МИРЧА ДИНЕСКУ – ТАЙНИТЕ ПИРАМИДИ НА СОЦИАЛИЗМА

През 80-те години, по време на големия терор в нашата северна съседка, Мирча Динеску /род.1950/, румънски поет- дисидент, автор на десетина поетични книги, повечето преведени на много езици, в т.ч. и на български / сборника “Демокрация на природата” в мой превод, изд.”Христо Ботев”, поредица „Ars poetika”, 1995/, издигна своя глас срещу диктатора Чаушеску. Заради междунвародната си известност не беше ликдивиран, но го изгониха от работа, заедно със съпругата му, преводачката Мария Динеску, и го поставиха под домашен арест. По това време превеждах неговите смели стихове и ги публикувах в нашия малко по- либерален печат, но не можех да се свържа с него - телефонът му бе изключен, а пред дома му партулираха милиционери.

Този текст е за френския вестник “Либерасион” и е публикуван през студената зима на 1988 г., когато нашите братя отвъд Дунава нямаха надеждата, че някой ден ще бъдат свободни.

                                                                                       Огнян Стамболиев

 

***

ПРЕДИ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ В СИБИР били открити няколко замръзнали мамута, които за учудване на учените имали в стомасите си цвят от лайкучка. Не бих искал сега да коментирам лицемерието на природата или трагичната участ на тези безобидни тревопасни, а само обидното сравнение, наложено ни от статия в западен вестник: “В Румъния - последният мамут на сталинизма”. Сталински - да, но защо мамут? Страхувам се, че вместо лайкучка при възможна промяна на социалния климат в огромния корем на нашия сталинист ще видим няколко десетки трупове. Във Валя Жиул, Брашов и Тимишоара, в Клуж и Яш, в Търгу Муреш, а и в столицата бяха “глътнати” и все още се “гълтат” живи хора, които имаха куража да изкрещят своето отчаяние. Веселият и закачлив фолклор на нашия народ постепенно се превърна в шепнешком изричано вайкане, във фолклор на страха, на дзловещите слухове, готови да парализират и волята, и дори говора. Смъртният СТрах стана национален продукт, който се предлага без купон на всеки ъгъл в страната.

 

КОЙ ДА ТИ ПОМОГНЕ?... У нас не функционира католическата фабрика от полски тип, нито чудотворната икона от Ченстохова. Имаме си президентска икона, военизирани заводи и световния рекорд по погребения, особено през зимния сезон.

 

КОЙ ДА ТЕ ЗАЩИТИ? Ослепялото правосъдие ли? Тези господа- юристи, изучавали в университета силата и превъзходството на “румънската левица” над “румънското право”, са направо обезумели да не изгубят постовете си. То и без това считат милата конституция на Социалистическа република Румъния за най- обикновен пропаганден материал, инструмент на дявола, с който можеш да се спасиш в съда. Мой бивш съученик в момент на отчаяние и бунт налепи няколко антипрезидетнски позивчета на Северната гара, за което бе осъден на пет години затвор, но най- вълнуващото бе, че самият адвокат на защитата го заклейми най- позорно на процеса, воден, разбира се, при закрити врати.

 

НА КОГО ДА СЕ ОПЛАЧЕШ? На нашата “ народна милиция” ли? Румени здравеняци, зарязали кооперативите на село, застанали на всеки десет метра по улиците на столицата, готови да следят ежедневно и ежечасно населението, сякаш то е безсловестно стадо овце. При своето кратко ограмотяване, те научиха, че всичко, което се движи вечер след осем часа, когато гасят уличните лампи и затварят кината, ресторантите и театрите - т.е. времето, когато нашите градове замират, всички пешеходци са възможни престъпници или най- малкото - ожесточени разрушители, готови да взривят статуята на любимия вожд на световния пролетариат - другаря Ленин, която впрочем горя миналата година!

 

И КЪДЕ ДА НАМЕРИШ ПОДКРЕПА? Може би у другарите от печата? Апостолите на култа към личността, които пишат с лъжицата, с която ядат. От две десетилетия в нашата преса се появяват все едни и същи силно ретуширани снимки на вожда и жена му, драскат се едни и същи глупави фрази. Единственото наистина живо, човешко пространство в тези вестници е мястото, определено за...некролозите...

 

АМИ ДИСИДЕНТИТЕ?

Сякаш от време на време надават по някой вик. Странното усещане, което ме обзе в последно време, е че малцината наши дисиденти са държани от Чаушеску живи, колкото и парадоксално да е, с определено прапагандна цел. Късно е да им помогнеш да изчезнат, след като на Запад вече ги знаят. Вярвате ли обаче, че румънците са по природа по- мълчаливи от немците, та да не могат да имат досега повече от един жив дисидент на два милиона население? Едва ли. Всъщност у нас има повече от двайсет милиона протестиращи дисиденти, напълно лишени от възможност за открито изразяване на мненията си. На тях просто им тикват парцал в устата! Аз не съм чувал за антифашистки прояви по улиците на столицата на Третия Райх през 40- те години. Предполагам, че вкъщи се ешепнело, но навън е имвало желязна дисциплина и ред. Кафявият терор е действал безотказно. Така наречеиите предатели са били убивани преди да бъдат осъдени. В Румъния сега няма политически процеси, по простата причина, че в конституцията ни съвсем ясно пише, че всеки гражданин има правото свободно да изразява мнението си. А в устава на Партията се твърди, че всеки редови член можел дза критикува дори Другаря Генерален Секретар /?!/...

Техниката на репресивните органи у нас е да действат почти нелегално, сякаш са в опозиция. “Синовете на хайдутина Аврам Янку”, тези които изпратиха заплашващите със смърт писма на немските писатели от Румъния, емигрирали в Западна Германия. Те изпратиха “въздушни цилувки” и на редица унгарски и румънски интелектуалци в страната. Бяхме готови да се оплачем и ние от тези “деликатни” автори на писма чак в ЦК, но щяхме да се натъкнем на техния Татко. На “по- опасните” работници не им изпращаха писма. Тях ги изпращаха в собствените им домове, затворени между четери дъски, и само нещастните им семейства можеха да разберат смисъла на смъртното послание, защото официално се съобщаваше за “трудова злополука”, за “катастрофа”, “самоубийство”, “сърдечен удар” и т. н. Впрегнат в каруцата на протестиращите трябваше да внимаваш да не се движиш без придружител из града, да не пускаш децата си да играят навън, да сядаш / в опередела институция/ на кресло с радиоактивна “тапицерия”, да си дезинфекцираш дръжката на вратата, да не би да е намазана с отрова! Да, нашето положение не може да се сравни с никое друго по света. Когато чух, че Вацлав Хавел гледа в затвора в Прага телевизия и разполага в килията си с компютър, това ми прозвуча като анекдот. Защото писателите у нас не могат да държат най- обикновена пишеща машина, без разрешение на народната милиция, а за затвора да не говорим... Един бивш- дисидент поет в “приятелски диалог” с прокурора трябваше да избере между деветдесет дни затвор, прекарани в “компанията” на криминални типове, харесващи млади мъже, и емиграцията. Поетът благодари на откровения служител на социалистическото правосъдие и избра изгнанието.

Та питам сега:” Къде са нашите писатели - “надеждните помощници на Партията”, доскорошните любимци?”

През 50- те години онези, които се съюзиха с дявола, бяха привилегировани. От авторските права само за едно стихотворение, публикувано на първа страница на партийния орган, можеше да си купиш палто от английски плат и да се храниш в най- луксозните ресторанти поне един месец. Какви времена бяха! Прославяш татенцето, а той плащаше - не си играеше, разбира се с народни пари. Плащаше с лихвите и на тези, които отказваха да му продадат таланта си. Много от тях бяха преквалифицирани - на мястото изтръгнатото от ръката им перо или тикваха сърпа и чука на партийното въоръжение, за да прибират тръстиката на Дунава, или да заковат сами пироните на ковчега си край грандиозния канал «Дунав - Черно море». Междувременно фиесатата продължаваше. Дворецът «Пелеш» в Синая, бивша собственост на крал Карол, се превърна в творчески дом излезлите от конвейера на партийната фабриказа писатели. Историята си запретна полата: поетите - пролеткултовци се разположиха в бившите покои на кралица Мария, съчинявайки неграмотни революционни поеми. За едно «хей - руп», «горо ле, горо зелена» или «Слава на Другаря Сталин» се раздаваха разкошни вили и се трупаха богатства. Така на ринга излязоха нашите първи милионери на Партията от редиците на Писателския съюз и оттогава тези активисти на перото, преърбени от многото привилегии, бяха натоварени с отговорната мисия да ръководят бранша и да станат негови рупори.

 

СВОБОДНИЯТ ПОЛЪХ НА 60- ТЕ ГОДИНИ възкреси доста творци, погребани

под сметтта на посредствеността. Безгрешната Партия хвърли на рагневената тълпа бившите си знаменосци, заведе цензурата си на педикюр да й поизпилят малко иззивите дяволски нокти, примири се с факта, че соцриализмът е заболял от тежък диабет и че не е необходимо да се подслажда действителността. Но всяко чудо за три дни.

През 70- години писателите не се въодушевиха от китайската «културна” революция. Привилегиите започнаха да отпадат. Дворецът в Синая отново стана лятна резиденция - но на клана Чаушеску. Хонорарът за едно стихотворение възвърна символичната си цена - т.е. стойносттта на порция печено в ресторант, но с хляб от къщи, портретите на авторите бяха изтръгнати от собствените им книги - да нямало култ към личността! Стигна се до идеята за разпускане на писателския съюз, защото бил институция от стар тип, по съветски образец. Явно трамваите и автобусите бяха по японски образец, купоните за захар и олио - по американски, вестниците - по френски, а само бедният Писателски съюз - по съветски! И всяка нова година ни носеше нов подарък: съвсем нови еполети по раменете на цензурата, нашествие на скакалците - творци- самодейци от националния фестивал “Възпев на Румъния”. Едно твърде добре дирижирано смесване на стойностите / истински и фалшиви/, а също и премахване на неспособните за компромиси, както и извеждането на преден план на официалните глашатаи.

 

ПОСЛЕДНАТА ПРОЯВА НА ДОСТОЙНСТВО, демонстрирана от съюза, беше Националната конференция на писателите през 1981 г. ,когато повечето гласове не прозвучаха в унисон с мелодията, препоръчвана от Партията. Но не особено ефикасната и пасивна съпротива на някои изтъкнати колеги, фактът, че приехме наложеното отгоре послушно ръководство, масовата емиграция на писатели, всичко това подкопа нашата организация, постепенно превърнала се в кооператив за произвоство на самота. Фантомът на мизерията се носи и днес над румънските писатели и това във време, когато месец след месец расте грамадата от възхвали за любимите Разрушители.

Ирония на съдбата! Сигурно я заслужаваме дори заради пррикритото съглашателство да публикуваш по някоя неутрална статия редом с шовинистичните и лирикоподобните говежди екскременти на онези, които стоят на четири лапи пред диктатора.

 

ЕДНА ОБЩА СТАЧКА НА ИСТИНСКИТЕ ПИСАТЕЛИ би била единственото решение за спасяване на лицето на румънската култура. При все че ако писателите съберат всичките си думи на едно място, може би досегашните праисторически животни ще напуснат научните книги и ще влязат в тези по ботаника... да пасат лайкучка!

 

февруари 1988,                                                    Бележка и превод:

Либерасион”,Париж                                         ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev