На 29 септември 2021 приключи регистрирацията на участниците в състезанието за депутати на Народното събрание и за президент, което ще стане на 14 ноември. Партиите са 21, коалициите са 7, кандидатите за високия пост са петима: досегашният президент Румен Радев, проф. Александър Томов, ректорът на СУ Анастас Герджиков, представителката на “Азбукари“ Цвета Кирилова, представителят на партия Възраждане Костадин Костадинов и певицата Луна.

Успех на всички кандидати!

 

1. ИЗБОРИ ПО СЕЛСКИ

Циганите се хвалят, че им раздали по петдесет лева. От ДПС. Имаше и друга „подготовка” за голямата битка. Виждахме някои от кандидатите да излизат от магазина на Мариана с пълни торби със салам. От оня, дългия и дебелия. Хамбургския. По десетина парчета. И други неща са носели навярно, но саламите стърчаха от торбите и се набиваха в очи. Може да е имало кебапчета – синонимът на нашенските избори. И ние подновихме предизборно женските си сбирки на „парламентарната пейка“. Не се съмнявайте, че разговорите бяха за послед­ите събития. Тези слухове, дето ги споменах ей сега, от там ги зная. Най-напориста да гласува за царя беше Съба.

– Ще ми кажеш ли защо? – заяждам се с нея.

– Как защо, ка? Ти не чу ли като каза човекът, че ще ни оправи хала? И то само за осемстотин дни.

– Само за две години, два месеца... И дванайсет дни. Не те ли смущават тия измислени двойки?

– Какви двойки, ка? – пита неуверено.

– Ами виж: 2 години, 2 месеца, 12 дни – смея се. – И защо му вярваш? Какво знаем ние с тебе за негово величество? Та той даже не е българин! Защо да сме му мили ние, българите? Защо да се нагърбва с нашите бакии? Толкова правителства от промяната досега само ни закопаваха все повече. От какъв зор той да ни измъква от калта? И дали знае как да свърши тая работа? А нашите ще му позволят ли, дори да е почтен човек?

– Ти все много питаш, брей! – кипва Съба. – Не ми се спори с тебе. И никак не ме интересува какъв е, що е царят. Той само да ми дигне пенсийката. А обеща човекът.

Другите мълчат. Гледат ни сеира. Обажда се Павлинка:

– На следващото преброяване ще се пиша циганка. На тях социални помощи им дават, данъци не им събират, пари за дърва им раздават... И виж сега по изборите! И аз искам 50 лева! И на мен ми се яде салам... Ама моят глас не е важен. Важен е циганският.

Роса, щерка на съседите, ще гласува за първи път. Питам я:

– И ти ли за царя ще гласуваш, Росе?

– В никакъв случай! Царят се заканил да сече ръцете на крадците. Пък ти нали знаеш, че нашите хора обичат да пипат... Нито един циганин няма да гласува за него – уверява ме момичето. – Ще гласуваме за ДПС-то.

– И защо за Депесето? – удивлявам се на категоричността й.

– Че за кого друг, ка? То няма за кого...

Личеше, че някой беше я подготвял. Не зная дали беше обяснил по-късно на младата избирателка какво е коалиция и защо нейният вот чрез ДПС все пак отиде за царя.

–Какво стана, Росе, не искахте царя, а сега с вашата помощ той ще ни управлява.

– То тъй стана, ка. Нас кой ни пита? Ама чух, че нямало да реже ръце. Било партенка.

По улицата се спуска Миряма, жената на Исито, с голямата си внучка Юра. Връща се ядосана от общината. Мърмори високо, с много кавга в гласа:

– Като искат да им гласуваме, да бяха дали барем социалните преди това!

Тя схваща своето гласуване като услуга за държавата, не като свое право и дълг. Бях до портичката, реших да я ограмотя, затова отворих и възразих:

– На нас като не ни дават нищо, да не гласуваме ли, бе жена?

– На вас пенсии ви дават!

– Че пенсиите какво общо имат? Плащали сме си ги, когато сме работили, ти не знаеше ли? – чудя се.

Разбира се, че не знаят горките цигани, нали всеки ден слушат правителствата да тръбят какви пенсии ни дали, с колко процента ги увеличили... Не стига, че са ни прибирали парите преди мно-о-о–го години и никакви лихви не са ни начислявали върху тях! Колко пъти бате Бойко каза: „Станишев дигна пенсиите в края на мандата си, ама аз ги платих!” Нито единият, нито другият са бръкнали в джоба си да ни дадат от своите пари. Забравят, че държавата ни връща нашите, след като ги е направила на нищо от употреба в продължение на двайсетина-трийсет години!

– Не знам – вика Миряма, – не знам дали ще гласувам.

– А-а, не може, ако си вземала петдесетте лева!

– Може, може. Къко, аку съм ги зела?

Предизборните вълнения в Голям извор свършиха пред урната. Гласувахме. Аз също. Въпреки че кметството ме беше „изпуснало“ от списъка. Георги го имаше, а мене – не. Комисията ме записа без всякакви проб­леми.

Обядвахме у Васка. Пак цялата компания. Наредихме масата. Изчакахме да си дойде баща й, бай Васил.

– Ще ни кажеш ли за кого гласува? – подпитвам.

– За царя, както се полага!

Никой не промълви нито дума. И неговият вот бе израз на всеобщото умопомрачение в ония царски дни. Или на всеобщата безизходица. Или на голямата надежда. То си е същото, от където и да го погледнеш. Иначе старецът си остава нашият обичан от всички бай Васил Върбанов. Почетен обитател на Голям извор. Не само заради почетните му 91 години. Заради всичките добри и лоши дни на селото, които са преживели заедно.

Не бях никак изненадана от резултатите. СДС знаеше, че ще загуби властта и вместо да наблегне на кампанията, подготвяше сдаването. БСП също не искаше да спечели, кампанията беше вяла в цялата страна. Симеон стоеше на изчаквателни позиции. Не беше сигурен в успеха, каквото и да му бяха обещавали. Царят едва ли сериозно е искал да управлява републиката! По-скоро е търсил съюзници да си възвърне имотите. И дори готови да послъжат какво точно е притежавала фамилията. Както той послъга за ония 800 дни. Кой знае, може пък да е пресметнал как за осемстотин дни да си прибере пропуснатите ползи от четирсет и шеста година насам. Към правителствените кресла неистово се бяха устремили депесарите. Затова на ангро изкупиха гласовете на Евророма. Тези две малцинствени партии хубавичко се възползваха от отрицателния вот на българите. Това бе, което стана на ония избори, ако питат мене. Млади напористи кариеристчета, наричащи се с новичката дума юпита, дойдоха под царското крило да ни покажат какво е да нямаш капчица обич към Отечеството. Господи, ти къде се беше запилял точно в тия дни? Къде потули разума на практичния по природа българин?

На пресконференциите в нощните часове Сакскобургготски влезе засмян до уши и благодари за доверието. Но скоро след това лицето му замръзна в неприятен и съвсем не сдържан израз, за какъвто човек се представяше! Иван Костов се показа попарен не от загубата, а от тежката загуба. Беше избрал най-подходящата маска за случая. Георги Първанов се радваше заради провала на Костов. Личеше му, че всичко друго после ще го мисли. Доган – о, да! Ахмед Доган, Меди Доганов или Сокола, както му е прякора, Ангелов, Сергей и Сава, както са прякорите му в Държавна сигурност, се показваше особено загрижен за бъдещето на България. Девизът „Да се оправи таз страна”, който повтаряше на български и по-често на турски, го чувах в нашто село от моята приятелка Фатме Садъкова. Повтаряха го често и някои цигани. Като подадена на събрание парола. Те, точно те да искат да оправят „тази страна”, оцелявала 1300 години!

... Къде ли си задрямал пак, мой скъпи българино? Не предусещаш ли, че искат да ни оправят у дома докато спим? Събуди се, човеко! Политиците ни, докато се боричкат за властта, могат да се гушкат със Сокола, могат дори да подарят България на някого. Но аз и ти сме длъжни да я браним! Тя е единственото ни Отечество.

Не казвайте, че ритам по умряло куче. Защото изборните нрави са си същите. Подсилиха ги даже със закони. Така че резултатът да е предсказуем!... Мен никой не ме пита, но си мисля, че изборите трябва да са задължителни. По естествен път ще се облагороди съставът на електората. Но преди това да стават вътрешни партийни избори, партийците поименно – мажоритарно – да определят кой да ги представлява в Народното събрание. А не да им се спускат листите отгоре, начело все с омръзналите ни едни и същи хора. И да отпаднат техните имунитети, да можем да ги отзоваваме, когато са забравили защо сме ги изпратили в Парламента. Да им се забрани да си напускат групите, да стават „платенонезависими”. Да се прибират вкъщи, ако са разочаровани от партията си!..Ще трябва здравичко да ги притиснем. Те доброволно няма да приемат нашите правила! Двайсет години са в парламента – професионални депутати! На кого му се излиза от такъв привилегирован статус?.

От книгата на Здравка Димитрова Срутено небе, 2013

 

2. ПРЕЗИДЕНТЪТ САМОРА

Минитъг започва. Президентът е пред микрофона. Говори на португалски, станал официален и обединяващ национален фактор, но превежда някои важни пасажи на шангана, на макуа, на ронга, сена, суахили, защото на съседните микрофони правителствените преводачи за местните наречия не смогват да догонят думите и мисълта му. Той прекъсва речта си и запява, а с него пее целият стадион. Той задава въпроси на децата от първите редове, на младежите, на целия народ, който му отговаря вкупом. Той разяснява, той убеждава,.той се шегува, той магнетизира въздуха, който дишаме. Той обсебва сърцата ни с невероятната нарастваща емоция, с припламващото революционно настроение, което създава. Той очарова, той спечелва за делото всички ни. Това иска той – да повярват всички в силата на революцията, която започна с независимостта на страната, но има още дълъг път да извърви.

– Вчера наш враг беше колониализмът. Разпознавахме го лесно. Днешният ни враг са възгледите ни, собствената ни същност. Битката ни днес е вътрешна, срещу неправилното ни мислене. По-сложна е от битката с пушките. Тази битка трябва да спечелим на всяка цена! Свободни и независими ще укрепваме нашето Отечество. Ще произвеждаме царевица и ориз, за да победим глада. Ще строим училища, защото тези, които бяха за децата на белите, не стигат за децата на народа. Ще строим болници, защото ще се лекуваме в болничните кабинети, ще имаме право на ваксини и лекарства. Ще строим домове и ще излезем от пясъците извън града, където сме заровени. Ще си създадем свои кадри, свои доктори, свои инженери, свои учители...

Разказва партийната програма или мечтае на глас този мъж с широки изразителни жестове, с озарено лице, с искрящи очи, с покоряващ глас. Този поет и трибун на революцията, който предпочита военната си рубашка пред елегантния костюм, народните тълпи пред елитните срещи с дипломацията, който обикаля огромната страна и общува с хората като равен. И одобрението в техните очи за него е наградата.

Никога не бях участвала в такъв митинг. Никога не бях виждала такъв президент, обърнат с лице към народа си да разговаря с него, да отговаря на въпросите му. И сега, от дистанцията на времето съм готова да свидетелствам, че това бяха най-чистите години в историята на Мозамбик. Ще потвърдя, че беше времето на лудите глави и на пиянството на един голям народ. Времето на безусловната вяра в бъдещето, на невиждания политически подем, избухнал в африканския юг.

И все пак съжалявам. И завиждам. Наш президент не ни е пял. Не ни е убеждавал, че заедно, той и ние, ще стигнем надалеч. Не ни е заразявал с мечти. Не ни е ваксинирал с оптимизъм.

Мемориалът на мястото, където го убиха, представлява голяма кула, потъваща в планината Лебумбо, в Република Южна Африка. Издигат се в средата на кулата железни тръби, високи девет метра, трийсет и пет на брой, по една за всяка жертва в авиокатастрофата. Когато вятърът задуха, тръбите пеят. Постойте на трагичния връх, приятели, послушайте песента на вятъра, ту гневно силна, ту преминаваща в отчаян шепот...

От книгата на Здравка Димитрова Кентавъра, 2015

 

3. КАМПАНИЯ ЗА ДОГОДИНА

Стоя на отсрещната страна и наблюдавам къщата на два етажа. Магическа симбиоза на природата с провокативната интелигентност на строителя и с куп неброени пари са създали богатството зад високия зид. Богатство от линии, които съзнават съвършенството си, от някъде достолепно прииждат и някъде капризно се губят. От хармония, постигната чрез неочаквани сходства и нежни контрасти... Стоя на отсрещния плочник, наслаждавам се на гледката и мълча. Красотата има способността да ни оставя бездиханни и безмълвни.

Пред вратата на посолството кимвам с глава на полицаите. Не ме познават, нова съм още, но пък не ме спират.Седят в колата на сянка, слушат музика. Не разпознавам марката на колата, изпратена тук от местните органи на сигурността, забелязвам само, че лежи върху джантите, през прокъсаните гуми са прорасли тревички.

Разглеждам „нашата къща“: холове, тераси, зимна градина, бар и дансинг в подземието, вити стълби, меки килими. И навсякъде красиви съдове с цветя. Купена е неотдавна от някаква старица, която я обитавала сама.

Позволявам си това развлечение, понеже е неделя, празно е посолството, а Георги е тук и е дежурен. Сега е в кабинета си, изучава речта на Мигел де ла Мадрид Уртадо, кандидат за президент от управляващата партия PRI, разчита се като Партидо Револусионарио Институсионал. Има още петима кандидати, но шансовете им били толкова нищожни, че медиите не губят телевизионно време за тях. Изборите ще станат в първите дни на юли догодина, а Мигел ще приеме властта от Хосе Лопес Портильо на първи декември, пак догодина. Пресметнахте ли колко време преди изборите е започнала кампанията? Гледахме как я откриват. Кандидатът е приятен мъж, мой връстник, има юридическо образование, хабилитиран в Харвард, баща на четирима сина и дъщеря. Видяхме ги всички у дома им, заедно със съпругата Палома. В този край на света е традиция да бъде показван личният живот на кандидата. Да се изтъкват личните му качества. И личните му заслуги към страната. Когато го попитаха как гледа на кандидатурата си, по човешки отвърна: „Щастлив съм“. И на лицето му се изписа искрена радост.

Няма как да отмина това предизвикателство: изборите за президент на България са обявени за ноември, даже датата знаем. А ето че в началото на октомври имената на някои кандидати за поста и техните вицета още се пазят в най-дълбока тайна. Задайте си въпроса „Защо?“. Партийните отговори са: За да не ги омаскарят предварително! Защо се безпокоят лидерите на партиите им, бездруго някои от тях сами ще се омаскарят докато президентстват! На този фон цялата популистка пушилка за честни и демократични избори, за ликвидиране на задкулисието, на услугите, които се обещават срещу влиятелни доходоносни постове, са направо смешни. Толкова много партии с неразличими платформи. Толкова много кандидати, сякаш сме многомилионна страна. И защо тези хора си мислят, че един месец ще стигне да спечелят народното доверие? Доверието се печели най-трудно. По-трудно отколкото парите. Жал ми е за избирателя, който в тъмната стаичка ще трябва да избира измежду непознати имена или измежду стари муцуни, дискредитирали собствения си рейтинг и рейтинга на партиите си.

Мексиканските граждани гласуваха с „да“ за президента Мигел де ла Мадрид (1982-88). Той продължи курса за национализация в икономиката и за политика близка до съветската в международен план. Още в началото на управлението се обърна към Съвета за икономическа взаимопомощ, към Съветския съюз и дори към България за политическа и финансова подкрепа. И я получи. За политическата съм сигурна, за финансовата не знам. Доколкото помня, заеми взема от САЩ или от международните финансови институции. А може би от двете места. Де ла Мадрид имаше в екипа си един добре подготвен политически икономист, Карлос Салинас Гортари, беше министър на планирането и бюджета, след време стана и президент. Той започна да насочва правителството към скъсване със СИВ и за приобщаването му към друга групировка, в която водещи бяха Съединените щати и Канада. И това по-късно наистина стана. Спадът в цените на петрола през осемдесетте сложи тежък отпечатък върху икономическия растеж на Мексико. Катастрофалното земетресение от девета степен на 19 септември 1985 уби десет хиляди души, остави страната без комуникации. А правителството на Де ла Мадрид се оказа непригодно да помогне адекватно на пострадалото население. Рейтингът на партията PRI се срина дотам, че на изборите през 1988 тя остана на трето място. Нека отбележа, че това бяха първите демократични избори в Мексико от съществуването му като държава. Демократични – твърде снизходително казано, като се има предвид, че бяха опозорени от две скандални изключвания на компютрите на изборната комисия и от решението на мексиканския Конгрес да бъдат изгорени хартиените бюлетини „под съмнение“...

Какво добро донесе за икономиката на република Мексико новата ориентация? В тъй наречения Делхийски клуб на трилионерите вече получи жълт картон от Канада, поставиха я в списъка на „неблагоприятните страни“. А според изчисленията на „Бизнес инсайдър“ оглавява и световната класация по корупция!

От книгата на Здравка Димитрова Мехико Махико, прегръщам те горещо, 2017

 

4. СТОТЕ ДНИ НА РАУЛ

Не успях да си намеря място на този огромен площад. На митинга, който отбелязва стоте дни на демокрацията в Аржентина, бяха дошли политически, синдикални, младежки, женски, религиозни и всякакви други организации и сдружения от всички щати на федерацията. Стоях на един плочник, стоях на един крак, притисната отвсякъде, повдигах се на пръсти, за да прочета транспарантите, на които стоте дни на президента д-р Раул Алфонсин бяха „Аржентински феномен“, „Дни на чисти ръце и мир“, „Дни на новия живот“ и правителстото бе „Правителство на всички“. Тази нощ знамето, държавният герб и портретът на президента бяха символи на възкръснала Аржентина. Възторгът на народа се събираше в думите „С теб сме, Раул!“

Така в опиянение премина двайсет и трети март.

Работническите колективи поемаха задължения да работят ден или час повече, отделяха средства в помощ на страната. В „Съботи на добротата“ по площадите артисти изнасяха благотворителни програми за издръжка на болниците. По улиците се поставиха урни за монетите на дарителите. Тези фондове, колкото и дребни да изглеждат спрямо международния дълг на страната, са доста по-значими от него. Вот на доверие, решителен глас за демократично развитие след безумствата на последната военна хунта.

Социално-икономическата криза, която в момента изживява Аржентина, не е конюнктурен процес, както чувам да се говори. Ще настъпи икономическо оживление в някои производства. Това със сигурност ще бъдат резултатите от усиления труд на народа, който помага на държавата. Но кризата ще се запази и дори ще се задълбочава, докато я има латифундистката структура, докато страната е в зависимост от чужди икономически съюзи. Модно стана за големите проблеми на държавата да се интервюира обикновения човек, този „от улицата“. Всички са за демокрацията, повечето са за Алфонсин и няма човек, който да не посочва ниските заплати и високите цени, нищожните пенсии и нерешените пролеми на жените, на децата, на хората с ограничени възможности.

Прекъсвам писането на книгата за Аржентина, сядам пред телевизора да разбера как ще бъдат оценени стоте дни на третия кабинет Борисов. Политологът Първан Симеонов разговаря с вицепремиера Валери Симеонов. Кабинетът бързо бил навлязъл „в период на работа, защото няма нови политики, нито нови дейци, въобще няма особена новост“ Постигнат бил „ръст в редица показатели“. Не споменава конкретен показател, нито пък цяла редица. На доверие приемаме дори твърдението, че бил „забелязан оптимизъм у населението“. Имало, разбира се, разлики между първите два и сегашния мандат. Първият бил ярък, пропаганден. Вторият и третият били „по-балансирани“. Не посочва какво им е балансирано. Заговори ли политик от правителството, чуват се само общи приказки. Каже ли някой нещо конкретно, то ще е нещо грозно за другата партия. За икономиката и особено за социалният живот не се отваря дума.

Валери е подредил по важност предимствата на новия мандат. Първо – сега повече се занимаваме с „външнополитически теми“. Така е. Забелязала съм го. Какво е виновно павителството, че няма важни и лесни вътрешни теми? Европейското председателство „ни задължава да бъдем активни“. Свърши ли, пак ще се върнат към своя си ритъм и своите дела. Второ – българската политика била „функция на политиката на Германия“. Как? В какво? А защо? Няма обяснения. Функция на Германия преди години вече сме били. Не помним ли края? Трето – Бойко вече „плува спокойно в европейски води“. Това ли било? За това постижение ли бъхтихме всички през двата му мандата? Какво да добавя? Виждаме по новините как го посрещат европейските ръководители – тупат го по гърба. Добре че има угоен гръб. Госпожа Меркел при всяка среща го целува. С една дума – радват му се, че ги разсмива. И той плува ли плува мълком в европейските води. Четвърто – Валери произнася думите, „дипломатически финес“, не става ясно за правителството като цяло или за Бойко се отнасят. Подразбираме обаче. Целият свят видя бойковия финес при срещата му с Тръмп – държа се дебелашки, като че той е стопанин на Белия дом.

Но моля ви, Бойко ли е България?

Мърморя си сама пред телевизора. Отчетът си върви, народът като мене слуша, какво ни трябва повече? Да ни занимават със собствените си проблеми ли? Те не допускат, че обикновените хора (любим израз на Мая Манолова) може да сме образовани и интелигентни, нищо че ни направиха многократно по-бедни. Не ги интересуват хората. Само електоратът. Питам се като ни управляват по същите политики, сега накъде вървим? Отново към недовършен мандат? Започвам да мисля, че в недовършените им мандати и в самите избори се крие голяма далавера. Цветан Цветанов откога ни обещава четвърти кабинет Борисов.

Да не се стъписваме обаче. Подсказали са ни избор. Ако не се противим пред урните, ще бъдем възнаградени с още по-стари политики. Старите политики са като стария хомот – изтъркани, та чак излъскани от употребата. Но сме свикнали с тях. Пък и вратовете ни са хванали каиш.

 

От книгата на Здравка Димитрова Любовно танго с Аржентина, 2018