Проф. д-р СТЕФАН ВЛАХОВ–МИЦОВ: ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ – РЕАЛНОСТ И ЗАБЛУДИ

Из книгата на проф. д-р Стефан Влахов – Мицов „Историята и нейните лъжци“, 2020 г.

Човешката история е едновременно биография и автобиография на живота на хората.

Автобиография, в смисъл, че е отражение на техните желания, амбиции и илюзии.

Биография, в смисъл, че показва каква част от тези амбиции и цели са успели да реализират.

Кратко казано, Историята е свидетелство за извършените манипулации заради осъществяване на цели и за задоволяване на страсти. От друга страна, това свидетелство не е обективно, защото то периодично се пренаписва от субектите на тези амбиции и страсти. По този начин, Историята едновременно е субект, който свидетелства за миналото, и малтретиран обект в процеса на това свидетелстване. Една Темида с превръзка на очите, на която постоянно свалят превръзката, за да свидетелства в една или друга полза.

И в миналото, и днес като аксиома се приема твърдението, че Историята се пише от победителите.

Само че, в национален, регионален и световен мащаб победителите непрестанно се сменят и по този начин Историята постоянно се пренаписва във всяка своя част.

Привременните световни победители налагат своя поглед върху историческите процеси на регионално или на национално равнище.

Извън тази наложена световна История, регионите и националните държави създават и пренаписват свои регионални и национални алтернативни истории, различни от тези на победителите ако не са част от тях.

Извън тези привременни официални истории, съществуват и апокрифни истории, създавани от временно загубилите.

С една дума, Историята е динамична променяща се структура на всички възможни равнища.

На този фон, куриозен е стремежа на нейните променящи се интерпретатори да я представят пред народите като твърда и неизменна конструкция. Не по-малко куриозно е, че и самите маси приемат тази манипулация.

Преди малко повече от две десетилетия отпечатах първата част от книгата „XX век предстои„ с подзаглавие „Илюзиите на човешкия род„. Там анализирах индивидуалните и обществените човешки илюзии.

Индивидуалните: като започнем с цветовите, звуковите и т. н. действуващи върху сетивата, минем през илюзията за любовта (резултат на физико-химични реакции в организма) и стигнем до нравствени и етични категории като „мъдрост„, „правда„, „истина„, „добродетел„ и др.

Обществените илюзии са проекция на индивидуалните: илюзии за еволюция, прогрес, свобода, демокрация и т. н.

На какво се дължат тези илюзии?

От една страна, емоционалните илюзии са вродени у всеки земен организъм и никой не може да се освободи от тях. От друга страна, търсещият алтернатива на своите индивидуални илюзии човек се опитва да ги използва, надхвърли или победи чрез обществените илюзии. По този начин попада от една клопка в друга.

Наименованието на книгата: „XX век предстои„, през 1997 г. предизвика реакции, защото през това време хората се готвеха да посрещнат XXI-вият век. Само че тогава моята прогноза, която сега се потвърждава, не беше хронологическа, а съществена и съдържателна. Истинската жестока рекапитулация за човечеството и за днешната цивилизация не са досегашните две световни войни, а тази която вече е в ход през нашия формално XXI век. Тука ще бъде края и на индивидуалните, и на обществените човешки илюзии.

Абсолютната зависимост на индивидите от земните условия на живот и обкръжаващата космическа среда ги прави несигурни и в тяхното битие и в смисъла на съществуването.

Затова разбъркания свят, който ги заобикаля, бива поставян в рамка. В тази психологическа рамка света става подреден: познаваем, безопасен и даже се раждат амбиции да бъде завладян. Не само себеподобни да владеят себеподобни, а и да станат господари на природата.

Много често илюзорната психологическа рамка се троши и подреденото човешко съзнание изпада в криза.

Достатъчен е някой голям природен катаклизъм или пак „бойкот„ от страна на уж открити от хората природни закони. Тогава хората бързо преподреждат своето съзнание (т.е. своите илюзии) с цел да възстановят чувството за сигурност, да възстановят психологическата рамка, твърдата земя под своите крака.

Получава се ясна верига: конюнктурните човешки цели, които си противоречат на всички равнища, раждат конюнктурни действия, които пак се трансформират в теории. А те пак бързо сменят местата си в човешкото съзнание.

С това фактически преподреждат съзнанието.

Теориите имат за цел да обосноват човешките действия, а те пък раждат нови теории. Било за противоречивата човешка природа, било за заобикалящия свят. Така илюзиите и теориите се сменят циклично в името на илюзорната временна сигурност на хомо „сапиенса„.

В земните условия хората са единствения биологичен вид, който записва своите илюзии: мечтани, реализирани, фантазирани, манипулирани.

Днес до нас е дошла Историята на тези илюзии само за последните няколко хиляди години.

Става дума за писана история чрез текстове, книги, надписи.

От друга страна, историята на археологията, геологията, архитектурата и др. науки открива наличие на артефакти, чиято възраст се определя на милиони и стотици милиони години. По този начин възниква непреодолима пропаст между известната човешка цивилизация и непознатите нейни предходници.

Пред официалната История има два варианта.

Първият е да признае, че по време на няколкомилиардното съществуване на Земята върху нея са съществували различни цивилизации, които са се отличавали от нашата и физически, и технологично, и духовно. При това са били много по-напреднали в технологично или в духовно отношение.

Вторият вариант е да се твърди, че днешния „сапиенс„ е „венец на Творението„. Т.е. познатата от няколко хиляди години цивилизация е единствена на Земята, дошла в резултат на многомилионна еволюция от едноклетъчни организми. Другояче казано, в резултат на линеен възходящ прогрес „от простото към сложното„. Вторият вариант няма нищо общо с истината и с фактите, но той официално доминира в европейската история от VVIII век насам. Кратко казано, от времето когато европейските народи отхвърлят Твореца и отправят претенции за неговото място. Заради бързо развиващите се технологии.

Всъщност, опитите на хората да се изравнят с Господ датират от по-рано. Те се изявяват чрез стожерите на илюзиите на хомо „сапиенс„ егоцентризъм, антропоцентризъм, геоцентризъм и европоцентризъм.

Егоцентризмът е тясно свързан с етноцентризма, както индивидуалните с обществените илюзии. Егоцентризъм значи стремеж да превърнеш себе си ако не в център на целия свят, то най-малкото – в център на заобикалящата те среда. Етноцентризмът пък включва амбициите на цели народи. Модификациите на его и на етно-центризма се изявяват най-добре в отношението им към Твореца/Господ/. Ако проследим културологичните израстъци около ядрата на древните митове, ще видим, че Творецът бива заместван с богове-демиурзи, сетне с културни герои и накрая – с обикновени хора. А едновременно с това човешкото съзнание дава път и на богове тъждествени с природния цикъл, които съобразно спецификата си раждат чудовища, заплашващи културологичния Космос. В резултат на тази двойствена конструкция хората се „изравняват„ с боговете, които в едни случаи получават антропоморфен облик, в други - зооморфен или просто се сливат с природните стихии.

Чрез опитите си да се изравнят с Твореца/Господ/ хората искат да се освободят от зависимостта си и в космически и в земни измерения. Тези опити вървят в две посоки: практически чрез развитието на науките и нови технологии; и теоретически, идеоложки. Във втория случай хората ту се молят на Твореца да им даде сила, ту го обвиняват за своите нещастия, ту демонстративно се отричат от него.

Антропоцентризмът заедно с егоцентризма са всъщност двете лица на хомо „сапиенс„. Посредством своята антропна форма хората аргументират претенциите на своето его. Антропоцентризмът е илюстрация на заблудата, че човека-животно превъзхожда всички останали биологични земни същества и небиологичните форми на съществуване. В действителност, във вселенски мащаб формата е нещо незначително. Земният човек обаче я фетишизира (пример за това са големите грижи за тялото – като започнем от балсамациите в древността и стигнем до десетките пластични операции, които се правят днес), придава и автономност, и самостоятелност, тъй като его-то му е заключено във физическото тяло. Оттук и досегашните представи, че ако съществува живот във Вселената, той е на биологична основа като на Земята, а извънземните били антропоиди.

Геоцентризмът е културологична илюстрация на егоцентризма. Най-ниското му стъпало е астрономическата теория, че Земята е център на Вселената. С едно изречение, всичко което съществува във Вселената се върти около Земята, в центъра на която е антропоцентричният човек и неговото его.

Най-новият стълб на човешките илюзии е европоцентризмът, възникнал през последните няколко века в резултат на т.нар. Велики географски открития. Оттогава Европа се нарича „старият свят„, макар че в Историята, даже на известната ни цивилизация, тя има периферно място. Европоцентризмът е отражение на амбицията за доминираща роля на Европа в света. В по-общ план той олицетворява стремежа една отделна част да управлява Цялото, което го прави близък до илюзиите на антропоцентризма. Обозримата История на хомо „сапиенс„ представлява мъчително описание на пъплещия по Земята човешки мравуняк, който хаби силите си да чертае посредством кръвопролития временни гранични бариери.

ЕГО(ЕТНО) ЦЕНТРИЗМА, АНТРОПОЦЕНТРИЗМА, ГЕОЦЕНТРИЗМА И ЕВРОПОЦЕНТРИЗМА СА МОДЕЛИТЕ ЧРЕЗ КОИТО СЕ ИНТЕРПРЕТИРА ИСТОРИЯТА. Но кои са участниците в самите исторически процеси?

На първо място това са КОСМИЧЕСКИТЕ ФЕНОМЕНИ, които от незапомнени времена въздействат върху живота на Земята

След това следват три земни фактори:

ГРУПА ЗЕМНИ СЪЩЕСТВА, които се изживяват като родствени или наследници на космическите феномени.

Тъй нареченият ЕЛИТ, който се налага над племето, народа, нацията и който включва вождове, държавници, жреци, политици.

Този елит участва в създаването и манипулирането на Историята. При това създаване и манипулиране, съзнателно или не, този елит е зависим от първите два фактора. Именно този елит, използва его/етно/центризма, антропоцентризма, геоцентризма и европоцентризма при интерпретацията на Историята.

На последно място е поставена масата НАРОД, която е използвана от споменатите три фактора като обект на историческите процеси (пушечно месо) и като обект за идеологическа манипулация при интерпретацията на тези процеси.

Изброените фактори имат кастов характер, макар че той не е директно изявен както известните касти в Индия или кастовото деление в други райони на света. Нещо повече. Ролята на космическите феномени и на тия, които се изживяват като сродни с тях, е обгърната в тайна. Възможно е движение само от четвъртата към третата група, от масата народ към елита, но това не става произволно, без контрол от първите две групи. По такъв начин, в създаването и в интерпретацията на историческите процеси съществува привиден (за човешкото око) хаос, който обаче се подчинява на строг контрол. Самата Вселена се подчинява на принципа на контролирания Хаос и този принцип на Твореца се опитват да имитират земните претенденти за божественост.

Ето защо е нужно да бъдат осветлени лъжците на Историята, да бъдат разкрити главната и останалите причини за техните фалшиви интерпретации, както и методите, подходите и действията, които използват за своите цели.

Това са лъжци не само по отношение на конкретната човешка История, нито само по отношение на Историята на биологичните форми на живот.

Лъжливо е представяна и Историята на Земята,

а също така Историята на Космоса и Вселената.

Лъжлива е и Историята на науките – природни и обществени, които анализират всичко това. Причината е, че хомо „сапиенс„ за компенсация на своята ограниченост и в името на своята илюзорна сигурност се е обгърнал в лъжи и съществува чрез тях.

В своето „Есе за човека„ Ернст Касирер посочва, че хората в сравнение с останалите биологични видове живеят в символичен универсум, чрез който изграждат своите представи за света.

На практика, това, което Касирер нарича „символичен универсум„ има точно име – лъжа.

ЦЯЛОСТНА ЛЪЖА, ВЪВ ВСИЧКИ ПОСОКИ.

(Текстът част от предговора на книгата на проф. д-р Стефан Влахов-Мицов „Историята и нейните лъжци“)

***

Проф. д-р Стефан Влахов-Мицов

Редовен професор по балканска история и култура. Автор на 26 книги, от които 15 са издадени в Република Македония. Превеждан е на 13 езика. Член е на Съюза на българските журналисти и на Международната организация на журналистите, секретар на Дружеството за балгаро-македонско приятелство и почетен член на Дружеството на писателите на Македония. Председател на Съюза на свободните писатели в Балгария.

През април 2006 г. получава званието „Посланик на мира„ от Интернационалната федерация за световен мир към ООН, през юни същата година става носител на голямата международна награда в Р. Македония „Почетно Рациново признание„. През декември 2012 г. получава международна награда в Пула, Харватска за особен принос в утвърждаването и развитието на сътрудничеството между народите. Носител е на международните награди „Духовен воин„ и „Звезден Македониум„ и на държавната награда на Р. Македонија „23 октомври„.

http://svobodenpisatel.org/…/61-prof-d-r-stefan-vlahov-mitz…