ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ – „НАЙ-СТРАШНОТО НА КОМУНИЗМА Е ОНОВА, КОЕТО ИДВА СЛЕД НЕГО...“

Ние сега сме като децата – измина толкова време, а още не можем да решим как да живеем в новото демократично общество. Какъв трябва да бъде пътят ни оттук нататък?...Да, оказа се, че най- трудното, най- страшното на комунизма е онова, което идва след него!”

Пророчески думи, нали?!

Цитирам ги от едно интервю на големия полски журналист- демократ Адам Михник, което преведох преди близо 30 години за един прекрасен и, уви!, вече неизлизащ вестник / „Век 21”/ на литературоведа, а сетне и политик, Александър Йорданов, без съмнение, сложна и противоречива личност.

 

Наистина, какво се случи след казаното от Адам Михник?

Може би най- лошото, което би могло да се случи на една нация днес – упадък: морален, финансов, демографски. Бедност, болести, висока смъртност, отрицателен прираст. Да, и по трите показатели сме безспорните „първенци” в Европа.

И защо стана така?

Защото не бяхме узрели за тази дългоочаквана, мечтана промяна. Не бяхме подготвени за нея? Наистина, живяхме в едно определено затворено общество, но все пак, имахме достатъчно информация за нормалния свят, не бяхме, например, като Северна Корея.

Причините са много и от различно естество.

Бих казал, че до известна степен опират и до националния ни характер. Пречупен през дългите години на робство – като пресметнем от 681 година насам за 13 века – повече от 7 века и половина / византийско, турско, съветско/. И нашата безгранична търпеливост, по повод на която Ботев, нашият гениален поет и публицист, когото сега някои се опитват да цензурират в учебниците за децата ни, писа: „Да мълчиш като риба, да търпиш като вол!”. Една, наистина, духовна леност.

Но тук ще попитам: кой би трябвало да ни събуди, да говори първи, от нас, от нашето име? И все пак, това не е ли първо длъжност на интелектуалеца, на по- високообразования човек? И защо нашата интелигенция, която би трябвало първа и без подканяне да „дава тон” на общия ни хор, да бъде водещия глас, отдавна позорно мълчи.

Мълчи за всичко!

Мълчи за безобразията на властта, за ограбването и разрушаването на България, за васалната ни външна политика, за корупцията и беззаконията, за несъвършената ни съдебна система, за престъпността, за съсипването на образованието, здравеопазването, културата, и дори за прибързаното признаване на този сбъркан проект „Северна Македония” и на „македонския език”/?!/...

И така, още в началото на прехода, макар тогава да прояви някаква активност, интелигенцията ни се примири се твърде бързо със ситуацията, по- точно с упадъка и мълчеше, мълчи и сега. Освен, че е и разединена. Та само писателските съюзи у нас са четири, докато в съседна Румъния, например, страна три пъти по- голяма от нашата, с много повече писатели, е само един. И така трудно се обединява за каквато и да е кауза. Също както и политическите партии. Повечето от тях трудно могат да се нарекат „политически”, защото са без идеология, програми, визия за страната, а по- скоро средство, цел на определени хора да влязат във властта, като знаят, че у нас се забогатява именно чрез нея. И в малка България партиите са повече от 300! Абсурдно, но факт! При това в страна на индивидуалисти, където твърде трудно се стига до някакво обществено съгласие и обединение дори и по най- малките въпроси. А когато се протестира се прави пак съсловно, цехово, на дребно, без да се предприеме нещо мащабно и голямо.

Наскоро препрочетох Дневника на големия наш литературен критик Боян Пенев / 1882- 1927/ и открих следните ценни мисли:

Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля...Българинът не е способен да реагира и да негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство все още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но къде са усилията?”

Тези дни написах остра статия против данъка- убиец на българската книга.

С цели 20 процента се облагат у нас книгите, учебниците, учебните помагала, изобщо печатните издания. В най- бедната страна този данък е най- висок, наистина убийствен за автори и издатели, а също и за читателите, докато в богати страни като Франция е пет на сто, в Англия дори нула /!/, а в азиатска Турция на Ердоган също вече е нула, в северната ни съседка една книга струва три пъти по- малко от българска със същия обем и печат. А хазартът, който печели огромни пари е все без никакъв данък. Същински абсурд, нали?! А после се питаме: защо българинът чете все по- малко и купува толкова рядко книги? И от една от най- четящите нации в света, с най- достъпни като цена книги, сега сме на другия полюс. Но за мнозина от властта това е добре дошло. Неграмотните хора са верни гласоподаватели, нали?!

Жельо Желев не беше успешен президент и не успя да обедини народа, въпреки, че в началото беше избран с надежди и възторзи.

Да, той направи грешки и компромиси / - случаят „Боянските ливади” или завоя към БСП/, но каза нещо много важно, за което не се бяхме сетили, че след тоталитарна власт или пък ситуация на хаос към демокрацията може да се премине само през диктатура. И едва след свалянето й, може да се установи истински правов ред и демокрация. Примерът: Испания след Гражданската война, през франкистката диктатура до демокрацията днес. А гърците нямаха ли те след войната, военна диктатура преди днешната демокрация? Не се ли случи същото и в Чили – след хаоса при Салвадор Алиенде, през диктатурата на Пиночет до вече нормалната държава, в която гражданите постигат сами своите искания и свободи. Ето, наскоро там вдигнаха билетите за транспорта и това накара всички чилийци, до един, да издигнат глас, да излязат на улицата и да победят. Докато у нас?! Какво се случи, например, сред безпрецедентното, драстично вдигането на цените на транспорта в столицата? А след вдигането на тока през юли ни очакват още куп „приятни изненади”...

Но изглежда, че все още не сме стигнали съвсем до дъното, последното, крайното дъно, за да кажем нещо.

А и няма и кой да ни поведе?

През 19 век са ни повели нашите велики мъже: Раковски, Левски, Ботев, Каравелов – цяла плеяда. Но сега нямаме такива. Част от интелигенцията е купена, другата – по- голямата е отчаяна и примирена и мълчи, а времето лети и България затъва...

За съжаление, българската интелигенция, както никоя друга в Европа, е изтикана „натясно, в ъгъла”.

Не е допусната до властта, дори като съветник, консултант. Дори и министрите на културата, които ни се натрапват от властта, са далече от истинските стойности в културата, те не се ползват с уважението не само на интелигенцията, но и на всички граждани. Ето само една фраза на един от тези министри: „Театрите оперите и оркестрите са киста в тялото на българския данъкоплатец!” Досещате се кой е, нали?! Великият скулптор и приятел на Б.Б. Вежди Р.

Та какво да очакваме от тази част на българската „интелигенция”...

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev