ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – В ОЗЪБЕНАТА ПАСТ НА НАДЕЖДИТЕ…

Плачете за Париж!” - този болезнен вопъл изброди спонтанно планетата и към него се присъединиха всички честни люде. Заедно с българския президент, ридаещ безутешно пред стената на френското посолство.

Да, скръбта си е скръб и всеки я показва по свой начин. Думите ми тук не са за начините на показване. Нито прогноза какво ще последва след откровената варварщина над толкова мирни хора. Страхувам се, че клането не ще събуди за необратим отпор на тероризма домораслите, самодоволни политици.

Все още невярващи в ясната заплаха от война. Либералната слепота за очевидното по високите етажи на Европейския съюз е страшна: че тълпите са тръгнали да завладяват, а не да се приобщават. Ще сърба ли Старият континент кървавата попара на тази инвазия? Тревожно-неизвестно. Но искрено се надявам, че най-черните кошмари не ще се случат…

Затова пък в България няма нужда от надежди. Преди избори и след избори халът е един и същ. 5,8 млн. хуманоиди от река Тимок до Черно море продължават да кретат на ръба на оцеляването.

Сред тях близо 900 хил. не работят и не учат. Най-вероятно: от хроничен мързел. По статистика средната заплата у нас се движи между 599 лв. и 1198 лв. Далеч съм от мисълта, че статистиците се дрогират, но пак според отчети в последните 7 години тя се е повишила с 60%. Ще се повишава и през следващата година, като минималната ще бъде 420 лв.

Минималната пенсия пък за стаж и възраст през 2016 г. ще се увеличи на 162 лв., а през 2017 г. - на 165,73 лв. Този циничен рог на изобилието ще „спаси” огромна част от населението от ТЕЦ, електричество, лекарства, нормално хранене, отдих и… социална сигурност.

Но ще му даде право на умирачка без време, както всъщност вече става и да искаш, и да не искаш. Някои се назлъндисват на подобен бонус и не разбират, че им е в кърпа вързан.

А докато чакат липсващото бъдеще, могат да ядат демагогски приказки от шипковия храст. Месо, птици, качествен хляб, добри плодове - изключено. Ще водят „здравословен” живот, нещо като тренировка за задгробния. Публична тайна е, че трудовите възнаграждения на документ са едно, в калния делник - съвсем друго. И се определят по неписани правила от самия работодател. На когото му изнася, ще робува.

Който е недоволен, получава шут в задника. Профсъюзи има само на хартия. По официалните кръгли маси, на телевизионния екран и на престижни събития, надути като пуяци. Защото да мъдруваш кое е добро за наемния гладник, е лесно. Трудно и невъзможно е да се потопиш в грубата реалност. Още повече - да я тласкаш към промени.

Нашите синдикалисти са намерили вярната формула за съществуването си. Да бъдат рахат с управленците, със силните на деня и с едрия капитал. Има разбирателство, че на куково лято нещо ще се направи. Без бързане, обаче: „Обещаното не е като даденото”, „Обещаното и три години се чака”, „Празна Мара тъпан била”, „Като ти обещават нещо, поглеждай към слънцето” и т.н.

Както е тръгнало, с пълната абдикация на държавата, вървим към либертариански модел на първобитно-общинния строй. Ако оставим настрани черния хумор, в очите ни бодат редица въпроси: има ли вярна оценка за истинската безработица у нас? Тя е скрита, пълзяща и като грозно бедствие, каквато всъщност е, залива все повече човеци.

Годишно между 18 хил. и 24 хил. сънародници напускат България. Вече не говорим, че те са основно цвета и мозъка на нацията. Сега тръгва почти всеки, който може. Как да оцеляват оставащите неволници? Битовата престъпност е разбила всякакви рамки и ограничения. Смаян от корупцията, чуждият инвеститор бърза да си обере крушите, докато е още цял. Законността е врата сред полето, а като истински пандизчии вече ще ни лекуват само срещу пръстов отпечатък.

Висшата държавна мисъл безспорно се радва на екзотични хрумвания. Често граничещи с паранормалното. В лют спор със здравия разум и най-елементарните ни потребности. В други държави има сериозни трусове, социални протести и смяна на оядени персони. У нас наказанието е преизбирането на едни и същи типове до припадък. Напук врагу, напук и на нас самите, неясно защо.

Или всички сме болни от Стокхолмския синдром?„Психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и изпитва съчувствие и симпатия към него”. Ако е така, нещата си отиват по местата. Според думите на една песничка от преди 1989 г., те нямат край нашир и длъж. Не житата обаче, а проблемите…

На този фон участниците във водевила „Народно събрание” произвеждат смайващо дребнотемие. Данъчни хрумки като „уикенд”, „градина” и „ракия” навяват мисли за психодиспансера. За други още данъци - „цървул”, „акане”, „кихане”…

Но всъщност са пореден факт в безумията за пълнене на държавната хазна. Повишението на цигарите е покана за контрабандата да се настани в България още по- удобно. Чака се пореден държавен заем от 5,3 млрд. лв. Но той ще запушва стари финансови дупки и заеми, а няма да е глътка въздух за обикновените хора.

От него ще се дават и трохи-залъгалки на протестиращи групи, както служителите в МВР. Щом сумите се изчерпят, ще се тегли нов заем и така до безкрай. Парите, идващи по разни европейски програми, се усвояват тихомълком, в неясни посоки.

От време на време медийни фанфари възвестяват поредния „грандиозен” обект, който утре ще бъде омотан в паяжините на забравата и пак всичко тръгва по старому. Питам се, може ли България вече да съществува без програми и чужди фондове? Останала ли й е поне капка самостоятелност за нещо смислено?

Няма кой да отговори искрено защо нямаме армия и границите ни се пазят на ужким. Защо трябва да се натика полицията в миша дупка. Колко са вече бежанците у нас. Какви международни договорености имаме за тях и по други, съдбовни за България теми. Ще съществува ли тя изобщо? Ще се запази ли териториалната й цялост, или ще се срути в разноезични анклави? А най-вече: потребни ли сме на някого все още, освен като слуги на много господари и пред кого още не сме услужливо смъкнали гащи?

България, този „остров на стабилността”, е всъщност забравен, прокълнат квартал на Европа. Жалка арена на хаоса и безизходицата.

Няма и надежда за оправяне.

А има ли надежда да прогледнем, че сме хора с достойнство и можем да мислим?

Че не щем търтеи на шията, а правото да живеем по законите на хуманността и равноправието?

Само това се питам. Да, питам се само това…

  http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov