ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ПРЕДИСЛОВИЕ НА КНИГАТА МИ „НАРОДЪТ, УЧИТЕЛЯТ, ПИСАТЕЛЯТ“, 2015 г.

Драги читателю, здравейте!

Надявам се да сте един от малцината, който ще удържи да прочете докрай тази моя „трудна“ за четене в нашето съвремие книга. Всъщност, тя е написана така, че аз самият да съм й най-добрия възможен читател. Но не заради себе си я написах така, а заради откровениетона истината в нея.

Впрочем, то се основава върху емпиричните факти на духа (разум-творец в действие). В това отношение докато пишех творбите, включени в нея (а те са сътворявани в различни години и датират като развити и публикувани от мен идеи от 1997 г. насам), винаги държах под око уточнението на Вилхелм фон Хумболт (1767-1835): „Искаме ли да бъдем точни, трябва да кажем: няма език, също както няма дух; но човекът говори, а също тъй и действа духовно.“ (Подчертаното е от него.)

Между емпиричните факти на духа е и вярата в Бога, а също и фактите на вярата в Бога. В нашето съвремие те трудно се възприемат като емпирични, защото произтичат приоритетно от вътрешният ни познавателен опит и защото хуманизмът и особено либерализмът, който преобладава в нашето съвремие, ги пренебрегва като възпитание и образование, а атеизмът – отрича. Това прави книгата ми „трудна“ за четене – особено в частта й „Народът“, която всъщност е книга в книгата ми.

Всъщност, вярата в Бога (а също и неверието в Него, което е също вяра) е емпиричен факт в духа ни (разум-творец в действие). А фактите на вярата са последици от самата нея и са факти в духовната и в материалната култура на човечеството. Евангелието, възприемано от християните като Откровение на Бога към човека, е емпиричен факт в духа ни – сътворено е от човек и може да се чете от човек. (Същото се отнася и за другите свещени книги на човечеството.) А вярата, която това Откровение (като Блага вест – Евангелие) поражда у християните – освен, че тя самата се ражда в духа ни като факт, е и неоспорим емпиричен факт с колосални последици за културата на човечеството – особено след Миланския едикт на Константин I Велики (306-312) и най-вече след налагането на християнството за официална религия в Римската империя от Теодосий I Велики (379-395). Това е известно. Народите, изповядващи другите основни религии, съпреживяват в общия ход на историята същите тези „християнски“ последици.

Впрочем, върху основата на фактите на вярата възниква и виждането на Йоахим Флорски (1132-1202), публикувано в книгата му „Вечното евангелие“, според което – както уточнява големият румънски културолог Мирча Елиаде (1907-1986) в книгата си „Митът за вечното възвръщане“„историята на света се разделя на три големи епохи, вдъхновени и последователно доминирани от всяко лице на Троицата: Отеца, Сина и Светия Дух.“

„Според виждането на калабрийския абат – пише още Мирча Елиаде – всяка от тези епохи разкрива в историята едно ново измерение на божествеността и така прави възможно прогресивното усъвършенстване на човечеството, което в последната си фаза, вдъхновена от Светия Дух, стига до абсолютната духовна свобода.“

Същото виждане (по-рано от Елиаде) се възприема и утвърждава от Хегел (1770-1831) в неговата „Философия на историята“, макар самият Хегел да не споменава името на калабрийския монах.

Върху основата на същото виждане кумулативно се разпростира в историята и моя субективен духовен поглед.

В него античните култури се вдъхновяват и доминират от Бог Отец като най-висша степен на обобщеност на проявяващия се в собствените си творения човешки разум-творец. Затова античните култури са космополитни – с универсални човешки начала, дейности и творения. Същите като стилове на творчество и майсторства на творене – тъкмо защото са универсални – лесно се разпространяват от един географски ареал в друг, от една човешка общност в друга. Доминантата на Отеца (въпреки политеизма на античните общества) прозира и в това, че Той е Отец на царете; че те се считат за негови синове; произхождат от Него като династии и се допитват до Него за делата, които „народите“ им е трябвало да извършат на Земята. Това от една страна.

От друга страна самите антични „народи“ се оличностяват като такива в Бога и в културата на човечеството не толкова в своите светски дела и творения (които тъкмо поради универсалността си лесно са се разпространявали от един „народ“ към друг и са формирали така обща културна идентичност у различни „народи“ – елинската култура например в своята „елинистическа епоха“), колкото във фактите и делата на вярванията – с ритуалните богослужения и религиозни празници, с мистериите и жертвоприношенията, със светилищата и храмовете...) и поради това главно в своя върховен Бог – Мардук, Йехова, Зевс, Ра, Брахма, Ахурамазда, Юпитер и др.

С доминантата на Бог Син в човешката история – от разпространяването и утвърждаването на християнството за официална религия в Римската империя до към Новото време – настъпва като последица (от вярата в Христа) нова обща (Бог Отец), но и обособена вече в себе си (Бог Син) форма на оличностяване на човека и на „народите“ в Бога и в културата на човечеството. Това става предимно чрез покръстването на европейските (и други отделни) „народи“ в Христа (те стават християнски „народи“ предимно с християнска „католическа“ и „православна“ културна идентичност). Тези християнски култури се обособяват и партикуларизират в себе си и чрез каноничното (църковно) утвърждаване на езиците и писменостите, служещи за разпространение на Благата вест. Между тях – както е известно – се налага и славянският език (езикът на присолунските славяни) със сътворената от братята Кирил и Методий славянска писменост, чрез която Благата вест във формите и съдържанията на християнските богослужения достига до сърцата на почти всички славянски „народи“.

С други думи казано – в епохата на историята, вдъхновявана и доминирана от Бог Син, възниква не само цялостната християнска културна идентичност (християнска култура) с присъщи и обособени вече стилове на творчество и творения – включително тези, от епохата на Ренесанса, – но възникват (в контури) и обособяващите се в нея „общи“ културни идентичности – славянска, романска, германска... В последните възникват и субнародности, каквато например е сръбско-хърватската, англо-саксонската и др. Нои в тях „народите“ все още нямат типично своя културна идентичност, все още нямат лично свое народностно битие в Бога и в културата на човечеството. Затова и техните вдъхновявани и доминирани от Христа стилове и майсторства на творчество (както и самите творения) лесно са се пренасяли (в мисии) от едно място на друго и сравнително лесно са се усвоявали от един или друг новопокръстен в Христа „народ“.

Впрочем, християнските „народи“ стават същински днешни народи със своя самобитна народностна култура в Бога и в културата на човечеството едва в епохата на историята, вдъхновявана и доминирана от Бог Свети Дух. Това, според моя субективен вътрешен духовен поглед, е епохата на преход между Ренесанса и Новото време. Тогава именно се зараждат самобитните народностни култури с бит, душевност и майсторства на творене (главно в езика и в изкуствата), които не се пренасят от едно място на друго, които са уникални по своята същност и които се развиват до днес в географските ареали и пейзажи на същите тези християнски народностни култури, където те сами са се обособили и разцъфтяват.

Тези народностни култури, включително българската – ако перифразирам казаното за „расата“ от немския културолог Освалд Шпенглер (1880-1936) – имат своя Родина! Те „имат корени“ и са „като цвете в пейзажа“. „Където са корените на растението, там то умира.“ (Шпенглер – „Залезът на Запада“.)

И още от Шпенглер, илюстриращо това, че народностните самобитни култури, вдъхновявани и доминирани от Бог Свети Дух, не се пренасят от едно място на друго и че това е именно техният съществен и отличителен белег: „Не англичани и немци – пише авторът на „Залезът на Запада“ – са емигрирали в Америка; тези хора са се преселили като англичани и немци; като янки са там техните правнуци и отдавна вече не е тайна, че индианската земя е доказала властта си над тях...“ (Подчертаното е от него.)

В лоното на същата епоха, обаче, вдъхновявана и доминирана от Бог Свети Дух – Духът на истината, който, според Благата вест, Бог Син дава на човека и на народите, покръстени в Него, за да бъдат те упътвани и водени „в цялата истина“ (Йоан, 16:13) и за да бъдат те именно по такъв начин свободни (Йоан, 8:32)– се заражда, а по-късно и възниква четвърта голяма епоха „в историята на света“, вдъхновявана и доминирана вече (пак съответствие с фактите на вярата – включително и тези, на неверието в Бога, което също е израз на вяра) не толкова сякаш от Бог Свети Дух, от Духа на истината, от Дарителя на свобода (Йоан, 8:32), колкото от самия човек.

В тази епоха, която всъщност е епохата на хуманизма и атеизма, на Просвещението и Либерализма, на Френските просветители, на Френските революции (1789, 1830 и 1848 г.), на Парижката комуна (1871 г.), на Научно-техническия прогрес от XVIII век насам... човекът-християнин и християнските народи (а чрез тях и другите народи) се осъзнават приоритетно (чрез драматичните поврати и потреси в историята) като напълно свободни. С Бог или без Бог. По вяра (или по неверие) в Бога. („Бог умря! Бог е мъртъв! Ние го умъртвихме!“ - Ницше, „Тъй рече Заратустра“-1891 г.). Това осъзнаване обаче, разглеждано в съответствие с фактите на вярата и неверието в Бога, тъй или иначе е вдъхновявано и e доминирано от самия Дарител на свобода в човека, от самия Свети Дух (особено по време на Реформацията), който всъщност (именно чрез дара си) предоставя сякаш човека на самия себе си. Предоставя го на себе си (по вяра – с Бог или без Бог) като последица от това, че е пораснал, че е възмъжал в потресаващите го събития на историята, вдъхновявана и доминирана последователно във времето от всяко едно от Лицата на Светата Троица. Тоест, Бог Свети Дух като въвежда човека „във всяка истина“ и като го предоставя именно по такъв начин на самия себе си – като го прави свободен!, дарява му всъщност заедно със свободата и отговорността да бъде себе си! С Бог или без Бог – по вяра или по неверие – по свой избор! Този факт на вярата и неверието в Бога е забелязан в неговата парадоксална цялостност от Достоевски (1821-1881). В романите си той изследва чрез преживяванията на своите герои точно тази алтернатива – с Бог, или без Бог. „Ако няма Бог, всичко е позволено.“ Ако има, „не всичко е позволено“. Впрочем, същата алтернатива е забелязана (преди Достоевски) и от Блез Паскал (1623-1662)„за Бога или против Бога“, известна повече като „облогът на Паскал“. А след (или редом с) Достоевски и от Фридрих Ницше (1844-1900). Всъщност, не случайно същата тази алтернатива (като последица от фактите на Вярата и безверието, което също е вяра) се явява на дневен ред именно във времето и в духа на Паскал, Достоевски и Ницше – както и до ден днешен тя е на дневен ред в духа на човека.

Впрочем, все в същото време, все в същата тази голяма епоха на хуманизъм, либерализъм и атеизъм в лоното на народността (духът на един народ, вдъхновяван и доминиран от Бог Свети Дух и генериращ по такъв начин непреносима и самобитна народностна култура с присъщи само на нея стилове и майсторства на творене) се заражда като последица от дарената на човека свобода и национализмът (духът на един народ, генериращ предимно интереси – политически, икономически, културни – и творящ предимно технологии за тяхното удовлетворяване).

Така всъщност в Новото време, във времето на хуманизма и Просвещението (и най-вече през XVIII и XIX в.) се появяват национализмите и нациите. Те – за разлика от народите, които генерират самобитни народностни култури и които формират по-такъв начин предимно геокултурни пространства (с название Родина) – са преди всичко териториални образувания; формират геополитически пространства (с название „Държава“). Нациите не могат да съществуват без територия и, следователно, без държава, а народите – ако историята им налага – могат. Нашият народ например по време на османското иго; днес кюрдите. Родината е принцип в съществуването на един народ. Териториалността е принцип в съществуването на една нация...

Нацията върху основата на териториалността (съвкупността от наличните ресурси в политическите граници на една държава и извън тях) се стреми към глобализация (защото не само тя е територия за самата себе си, но и светът за нея е територия), народът – не; той се стреми да запази самобитността си главно в стиловете и в майсторствата си на творене в пределите на своята Родина. (Виж развитието на тези принципи в частта на книгата ми „Народът“.)

Всъщност, драги читателю, дотук представих съвсем експресно само онова, което съвсем условно може да се систематизира върху основата на емпирични факти в културата на човечеството, произтичащи от вярата в Светата Троицаи от свързаното с тях виждане на Йоахим Флорски за това, че „историята на света се разделя на три големи епохи, вдъхновени и последователно доминирани от всяко лице на Троицата: Отеца, Сина и Светия Дух.“ (М. Елиаде).

Светът обаче, в който живеем е цялостен. И тази негова цялостност е духовна. Тя се предполага от самата Света Троица, от самия Творец на света, чиито Свети Лица по отделно изявяват в себе си и другите две негови Свети Лица. Изявяват се и трите негови Лица парадоксално. Изявяват се в Човека, който действа и говори духовно (Хумболт). „Който е видял Мене, видял е Отца.“ - казва Спасителят, Синът Божи и Синът Човешки (Йоан, 10:30). Така в „историята на света“, доминирана „последователно от всяко лице на Троицата“ има не само системност, но и асистемност; има необходимост, има закон, има диалектика – проявяващ се човешки разум във времето, но има и свобода, има творчески акт – проявяващо се човешко творчество като пробив в системния ход на времето.

С други думи – човекът е парадоксално проявяващ се разум-творец в действие (в необходимостта по необходимост като разум, а в свободата – свободен като творец). И именно като такъв той е екзистенциален център на историята, вдъхновявана и доминирана от самата света Троица.

Бог Отец у него, уточнихме вече, е възможната най-висша и най-обобщена степен на проява на човешкия разум-творец – Творец на началата, у когото са началата. Така, парадоксално, още в зората на човечеството се постановяват и началата на националността (чиито принцип на обособяване е по-скоро териториалността, отколкото Родината).

Впрочем, да уточним – националността е духът на дадена човешка общност (проявяващ се човешки разум-творец в границите на една държава), генериращ и отстояващ предимно общи интереси (независимо от налична в редица държави етническа разнородност) – политически, икономически, културни, а също и технологии за тяхното удовлетворяване.

Проявяват се в древността началата на същата тази националност, която иначе разцъфтява едва в съвременната епоха на историята, вдъхновявана и доминирана вече от самия човек със свободата и отговорността, предоставени му (исторически) от Светата Троица. С основание Освалд Шпенглер в книгата си „Залезът на Запада“ определя древно-гръцките градове-държави като „национални точки“(подчертаното е от него). Техен принцип на основаване е наистина по-скоро териториалността със своите глобализиращи елементи – общите интереси и технологиите за тяхното удовлетворяване в границите и извън границите на държавата, – отколкото Родината (земята, пейзажът, ландшафтът със своята структура и динамика, в който една народностна човешка общност е компонент от него; свързана е кръвно, битово, емоционално и исторически с него – „...син съм на земя прекрасна,/ син съм на юнашко племе. - Ив. Вазов; със свой етногенезис (с общи кръвни групи и генетичен код, с общи антропологични белези); със своя културна и политическа история; с история и на самия свой пейзаж като арена на съдбовни за същата човешка общност исторически събития). Тоест, в своите градове-държави древните гърци са били повече „нация“ отколкото „народ“.

Проявяват се в зората на човечеството и началата на народността, която иначе разцъфтява в Новото време, в епохата, вдъхновявана и доминирана от Светия Дух,и чиито принцип на основаване е по-скоро Родината, отколкото териториалността. Доказва се това от факта, че „дванадесетте елински племена“ (Херодот и Тукидит) са били донякъде и „народ“ извън границите на собствените си „градове-държави“ – главно в своята Родина Елада, но и главно в общите си свещенодействия, в общия си „Свещен съвет“ (Амфиктиония) и в общите си Олимпийски си игри, които били не „за състезатели чужденци, ами за елини“ (Херодот, V:22).

Проявяват се обаче началата на народността повече у античните македонци – отколкото у „дванадесетте елински племена“. Македонците, според Страбон, Диодор, Плутарх, Квинт Курций Руф и др., са имали свой език със свое непреносимо от един географски ареал на друг майсторство на говорене (виж Плутарх, „Успоредни животописи“, Александър:51), със свои обичаи и свещенодействия (виж Жан-Никола Корвизие - „Филип II Македонски“, изд. РИВА, 2005 г., стр. 36-39), а и с типично свои държавни институции и централизирана държава – с вътрешни междуселищни комуникации и с гранични отбранителни крепости; държава, предвестник като форма на организация на днешните европейски държави.

И така. Благодарение на единството на Светата Троица във факта на вярата, че всяко едно от Светите Лица изявява в себе и другите две (независимо от това коя точно голяма епоха от човешката история то преобладаващо вдъхновява и доминира) можем да видим не само това, че светът, в който живеем е една проявяваща се духовна цялостност в нас самите, но и това, че в нея националността (разглеждана най-общо като духът на една човешка общност, генериращ интереси и технологии за тяхното удовлетворяване в политическите граници на една държава) и народността (духът на един народ, генериращ самобитна култура с или без държава) са начала в същата духовна цялостност, които са вечни за човечеството на Земята (включително в границите на „универсалните империи“Арнолд Тойнби (1889-1975), „Изследване на историята“, – на Византийската или на Османската например) и които начала в по-голяма или в по-малка степен се развиват и постановяват постоянно във времето – от античността (през средновековието) до ден днешен, следователно, и за напред.

За да сме проникнати обаче от това разбиране, трябва постоянно да виждаме и да помним, че духът е дейност!, че той е преди всичко проявяващ се човешки разум-творец.

В царството на необходимостта (природна и социална)

той се проявява повече като развоен разум, като диалектика,

а в царството на свободата –

като мигновен творчески акт,

като творец.

Трябва също да виждаме и помним това, че духовно лоно на проявяващия се в своята дейност човешки разум-творец е сърцето и душата на човешката личност. Само човешката личност живее реално и само тя може реално да действа разумно, да мисли и да твори свободно. Само тя може „да говори и да действа духовно“ (Хумболт),

а също и човешката общност – в духовното лоно на личността като националност и/или на народност.

Впрочем, за да достигнем пределна яснота във виждането си за духа като човешка дейност, като проявяващ се човешки разум-творец в историята, трябва да се проникнем и от разбирането за това, че в духовното лоно на човека – сърцето и душата на личността – самата личност в своята конкретност (Александър III Македонскинапример) и нацията като политически, икономически и културно обособена общност от хора (античните македонци например, доколкото са се проявявали като нация) се оказват в парадоксална взаимна иманентност помежду си (главно в и чрез общите си политически, икономически и културни интереси) и формират така едно равнище на духовна цялостност, наричано (доколкото може да бъде наречено в античността, вдъхновявана от Бог Отец) национален дух. И в този именно проявен в историята македонски национален дух виждаме, че примат има личността на Александър а също и свързаното с него малцинство от македонски воеводи и „благородни македонци“Олимпия, Антипатър, Птолемей и други, – които представляват всъщност самите антични македонци като „нация“ в и пред голямата епоха на историята, вдъхновявана и доминирана от Бог Отец. В това отношение не случайно Шпенглер в „Залезът на Запада“ отбелязва че: „Пробуждането на нацията за осъзнаване на самата себе си... протича без изключение на етапи и значи преди всичко в онова съсловие, чиято душа е най-силна и което със силата на своето преживяване държи във властта си останалите. Всяка нация бива представена пред историята от едно малцинство."(Подчертаното е от Шпенглер.)

Същото се отнася и за народностния дух (на античните македонци например). Пак там, в духовното лоно на личността, самата конкретна личност (философът Клит например, приятел на Александър, когото, според Плутарх, Александър убива „в една трагична случайност“, а според мен – не случайно; при стълкновение на националното у Александър и народностното у Клит) – личността като конкретно изявяван човешки разум-творец – и народът (като дух, генериращ самобитни културни ценности и своя културна идентичност чрез тях) се оказват вътрешно присъщи един на друг и формират така едно равнище на духовна цялостност, наричано (или доколкото може да бъде наречено в античността, вдъхновявана от Бог Отец, творящ начала) народностен дух. Същият дух (в случая с античните македонци) се представлява в и пред голямата епоха на историята, вдъхновявана и доминирана от Бог Отец тъкмо от Клит и от други подобни на Клит – антично-македонски философи, писатели, учители, жреци и др.

Всъщност, стълкновението между националното, изразявано в случая повече от Александър (който, впрочем, искайки да завладее света, започнал, съзнателно или не, и да го глобализира така, че, искайки-неискайки, обричал македонската народностна идентичност на изчезване в селенията на завоюваните чуждите културни идентичности) и народностното, представлявано повече от философа Клит (който, както се вижда у Плутарх, е имал ясно съзнание в себе си за значението на същата тази македонска народностна идентичност и жертвал себе си за нея), е класически израз на стълкновение и противоборство между националното, което върху основата на териториалността по необходимост (повече сляпо!) се стреми към глобализация (и по такъв начин волю-неволю към обезличаване и самопогубване) и народностното, което върху основата на Родината се стреми (по-скоро с ясно съзнание у своите изразители) да се обогатява и съхранява като самобитна културна идентичност в Бога и в историята на човечеството.

Впрочем, упрекът на „народностното“ у Клит към „националното“ у Александър е безупречен: „С кръвта и раните на македонците ти стигна до там, че се провъзгласи син на Амон и се отказа от Филип.“ (Плутарх, „Александър“, 50) Тоест, провъзгласявайки се за син на древно-египетския бог Амон, Александър всъщност се е отказал не само от баща си Филип, но е бил на път да се откаже – и от македонеца в себе си, от „народа“ в себе си и, респективно, от Татковината си Македония. Това се вижда в думите му: „Не ви ли се струва, че гърците се движат между македонците като полубогове между животни?“ Клит – пише Плутарх по-нататък – не отстъпил, помолил Александър да изрази какво иска да каже или изобщо да не кани на трапезата си свободни хора, които говорят открито, а да се заобиколи с варвари и роби, които ще целуват персисийския му пояс и белезникавия му хитон.“ Тоест, ще целуват не белезите на македонската му народностна идентичност, а белезите на завоюваната „с кръвта и раните на македонците“ чужда на тях и на нему самия народностна идентичност. „Тоя път – пише Плутарх по-нататък – Александър не успял да сдържи гнева си, грабнал една ябълка от трапезата е като я захвърлил по него, затърсил камата си. Един от телохранителите, Аристофан, успял да му я отнеме, другите го заобиколили и замолили, но той скочил и извикал на македонски стражата.“

Ето така всъщност философът Клит, изразителят и пазителят (с ясно съзнание!) на народностното у античните македонци, успял – макар и с цената на последвалата го смърт – да извади на показ македонеца у Александър, „облечен“ като имперски завоевател в чужди културни идентичности – „той скочил и извикал на македонски стражата“; не я извикал на глобализиращия се тогава гръцки език (койне) или на езика на завладените перси, а на майчиния си непреносим като майсторство на говорене народностен език. (Езиците пътуват – казва Шпенглер, – пренасят се от едно място на друго, разпространяват се като диалекти, но майсторството да се говори е твори на един език – то не.)

Всъщност, драги читателю, точно това вечно, според мен, стълкновение между изразителите на „националното“ и изразителите на „народностното“ изследвам и/или показвам в тази моя книга – най-вече в частта й „Народът“. Колкото и парадоксално да звучи – в баланса и в единство на силите в това стълкновение се разгръща перспективата в свободното и вечно съществуване на един „световноисторически народ“ (Хегел) на Земята, а също и перспективата за справедлива политическа и правна уредба на неговото общество. (Постигната справедливост в политическата и правната уредба на едно общество е равнище на социалната свобода в него; ползват се благодатно от тази свобода и тези, у които тя не е вътрешно достояние.)

От гледната точка на същото стълкновение е парадоксално и това, че днес не други, а именно самоотричащите се от народностното си начало (Александровци) са глобализатори (творци на глобализиращи и унифициращи ни технологии по всички направления на човешкия ни живот) и че именно самите глобализатори (Александровци) се проявяват (съзнателно или не) като националисти под прикритието на космополитизма и универсализма (си). Те всъщност искат (съзнателно или не) да превърнат нацията си (включваща в повечето случаи конгломерат от разнородни етнически елементи – предимно САЩ, Руска федерация, Китай и др.) в световна нация. Искат да превърнат всъщност цялото човечество в своя нация с обезличени „народи“ в нея – без своя Родина и без своя културна идентичост, която иначе сама е възникнала в парадоксалната взаимна иманентност между историческото и географското у човека и вирее „като цвете в пейзажа“ (Шпенглер)...

Обратно. Изразителите на „народността“ не са нито националисти-глобализатори, нито дори патриоти и родолюбци, а са естествени и неподправени творци на самата тяхна самобитна народност (както и на себе си в нея) в стилове и в майсторства на творене, които оличностяват и тях, и народите им в космическия културен универсум на човечеството. Песента на Валя БалканскаИзлел е Дельо хайдутин“ се носи в Космоса. Унифицираща (и обезличаваща) технология я носи в Космоса, за да покаже в него какви цветя виреят и цъфтят в духовните пейзажи на Земята. Защото и пейзажът е духовна категория. Доказва го това и самата песен на Валя Балканска. Ето защо казах по-горе, че в баланса на силите в стълкновението между изразителите на „националното“ (на глобализиращото и унифициращото ни начало) и изразителите на „народностното“ (на самобитната ни културна идентичност, на оличностяващото ни начало) се разгръща перспективата в свободното и вечно съществуване на един „световноисторически народ“ (Хегел) на Земята, какъвто е и нашият, българският. А сега ще кажа и това, че всъщност самия този баланс се дължи не на друго, а на жертвоготовността на изразителите на народностното пред изразителите на националното. Клит го отстоява пред Александър и го заплаща с живота си. Сократ го отстоява пред властниците на Атина и също го заплаща с живота си. Спасителят – също. Гео Милев – също. Вапцаров – също...

Във времената на дисбаланс на същите сили (каквото е било например времето на „Великото преселение на народите“ или каквото всъщност е и днешното наше време) – времена, в които глобализаторите вземат връх в мечтите си да построят отново своята „Вавилонска кула“ като полагат така усилия да превърнат цялото човечество в световна „нация“, във времена, в които стареещите културни народи бездруго излиняват генетически (днес предимно западноевропейският свят), оцеляването на самобитните народностни култури е заложено на карта. Оцеляват в такива времена на масови преселения (докато други „изчезват“; траките например по време на „Великото преселение на народите“) и ще оцелеят (след рухването на осъдената още в началата си да рухне „Вавилонската кула“) онези световноисторически народи, чието народностно начало е здраво вкоренено в Родината им и продължава (с вливането на нова кръв) в нея културния си уникален цъфтеж в присъщите си стилове и майсторства на творене – в езика, в бита, в нравите, в душевността, в религията, в институциите... Междувременно в същите времена на глобализация и на свързаните с нея големи исторически събития, чрез които обикновено рухват и строените от глобализаторите „Вавилонски кули“, са възниквали и ще продължават да възникват нови културни идентичности, а някои от „старите“ – и да се разрастват, а и да се преобразуват. Както например след „Великото преселение на народите“ прабългарската тюрко-езична културна идентичност се е преобразувала в славяно-езчина на Блканите.

И тъй, да обобщя.

Първо. Човекът е екзистенциален център на световния ход на историята (в Светата Троица и тя в него). Всички световноисторически народи, включително народите, изповядващи другите основни религии, са увлечени в този ход в съответствие с фактите на вярата (и/или неверието) си в Бога, който е вдъхновявал и е доминирал (именно на базата на Вярата на човека в Него) с едно от Лицата си самите големи епохи на историята, включително и нашата съвременна епоха, в която Бог е предоставил вече човека на самия себе си със свободата и отговорността пред себе си да бъде себе си. Това е едната възможна страна на това първо обобщение.

Втората е, че, като екзистенциален център на историята, самият човек е израствал исторически в себе си из от себе си в съответствие с произтичащите от самия него факти на вярата (и неверието) му в Бога (или в идеята му за Бога), достигайки така в нашата съвременна епоха до самия себе си със свободата и отговорността пред себе си да бъде себе си. Свободен, но и неотменимо отговорен! Включително за съществуването (и/или за отмирането) на „народа“ в него, а също, например, и за това, което вече е последица от неговата икономическа свобода в екологичен план на планетата ни.

Второ. В духовното си лоно, в сърцето и в душата си, в екзистенцията си, човекът като личност (уникално проявяващ се разум-творец) и народът като „общ в себе си конкретен дух“ - Хегел (разум-творец, утвърждаващ и пренасящ във времето предимно свои самобитни стилове и майсторства на творене – главно в езика и изкуствата) – се намират (в хода на историята) в парадоксална взаимна иманентност. Народът се оказва вътрешно присъщ на личността (според мащабите на нейните конкретни и уникални прояви като разум-творец – „Достоевски е „народът“...“ – Н. Бердяев) и личността се оказва вътрешно присъща на народа в себе си, формирайки така една парадоксална духовна цялостност, в която личността пребъдва в народа си („Аз в твоето безсмъртие ще живея!“ - Вазов) и народът пребъдва в нея (във Вазов, например, в неговото творчество). Парадоксът е в това, че и Достоевски, и Вазов като проявени творци на „личностното“ и на „народностното“ в себе си са и самите свои „народи“ – и в хода на историята, и в културно-историческата съкровищница на човечеството (завинаги!) в съответствие с мащабите на своето творчество. Както и други изявени творци от които да е народи са „народите“ си по същия начин. А от гледната точка на фактите, произтичащи и свързани с Вярата на човека в Бога, пак в сърцето и в душата на личността (в съответствие с мащабите на нейните прояви като разум-творец) Бог, народ и личност се намират в парадоксална взаимна иманетност и пребъдват така във времето като обособена духовна цялостност, като световноисторически народ.

Малко по-другояче стоят нещата с изразителите на „нацията“. Те също така са „нация“ („малцина са нация“Шпенглер, подчертаното е от него) както „Достоевски е „народът““ (Н. Бердяев) – с тази разлика, че тези „малцина“ са само тогава „нация“, когато личните им политически и икономически интереси съвпадат с тези на нацията (им) и се удовлетворяват не толкова със собствените им сили, колкото със силите на самата тяхна нация. Всъщност, точно съобразно интересите си, същите тези „малцина“ – предимно изявени политици, държавници и безнесмени – са по-скоро „притежатели“ и глобализатори на нацията“ (си), отколкото са нея самата. Разкрива се това обстойно в частта на книгата ми „Народът“.

Трето. Съществува вечно стълкновение между тези, които са малцина „народ“ в себе си (големите творци у един народ) и тези, които са малцина „притежатели на нацията“ в себе си – големите политици, държавници и безнесмени у една „нация“, представяна от тях и като „народ“. В баланса на силите (дължащ се на жертвоготовността на големите творци) в това стълкновение се разгръща основанието на един световноисторически народ да съществува вечно на Земята и да постига така все по-висши равнища на социална свобода в себе си, което значи и все по-висши равнища на справедлива уредба на обществото и държавата си. От тази гледна точка, която всъщност е по-скоро външна (представям я тук такава за улеснение на читателя), може да се каже, че на Земята има само вечна борба (в различни форми, включително комунистическа) за справедлива уредба на обществата, и че на нея никога не е имало, няма, няма и да има веднъж завинаги справедливо уредени общества и държави. Но същевременно винаги ще има – макар и в различни форми – съкровени мечти и желания да дойде справедливото царство Божие „както на небето, тъй и на земята“...

С това мое предисловие, драги читателю, се надявам, че ти наистина ще си един от малцината, който ще прочете докрай тази моя „трудна“ и същевременно съвсем лесна за четене книга. Всъщност, Вие ще сте един от малкото нейни читатели и поради това, че тя – както предвиждам – ще излезе в съвсем малък тираж, едва в петдесет екземпляра. Други материални възможности да я реализирам в относително голям тираж, а и да я разпространявам после в такъв тираж, нямам. Налага се в това отношение да се съобразявам с „притежателите“ на българската нация, между които има и такива – псевдоинтелектуализирани типове, – които с охота се смятат и за „притежатели“ на истината – особено, когато тя стане вече факт в откровението си към нас чрез изстраданото творчество на някой истински творец. „Усвояват“ я „притежателите“ на нацията не заради друго, а за да упражняват монопол върху нейното разпространяване, а и да опитват да я „задушават“, макар и те самите да знаят, че „Не се гаси, туй, що не гасне.“ (Вазов).

Ето защо тук отново подчертавам, че публицистичните и есеистичните творби, включени в тази моя книга, са заченати като идеи още от 1997 г. Разкрити са сетне стихийно в поетичната ми книга „Безбожни въплъщения“ от 1999 г. и по-специално в двете ми поеми, включени в нея – „Проклятието“ и „Патриархът“. После пак така, кажи-речи стихийно, а с това и твърде драматично и „злополучно“ за мен, същите идеи са изложени в публицистичната ми книга „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“, публикувана в началото на 2002 г. А още по-сетне същите идеи в един или в друг вариант се разкриват в публицистичните и есеистичните ми творби, публикувани все от същата 2002 г. насам в сайта „Книги news“ и най-вече в учредения през 2005 г. сайт на Съюза на свободните писатели в България – svobodenpisatel.org – където в неговите две обновени версии са публикувани периодично и дванадесетте части на книгата ми „Народът“. Все същите идеи са развити от мен с художествена пристрастност и в прозаичната ми книга в два тома „Мястото, откъдето започва безкраят“ (2012 и 2014 г.).

Впрочем, подчертах по-напред и това, че „Народът“ е книга в настоящата ми книга. Сега се налага да подчертая и това, че истините в книгата ми „Народът“, не са толкова продукт на мои литературни търсения и изследвания, колкото са продукт на драматично преживени от мен откровения на Истината в мен. Откровения, които всъщност се наложи да преживея като последици от написването и публикуването на книгата ми „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“ (2002). Една книга, чрез която се случи да навляза несъзнавано като варварин в сакрални пространства и да платя за това с кажи-речи две годишна огнена безсъница, от която излязох по Божия милост и от която, знам това от опит, по-друг начин не може да се излезе – освен ако се няма (и/или се има) пред вид задънения тунел на самоубийството. Затова „Народът“ е същевременно и мой своевременен опит да превъзмогна у мен „автора“ на книгата „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“ - една книга, на която, иначе, след публикуването й, години наред никак не ми се искаше да съм бил неин истински автор. Не исках да съм неин автор дори в процеса на написването й. Засвидетелствано е това в самата нея. Ала това тогава нито можеше да стане другояче, т.е. друг някой да напише книгата ми, нито сега мога да се откажа по друг начин от нея, освен чрез вътрешно самопревъзмогване. Затова и приключих написването на тази моя същинска книга с няколко абзаца от „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“ и с едно кратко Признание след нея.

16 май 2015 г., гр. Правец

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov