникнати, а то е, че всеки опит на някого или на някои (съсловия, класи, партии, мафии и др. подобни) да ограничава творческия потенциал и/или да игнорира, да омаловажава, да цензурира,

да ограбва труда и/или творческите постижения на коя да е човешка Личност,

означава да извършва посегателства и престъпление – и спрямо себе си, и спрямо народа си (обществото, човечеството).

***

Но човекът е и биологичен индивид.

В него има, освен Божествено, и животинско начало, изтъкано от инстинкти и нагони. Те са естествени, разбира се, и са ни известни като непреодолими или като трудно преодолими от самите нас.

Инстинктите за самосъхранение, на глада, на половия нагон и на свързаните главно с половия нагон властови амбиции представят повече животинското начало у нас (в случая, например, с изнасиленото момиче в Стрелча), но не само него.

Тоест, второто нещо, от което трябва да сме проникнати в дълбочина, за да имаме нужното ни духовно образование и възпитание в себе си, е това, че човекът в себе си, в собствената си духовна цялостност, е раздвоено същество – със животинско и с божествено начало.

При това тези две начала у нас се намират в такава парадоксална взаимна иманентност в нас, че в една наша житейска ситуация ние може да се проявим като богове (преизпълнени с любов и с човечност един към друг, и не само към нас самите),

а в друга – като зверове.

Руският религиозен мислител–екзистенциалист и персоналист Николай Бердяев върху основата на собствените си антропологични изследвания на примери от живота, а също и на примери областта литературата (главно руската) ни разкрива и показва, че „човекът е едновременно богоподобно и звероподобно същество“.

При това „звероподобността“ му не е само неконтролируема и изключителна проява на животинското начало у него, а е и възможна проява на чисто духовното наше начало, което може да се изявява в нас и по чисто сатанински начин. Човекът убива и измъчва понякога ближните си и животните и ей тъй – от изкуство и за изкуство, за удоволствие. (Достоевски - „Братя Карамазови“ и по-специално „Великият инквизитор)

Ето защо се налага пак второ, от което трябва да сме проникнати духом, за да имаме в себе си здраво духовно образование и възпитание, а то е това, че именно поради раздвоената си и парадоксално осъвместяваната наша богоподобна и звероподобна човешка същност, ние не винаги сме в състояние – особено в мига (а в него живеем) на критични за нас житейски ситуации – да предвидим като какви точно ще се проявим – като богоподобни или като звероподобни същества.

В това отношение великият Сервантес предохранително ни насочва към това наше образование и възпитание чрез устата на знаменития си герой Санчо Панса. Ето как:

„ - Срещу този ваш ход аз знам друг – отговори Санчо – и няма да ви остана длъжен. Ще грабна една тояга и преди още ваша милост да сте предизвикали гнева ми, така ще ви наложа, че вашият гняв да заспи и да се събуди едва на онзи свят, за да се знае, че аз не съм човекът, който ще позволи комуто и да било да се докосва до лицето ми. Нека всеки си гледа работата! Най-умното ще бъде всеки да приспи гнева си, защото никой не познава душата на никого и случва се да тръгнеш да острижеш овцата, а да се върнеш сам остриган. Господ е благословил мира и е проклел разприте. Щом гонена, затворена и притисната до стената котка, може да се превърне в лъв, то Бог знае в какво мога да се превърна аз, ако изпадна в нейното положение.“

Ето какво значи духовно образование и възпитание!

И „.. да се знае...“! - пише Сервантес.

И си мисля сега, че ако момчето и братята-"убийци" по непредпазливост от Враца знаеха това, или по-скоро, ако те имаха в себе си това иначе само по себе си чисто наше духовно образование и възпитание, то те не биха проявили звероподобното си човешко начало в една – както ми се струва – съвсем незначителна и в същото време съвсем нормална в случайността си „тяхна“ житейска ситуация.

Щяха да сторят „най-умното“ - „всеки да приспи гнева си“!

Така момчето нямаше да се окаже „на онзи свят“, нито братята в съда на този.

Нито родителите на момчето щяха да изживеят потрес.

Нито в обществото ни щеше да се вихри под път и над път злоба и агресия.

Нито щяхме да подсигуряваме сами страховете си с домове, приличащи на зандани.

Нито щяхме да осигуряваме битието си с бухалки, с боксове и с други зверски наши оръжия.

***

Впрочем, примерите, чрез които можем да пробуждаме в себе си това наше духовно образование и възпитание (в семействата си, в училище, в обществото ни) са безброй много – и в литературата, и в самия живот.

***

Ето, казано е от Спасителя в конкретна житейска ситуация – „който нож вади, от нож умира“. Казано е всъщност съвсем конкретно и съвсем персонално насочено към човека у нас:

„Петре, тури ножа в ножницата, защото който нож вади, от нож умира.“ (цит. по памет).

***

Преди години един наш ученик от Техникума по микропроцесорна техника и технологии в Правец извади огнестрелно оръжие, уби, и от огнестрелно оръжие умря.

***

Момчето от Враца бокс извади и от бокс умря.

***

Духовното ни образование и възпитание е въпрос на постоянно осъзнаван и на постоянно дискутиран (и на постоянно преподаван и разпространяван) под път и над път от самите нас наш личен и наш общ исторически човешки опит.

В него „Мъдрост за човека е страх от Бога и бягство от злото“ ) - Книга на Йов.

***

Но думата ми беше и за това, че като осъзнавам в дълбочина откровението на Достоевски „всички сме виновни за всичко“, се чувствам и безпомощен.

А сега ще кажа и това, че тази безпомощност, породена от липсата на здраво духовно образование и възпитание у нас, българите, се преживява (осъзнато или не) от всички ни и е присъща вече на цялото ни днешно общество.

Вижда се това и в натура – никой уж в обществото ни не е виновен за нищо – защото вината може да бъде само лична и трябва да се доказва с факти, – а всички до един се чувстваме безпомощни и уязвими – на местоработата си, в трамвая, на улицата, в домовете си...

19 януари 2016 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov